Сини попивателни гъби

Автор: Kpackama (Красимир Кирчев)

В далечната страна Етиопия живяла някога една диня. „Каква пък е сега тази диня?” Това  си мислите, нали? Имайте търпение, скъпи приятели.

Та в тази диня нямало кьорава семка. Не ме разбирайте погрешно – семки имало доста и от черните, и от белите, но всички те виждали прекрасно и с двете си очи. Те си имали прекрасен и спокоен живот, установени в своя голям зелено-червен дом и по цял ден произвеждали захар и вода, за да стане динята по-хубава, по-сочна, по-сладка и по-зряла.
Когато динята растяла, всяка от семките изпитвала искрена радост и задоволство, защото това била целта на всички животи в зеления плод. Всяка обаче тайничко си мечтаела някой ден да бъде откълвана от някоя пойна птичка и да види свят, да изживее някакви по-вълнуващи неща. Какви точно не било много ясно, защото никой не бил кой знае колко запознат със света навън (само приказки се разказвали, и то само от време на време и само на най-мъничките), но все пак всички знаели, че със сигурност съществуват по-големи и сложни неща от това да твориш динен сок.

Както е естествено, обаче, тези задни помисли у семките си оставали най-задни, никога не им се давала гласност, нито пък някой тъгувал извънредно много заради начина си на живот. Вероятно така би останало завинаги, ако не се била появила много специалната семка, за която разказваме.
Подобно на всички други семки в динята, тази си нямала име. Била приблизително млада, на около петдесет и осем часа, но вече била навлязла с голяма скорост във всички аспекти на бита на народа си, сграбчвайки живота с пълна сила. Както си му е редът, слушала и приказки, но ето тук идва и първата разлика, с която се сблъскваме. Вместо просто да им се наслаждава, тази малка семка се опитвала да разбере всяка дума, да намери смисъл и поука от всяко събитие, да извлече колкото може повече знания.
Какво лошо има в това? Ами че нищо!

И все пак, следвайки странната логика на всички общества, семчицата съвсем скоро била определена като различна от останалите. Удивителният й интерес към историите не останал незабелязан и всички големи се научили да внимават какво казват в компанията на странното мъниче, защото дори на пръв поглед съвсем обикновено изказване можело да доведе цял порой от въпроси.

Е, вече май знаете достатъчно, че да започнем със същинската част и на нашата история. Ето я и нея.
Един ден нашата любознателна семчица била на училище. Не щеш ли учителят по осладяване нарекъл отличника на класа с думичката „великан” и както можете и сами да предположите, бил подложен на кръстосан разпит, защото какво би могла да знае една малка семка за великаните? В крайна сметка в динята такива не се срещат, даже хич. Господин осладителят не се славел с голямо търпение, затова нашето малко геройче скоро било изгонено от час, задето разсейва класа от работата.
Семката отишла при директорката, защото така и така нямала какво да прави, а и мъдрата жена може би знаела повече за великаните, или пък някоя друга приказка. Точно така си и било – директорката, клатеща си краката и пишеща разни скучни неща в някакви големи и дебели книги, много се зарадвала, че има с какво да се разведри и с удоволствие се впуснала да разказва:
- Ама, разбира се, миличко. Великаните са най-големите същества, живели някога. В приказките се казва, че са големи чак до края на света! Представяш ли си?…
Малката семчица дори не подозирала, че светът си има край. След като полюбопитствала още малко, колкото да изчерпа малкото знание на директорката по въпроса, тя се запътила с устремени крачки навън.
Защо пък да са устремени? Къде пък може да отива?
Ето го и моментът, в който можем със сигурност да се убедим, че тази семка била нещо уникално, невиждано и нечувано до този момент. Тя била решила да поеме на пътешествие, и то не какво да е, а извън динята!
Тъй като никой никога не се бил интересувал от това как може да се напусне плода, семчицата доста се затруднила, но все пак успяла да намери решение. Съобразила, че отвори към външния свят може би има в листата над динята, където се събирали лъчите на слънцето и захранвали целия народ и всичките му най-различни машинарии, или пък в корените, откъдето идват материали за захарта заедно с вода.

Подвоумила се семчицата: ако излезе през листата може да се окаже твърде високо, за да слезе на земята и да отпътува, но пък, ако избере корените, би могла да не успее да си прокопае път до повърхността. Затуй си намерила отнякъде една стара карта на динята, за да разгледа по-добре двата варианта.
 
Тази диня била малко специална. Обикновено плодът е вързан само от едно място със стеблото, близо до горната част (като ябълка), но тук нещата били по-различни. Нали е вълшебна, приказна диня. Пък и кой знае – в Етиопия може и такива да са всичките дини.
Но да се върнем към историята… Който търси – намира! Ето, тук един от корените излиза за малко от почвата… Семчицата можела да се провре до там по сърцевината му, а след това да си пробие малка дупчица, за да се измъкне. Речено – сторено! Съвсем скоро целта била постигната и нашият герой за първи път бил огрян от лъчите на слънцето.
- О, точно като в приказките! Колко приятна е топлината и колко красиво и зелено е всичко! А ах, колко големи са дърветата, пък дори и тревата! Само като си помисля, че се чувствах малък в динята, сега това чувство е десеторно по-силно! Светът е толкова необятен…

Плодът се намирал на хубава и уютна полянка в джунглата. Семчицата бързо огледала всичко, което достигала с поглед, а след това си избрала случайно някаква посока и започнала знаменития си поход.
„Къде всъщност отивала?”, сигурно си мислите. Е, добре де, ще ви кажа – тъкмо идеята за великаните накарала семката да се реши да излезе. Тя не можела да продължава да живее заедно със събратята си в неведение и покорство, без да е наясно какво има и какво се случва из целия свят! А какво по-добро начало от това най-малкото същество да се срещне с най-голямото? А и щом великаните са толкова големи, сигурно ще са лесни за откриване…
Семчицата си била взела хубаво и дебело тефтерче, в което да си записва всичко интересно, на което се натъкне, за да може после да разказва на приятелите си. Дълго вървяла и писала, описвала различни растения и животни, никое от които не обръщало внимание на малката черна точица долу на земята.
Заради малките си размери и късите си крачета семчицата се движела сравнително бавно, а каквито и препятствия да се изпречвали на пътя й, тя ги заобикаляла, защото не можела да се покатери дори по паднал клон от дърво. Нищо чудно, че мостът й дошъл в повече…
Да, не след дълго нашият герой стигнал до един въжен мост. Дъски били окачени на висящи въжета, за да могат хора и животни да прекосяват рекичката отдолу, без да се измокрят. Разбира се, семчицата не би се измокрила, а би била отнесена… Но пък и между отделните дъски имало твърде големи дупки, че да може да мине на другия бряг, без да падне.
Вместо да се откаже семчицата потърсила някакви друго решение. Както се знае, който търси – намира!

Съвсем близко до моста седял един човек със затворени очи. Той въобще не помръдвал, затова и семката първоначално не го забелязала. Все пак бил достатъчно висок, за да може да я пренесе на отсрещната страна…
- Хей, добър ден, добри човече! Много бих била благодарна, ако сте така добър да ме пренесете през този мост, за да мога да продължа пътя си!
Семчицата викала колкото й глас държи, за да стигне звукът чак до ушите на мъжа. Той отворил очи и се огледал, но минало известно време, докато разбере откъде идват думите.
- Не! Аз съм ученик на велик ронин (японски боец, който  няма господар, а живее сам и най-често върши каквато работа му възложат тези, които могат да си платят), който ме обучава да се бия. Моят учител ми постави задача – да седя тук и да побеждавам всеки, който премине по моста. Нямам намерение да се занимавам с теб, дребна семчице, защото ти дори не можеш да прекосиш тези дъски! В двубой не би имала и най-малък шанс срещу мен.
Когато свършил речта си, човекът отново затворил очи и застинал като вкаменен.
- Ох, ама защо така седите? Плашите ме.
- Аз медитирам – концентрирам се върху дишането си. Така събирам сили и си успокоявам съзнанието, за да е също така спокойно и при битка, за да не може противникът ми да ме пречупи чрез ума си.
Тогава в ума на семката цъфнала нова идея.
- Знаете ли какво? Аз все пак ще се бия с вас. Ако ви победя, ще ме пренесете, съгласен ли сте?
- Какво? Предизвикваш ли ме, малка семчице? Каква наглост! Добре тогаз, приемам, за да не рекат, че съм страхливец! О, това не е всичко! Победиш ли ме, мъниче, аз не само ще те преведа през моста, но и ще те отнеса където пожелаеш! Ха така.
Битката започнала, но докато човекът вземал тоягата си и преди да е имал шанс да атакува дори веднъж, хитроумната семка се шмугнала в лявата му обувка, която имала дупка на пръстите.
Боецът се почудил къде е противникът му, но когато разбрал, вече бил победен – мъничето започнало да го гъделичка и той паднал на земята, изпуснал оръжието си и така се засмял, че сълзи излезли на очите му. Трудно си поемал дъх, но все пак успял да извика, че се предава. Семката доволна се измъкнала.
- Е, добри човече, видя ли, че не винаги става това, което очакваш?
Усмивката не слизала от лицето на мъжа, а когато продумал, вече изобщо не звучал надменно, а весело и приятелски.
- Ха, прав е бил учителят ми, когато ми казваше, че никога не бива да подценявам противника си! Надхитри ме, семчице. И сега май ти дължа извинение, както и нещо друго…
Семката я загризала съвестта, че е задължила човечеца да я носи, затова понечила да възрази, но той я спрял с жест.
- О, не се притеснявай! Аз сам си навлякох тази служба на главата заради глупостта и надутостта си. Пък и зная, че моят учител би одобрил участието ми в твоето пътешествие, малка семчице. Аз също бих могъл да науча много за света, а и в теб има много мъдрост, от която да израсна. Но преди да потеглим, как е името ти?
Семчицата му обяснила, че там, откъдето идва, в динята,  семчиците и по принцип живите същества нямат имена.
- Интересно… Може би при вас това не е проблем, но след като вече си в големия свят, трябва да си имаш име. Ето, моето например е Мей Фусейшутсу. Как да кръстим теб?… А, сетих се едно хубаво. Какво ще кажеш за Джак?
- Джак Семката… Звучи добре!

И така Мей започнал да служи като крака на семката… така де, на Джак… а освен това и на верен приятел и спътник във всички премеждия. Двамата заедно се справяли с всякакви трудности, защото човекът бил много силен и ловък, а семката, както вече добре знаем, била изключително умна и досетлива. Каква неочаквано добра комбинация!
А както се и очаква от една чудесна комбина, първоначалната цел на семката скоро била постигната. Двамата питали всеки срещнат за великаните и за края на света и малко по малко, крачка по крачка и слух по слух, най-накрая пристигнали.
- Значи казваш, че великаните са големи чак до края на света, така ли? – Мей се кокорел учудено и невярващо.
- Не съм сигурен. Така съм чувал. На мен също не ми се вярва, обаче – ако бяха толкова големи, вече щяхме да сме ги видели. Онази катеричка каза, че краят е съвсем близо…
Едва изрекъл тези думи Джак и пред двамата се открил и самият край на света. Той представлявал голяма пропаст, запълнена с бушуваща вода. Отсрещна страна не се виждала – вълните се ширели чак до хоризонта, който бил прав като чертан с линийка.
Отначало нито Джак, нито Мей смеели да продумат. Възторгът обаче бързо изпълнил семката, която била значително по-малка от човека и затова се пълнела по-бързо, и се излял навън:
- Изумително! Олеле, колко много захар би се получила от тая вода!
- Наистина невероятно! Но, Джак, къде са великаните?

Съвсем забравихме великаните! Вярно, че тъкмо заради тях тръгнахме да търсим тоя край на света… Но семчицата представа нямала къде може да са се дянали. Пред очите й стоели само Мей, скалите, вълните и гората отзад. Намръщил се Джак, но се сетил, че най-лесният начин да намериш някого е да го повикаш. И ето че гласовете на двамата приятели отекнали по стръмния склон…
- Ехооо! Великани-и-и! Къде сте-е?
Тъкмо щели да се откажат и да решат, че великаните са се катурнали във водата, когато наред с виковете нещо зажужало и запращяло, а вълните засвяткали, все едно че имало светкавици, въпреки че било съвсем светло, а на небето нямало нито едно облаче.
На Мей и Джак не им се наложило да се чудят дълго коя била причината за тия странни явления, затова и аз вас няма да държа повече в напрежение. Иззад ръба на пропастта изхвърчал бясно въртящ се и святкащ диск, закръжил над главите на нашите познайници, малко по малко намаляващ скоростта си, докато накрая не спрял съвсем – и да се върти, и да лети насам-натам. Тогава станало ясно, че това не бил какъв да е диск, а лисица, свита на кравайче, и то не някаква си обикновена лисица, а златна и с много щръкнала на всички посоки козина лисица, от която струи светлина.
- Здравей! Коя си ти? – попитал Джак.
- Добра среща, малка семчице, здравей и ти, мили човече. Аз съм Саратори, електрическата лисица на края на света.
Такъв отговор не би могъл да задоволи нашата любопитна семчица, която побързала да спомене, че…
- Не знаех, че краят на света си има електрическа лисица…
- Наясно съм, скъпи приятели! Това е нещо, което твърде малко същества знаят. В крайна сметка малцина са тези, които идват да видят що е то краят на света. Аз пък покрай него съм научила изключително много неща, а в случая – че вие ще ме навестите.
- Но каква е цялата тази история с края на света? И по-важното – къде са великаните? Чухме, че те са много големи, но не виждам никого освен нас с Мей и с теб.
- О, миличък Джак! Нима не разбираш?
- Какво да разбирам?

Джак съвсем нищо не разбираше, ако трябва да бъдем честни. Ама какво иска да каже тая лисица Саратори? Съвсем ни обърка, нали, приятели? Дайте да чуем какво обяснение ще даде.
- Великаните не съществуват, поне не по начина, по който ти го разбираш, Джак. Не, няма хора, високи колкото дървета и широки колкото къщи – трудно би се намерил човек по-голям дори от твоя приятел Мей. Но има и друг вид великани, които всъщност са много по-важни… Те са великаните като теб, мъничък Джак!
- Но как така? Ти сама каза, че съм мъничък, и то току-що!
- Да, може би е така, но въпреки това си великан – няма значение, че си висок по-малко от сантиметър. Това, което наистина е важно, са твоят ум, волята ти и добротата ти! Нима не беше тъкмо ти, който победи големия Мей? Не успя ли да се справиш с абсолютно всеки проблем, изпречил се на пътеката ти насам? А и ето те тук, на края на света, закъдето беше тръгнал, за да намериш знание. Стана ли по-ясно? Кажи ми, великане Джак Семката.
Олеле, тя пък какво имала предвид! Аз изобщо не се бях сетил, че думата “великан” може да се чуе по такъв начин… Ами вие? Е, признавам и на лисицата, че успя да ни изненада. Да се върнем към Джак, който между другото нямал думи, с които да отговори. Сълзи блестели на очите му, а под тях устата му се била ширнала в най-широката усмивка на света. След Мей никой не го бил оценявал тъй високо, а пък истината, обяснена от Саратори, му се сторила толкова проста и красива… Значи това е имал предвид и учителят по осладяване, когато нарекъл любимия си ученик великан, нищо, че и онзи бил мъничък като всички семки.
Саратори нарушила тишината.
- Радвам се, че те зарадвах. Това беше най-малкото, което мога да направя, задето вие зарадвахте мен с посещението си! Но, ох, къде са ми обноските?! Да оставя гостите да стоят прави! Моля, последвайте ме.

И така, лисицата ги завела в уютното си жилище, където ги черпила с чай, който да ги стопли след дългия престой пред морския бриз. Тримата с удоволствие общували, разказвали си най-различни истории и се оказало, че Саратори знае толкова много, че се наложило на Джак и Мей да останат на гости няколко седмици, докато допишат и последната страничка в тефтерчето на семката. Много загадки останали неразбулени и неразказани, защото нямали откъде да вземат още хартия, че да ги запишат и да ги занесат на народа на семките, а и двамата ни герои толкова дълго отсъствали от дома си, че съвсем се били затъжили: Джак – за другите семчици, а Мей – за своя учител, който сигурно вече започвал да се тревожи за него.
Саратори ги изпратила до гората. Сбогували се и си обещали, че Джак и Мей пак ще навестят лисицата някой път, за да не е самотна – така и така е лисицата на края на света, поне да си има приятели и да й е весело. Тя пък щяла да продължи да има разказва знанията си, за да могат да ги предадат и да ги използват.

Така свършва приказката за семката, която отишла чак до края на света, за да осъзнае, че за да бъдеш великан, не е нужно да имаш голямо тяло, а са достатъчни голямо сърце, чиста душа и бистър и пъргав ум. Хареса ли ви?

Автор: Михаил Милчев - Дяд Желяз

Миша и Делян много се разшетаха. Стана и шумно, и тясно.
- Елате да ви прочета приказка…
- Идваме, ако ни разкажеш приказка – каза Миша.
- Добре, ще ви разкажа за Млекан.

Миша още не е чувала за Млекан, но се гушва у мен. Делян притичва до кашона с играчки, зарежда се с един конструктор и сяда от другата ми страна. Ръцете му вече шават – сглобява нещо, без да гледа частите.
- Кой е Млекан? – пита Миша.
- Млекан? Да, дядо, кой епизод е? – казва Делян. – Стотният епизод. – Делян се фъчка с мъчната думичка, която е научил от баба си.
- Обясни, Деляне, кой е Млекан?!
Делян, който е слушал двайсетина измислици по темата, обяснява:
- Млекан е юнак. Много силен, добър. Дядо, бяхме стигнали до магьосника…
- Аз искам за козлета… – казва Миша.
- Добре – за Млекан и козлетата.
- И за майка коза – добавя Делян и показва самолета, който вече е сътворил.
- И за татко козел – добавя Миша. – И за вълка.
- Бива! – съгласява се Делян. – Първо за козлетата…

Почвам.
- Нали Млекан живял край гората в къщичката на бабата и дядото, които го намерили в едно гнездо. И нали името му дошло от това, че обичал да яде мляко от бабината козичка. И от млякото израсъл толкова голям и толкова силен, че можел да вдигне с една ръка цяла кола с дърва. А бил още малко момче.
- Колко малко? – пита Делян.
- Колкото вас.
- А можел ли вдигне и коня заедно с колата? – интересува се Миша.
- Можел – отговаря Делян, който е сведущ по силовите въпроси.
- И така. Един ден Млекан се разхождал из гората и на полянката намерил голям брадат козел. Козелът бил много уплашен, защото се изгубил в гората, а слушал, че в нея броди Страшният вълк. Но Млекан го погалил, успокоил го, откъснал ластар от една дива лоза, вързал козела за рогата и го закарал при бабината Козичка. А тя толкова се зарадвала, защото отдавна й било скучно сама. А и Козльо бил напет и хубав. Заживели заедно и не след дълго им се родили четири козлета. Къщичката на бабината Козичка станала тясна. Козелът и Козата накършили клони, преплели ги, запълнили дупките с кал и така направили широка кошара. Покрили я с шума и трева и поканили козлетата:
- Заповядайте, тук ще живеем всички…

Влезли козлетата, много им харесало в новата къща, всяко си избрало свое ъгълче, настанили се. Дошла вечерта и всички заспали. Но през нощта козлетата огладнели, събудили се, подушили наоколо за някакво хапване. Покривът им замирисал много хубаво. Само си повдигнали главите и захрупали. Но като се събудили на заранта, що да видят – от къщичката били останали само стените.
После духнал вятър, докарал облаци и като завалял дъжд, измокрил козлетата от рогцата до копитцата. Дъждът бил студен, защото вече идвала зима, а през зимата вали още по-студен сняг. Ами сега?
- Ами сега? – попита Миша.
- Трябва нов покрив – казва Делян и ръцете му строят някаква машина.
- Трябва покрив, ама дето не се яде – подсещам ги аз.
- От желязо – предлага Делян.
- Къде в гората желязо…
- Да сложат керемиди – досеща се Миша.
- Ама дядото и бабата били много бедни, нямат пари за керемиди…
- Тогава дървета, ама по-дебели, дето не се ядат – предложението е на Делян.
- Може, дървета може. Е къде е гората… Само дето с рога дърва не се секат, трябва да търсят помощ. Добре…
Козата и Козелът отишли при Млекан, така и така, разказали му защо са без покрив. Млекан се засмял, взел си брадвата, отишъл в гората, насякъл дърва, струпал ги на една полянка и си тръгнал по работата, защото много бързал. Козата, Козелът и козлетата почнали да пренасят дървата, ама те били тежки, тежки, страшно се изморили и нищо не свършили. Ами сега?
- Камион! – казва Делян.
- Това било много отдавна, дядо – пресрещам го аз – Камионите не били измислени…
- С колата, дето я вдигал Млекан – досеща се Миша.
- Не може. Нямали кола. Млекан вдигал чужди коли, само да покаже колко е силен… Отново ще трябва помощ.

И срам не срам, Козата и Козелът отишли отново при Млекан.
- Така и така, не можем да си пренесем дървата.
- Да бе, забравих – казал Млекан, метнал дървата на рамо и ги стоварил пред къщичката.
Сега вече всичко било наред, козлетата бързо наредили покрива, къщичката станала за чудо и приказ. Нанесли се – вътре сухо, топло. И добре, че бързо се нанесли, защото тутакси дофтасал Страшният вълк. Натиснал вратата.
- Отваряйте, иначе ще бутна къщичката!

Но къщичката била здрава. Блъскал, блъскал вълкът, но само си ожулил дясната лапа, къщичката си стояла на място суха и топла.
- Сега какво ще направи Страшният вълк? – питам аз.
Делян и Миша мислят.
- Ще ги измами… – предлага Миша.
- Ама как?
- Ще се престори на мама Козичка.
- Не, не, това е от друга приказка. Мама Козичка и татко Козел са вътре при козлетата. По друг начин трябва да постъпи…
- Най-добре да се престори на Млекан. Нали им е приятел, може да се измамят! – казва Делян и спира за момент да върти конструктора.
- Това е добре! – казвам аз. – Но как Страшният вълк ще стане добрия Млекан?
- Трябва да си скрие косматите лапи – припомня си Делян.
- Как?
Делян: Обува панталон на краката.
Миша: И ръкавици.
Аз: Добре, ами опашката.
Делян: Да я напъха в панталона.
Аз: Ами ушите?
Миша се досеща: Шапка.
Аз: Остана муцуната.
Делян: Маска.
Миша: Маска, розова като кожа, като лице.
- Добре ще се престори! – похвалвам ги аз.- А откъде ще вземе Страшният вълк всичко това?

Децата усилено мислят. Обсъждат и отхвърлят варианти: покупка (няма пари), шев по поръчка (къде ще търси шивач)…
Спират се на кражба. Защото вълкът е лош, щом мами, значи и краде. Ще краде дрехите на Млекан.
- И така, вълкът дочакал да се стъмни и когато Млекан заспал, влязъл през прозореца и му задигнал дрехите. Навлякъл ги набързо, сложил шапка връз ушите, намазал се с помада…
Тук очаквам да ме сгащят и да попитат: а откъде у вълка помада. Вместо това чувам Миша да ме поправя:
- С фон дьо тен, дядо.
- Да бе, и муцуната му станала розова, като кожа…
- Забравихме, че трябва да изпие едно яйце, да му стане гладък гласът… – казва Миша.
- Да бе, грабнал едно яйце от гнездото на Косе Босе, изпил го и почукал на вратата.
- Кой е? – попитал татко Козел.
- Млекан – излъгал вълкът.
- А-а-а, влез, Млекане! – и отворил вратата.
Втурнал се Страшният вълк вътре, махнал си шапката, изтрил си фон дьо тена и козлетата видели страшната му муцуна.

Какво станало обаче? Уж бил много страшен вълкът и много плашливи козлетата, а като се скупчили в ъгъла, като насочили рогата напред, пред вълка застанала бодлива стена.
- С рогата напред! – изкомандвал татко Козел и бодливата стена тръгнала срещу вълка.
И изведнъж:
- Стойте, ще ми надупчите дрехите! – извикал някой.
Козлетата вдигнали очи и видели Млекан, по гащи, държи вълка за опашката и му сваля панталоните.
Наистина, толкова много рогца ще направят дрехите на Млекан на решето.
- Какво е решето? – пита Миша.
- Кажи, Деляне, какво е решето…
- С дупки, като ситото на баба, само че с по-големи дупки…
- Ясно ли е какво е решето?
- Ясно.
- И колко дупки ще пробият по Млекановите дрехи?
Тишина. Първи се обажда Делян.
- Четири козлета, по две рогца, и още две таткото и още две майката.
- И колко е това?
Делян и Миша още не могат да смятат.
- Много са, дядо – казва Миша. – Няма да могат да се носят дрехите.
- А Млекан бил беден, откъде пари за нови дрехи?
- Така е, значи няма да го бодат Страшния вълк. Млекан си взел дрехите и както бил хванал вълка за опашката, завъртял го и го запратил към гората. Вълкът бухнал в един къпинак.
- Дето растат къпини. – казва Миша.
- Да. И вълкът се набол. Но не това е най-страшното… Тръгнал да излиза, трънчетата не го пущат. Дърпал се той, мъчил се, всяко трънче изскубвало по едно косъмче от кожуха му и когато вълкът се измъкнал от къпинака, бил вече съвсем гол, не му останало нито едно косъмче.
- Мале, плешив като чичо Андро! – не вярва Делян.
Става опасно за повечето чичовци. Затова казвам:
- Така било. Но приказката за голия вълк е друга приказка.
- Е-е-е, дядо!- протестират и двамата.
- Да, да, друга е. Хайде сега на палачинките, че баба ще ни се кара ако изстинат…

Автор: Атанас Иванов Стоянов, 23 г.
/по мотиви на народната приказка/

Живели едно време една жена и един мъж. Имало ги е едно време, има ги и днес. Те си имали само една дъщеря и тя била толкова глезена, че нищо не й се отказвало.
- Ало, мамо, купи ми нов лак. Този не подхожда на блузката ми.
- Ало, тате, донеси ми пица за обяд. Вкъщи няма нищо за ядене.
Връщали се майката и бащата изморени от работа вкъщи и угаждали всичко на своята щерка, която по цял ден гледала ТВ Планета, чатела по скайпа с приятелки и разни младежи, чоплела семки, като си правела фунийки от страниците на учебниците и посещавала редовно всички кафенета в квартала.
 - Ето, чедо, хапни си!  - казвал бащата, капнал след напрегнатия работен ден (работел като експерт във външно министерство, където към момента имало криза в отношенията между България, Русия и Украйна, поради спряно газоподаване) – Поръчах я от любимата ти пицария! Как си отслабнала!
 - Виж, дъще, купих ти два лака от каталога на Орифлейм. Мисля, че този ще ти подхожда – любещо показвала майката на своята щерка.

Така минавали дните. Родителите задоволявали всички капризи на дъщеря си. Но дошло време тя да се омъжи. Не щеш ли един от скайп познатите на момичето харесал ъпгрейднатия й профил и колекцията й от снимки в Gepime.com и се влюбил безпаметно в скараната с всякакви физически усилия вкъщи красавица.
След поредица срещи на кафенце, водене по пицарии, сауни, СПА процедури и дузина дискотеки глезената мома склонила да се омъжи за момъка, но само ако поиска ръката й официално от родителите й и ги заведе на вечеря в скъпия ресторант на десетия етаж на НДК.

Момъкът казал на родителите:
- Добър вечер! Харесал съм вашето момиче и искам да се оженя за него. Ще ми разрешите ли?
- Добре си намислил, синко, но нашето момиче е много галено. Свикнало е да му се изпълняват всички прищевки. Ето вчера поиска най-новия модел на Nokia с 3G – връзка и с 8 гигабайта вградена памет и аз й го купих – отвърнал бащата.
- Дъщеря ми е много нежна и не е научена да върши домакинска работа – добавила любезно майката, вгледана в портфейла на бъдещия зет и радвайки се, че дъщеря й си е избрала заможен младеж.
- Това не е пречка. Работя в Обединена българска банка и няма да я карам нищо да работи.
- Щом е така, Бог да ви благослови! – радостно въздъхнал таткото и поискал сметката от сервитьорката.
Завел момъкът булката в своя апартамент – ново строителство в най-баровския квартал на града. Цяла вечер зяпали различни програми на плазмата. Никой не приготвил нещо за ядене.

Легнали си гладни. На сутринта момъкът тръгнал да върви на работа:
- Слушай, телефонче, да не стоиш цял ден пред телевизора, а да вземеш да сготвиш и да почистиш къщата!
Девойката се събудила почти към обяд. Протегнала се, огледала се в огледалния таван, надзърнала във фризера – няма нищо за ядене.
- Ей, телефон, чу ли какво ти поръча мъжът ми! Захващай се за работа!
Но телефонът си стоял безучастен на масата.
- Кое ли копче да натисна, че да ме разбере? Я да пробвам със “*88”. Оттам се разнесъл говорът на оператор от М-Tel:
- Вие се свързахте с центъра за обслужване на клиенти. For English press оne. За да се свържете с наш сътрудник, натиснете 9…” Натиснало момичето 9 и оттам се разнесла музика от Вивалди… Глезената дъщеря чакала, чакала и яростно захвърлила „глупавата” Nokia на дивана в хола.

Вечерта момъкът се прибрал и казал:
- Добър вечер. Да знаеш колко съм гладен! Днес толкова касови ордери попълних… Какво сготви телефонът?
- Нищо! Колко пъти му казвах, но той не помръдва.
- Така ли? Ще го науча аз него! – Момъкът хвърлил телефона на пода и той се строшил.
- Ах! Сега как ще се обаждам на мама?
- Утре ще ти купя нов. Не се тревожи!

Но на другия ден мъжът наистина купил на момичето новия модел на Sony Ericsson с много повече екстри от предишния. Когато тръгвал на работа, отново поръчал:
- Ей, телефонче, ако и ти не сготвиш и не почистиш, лошо ти се пише!
Станала пак девойката към обяд. Протегнала се.
- Хайде, телефонче, започвай да готвиш. Мъжът ми ще се върне и  ще те изхвърли. А колко си хубаво! С тоя 4-инчов дисплей… Жал ми е за тебе.
Но телефонът не помръдвал. Няколко пъти девойката му повторила заръката, но той не чувал. Накрая взела, че се разшетала.
Вечерта мъжът се върнал и още от вратата се провикнал:
- Е, телефонче, сготви ли, че умирам от глад?
- Цял ден му повтарям, но то не иска и да чуе. Звънях пак на „*88”, на „1111”, на „112” – нищо! Затова взех, че ти изпържих яйца.
- Браво, телефон! Ти си по-умен от предишния!
- Хм! Телефон, телефон… Ама ако не бях аз…

От хилядолетия по всички краища на света чрез приказките човек споделя проблемите си. В приказките винаги се намира изход от трудната ситуация, а ощетеният или онеправдан герой накрая се превръща в силна, успяваща и самореализираща се личност. С помощта на приказните герои и вълшебствата той предава на другите собствената си представа за околния свят, своите лични критерии за добро и зло, както и натрупания си жизнен опит да намира благоприятен изход от реалните проблеми. Разказвачът на приказки се нарича приказник.

Всеки може да стане приказник, като измисли и  разкаже своята приказка в блога Приказник 2010. Там, както и на страниците на списание „9 месеца” през годината ще публикуваме насоки за измисляне на приказки, както и приложни съвети за избор на приказките, които да се разказват на децата. Установено е, че през целия си живот човек се стреми да осъществи жизнения сценарий на героя, с който се е идентифицирал като дете от любимата си приказка.

Детето започва да слуша приказки на около 1 1/2 год. и до 3–4-годишната си възраст предпочита приказките за животни. След това се омагьосва от вълшебните приказки, като някои деца успяват да съхранят тази магия завинаги и стават автори или преразказват приказки. Някои от най-бележитите български приказници са Петко Ю. Тодоров, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Светослав Минков, Йордан Радичков, Леда Милева, Валери Петров.

В края на 2010 г. списание „9 месеца” ще издаде сборник – ПРИКАЗНИК 2010, съдържащ 12 от най-харесваните (неиздавани досега на хартиен носител) приказки, публикувани през годината в блога на www.9m-bg.com. При избора им ще се съобразим и с мнението на специално създаден от нас Обществен съвет, за който ще ви информираме до¬пълнително. Членовете му ще определят и най-добрата приказка за 2010 г., а нейният автор ще стане Приказник на Първото и Последното бебе на България за 2010 г. Сборника ще завещаем на всички български бебета, родени през тази година.

Ако вече имате своята приказка и желаете да станете приказник прочетете регламента на ПРИКАЗНИК 2010.

Приказникът е човек, който измисля или разказва приказки.
Всеки може да стане Приказник, като до 30 септември 2010 г. публикува своята (неиздавана досега на хартиен носител) приказка в ПPИКАЗНИК 2010 на http://blog.9m-bg.com/.

Приказката може да е изцяло измислена от Приказника, но може и да е чута или прочетена история, преразказана по толкова оригинален начин, че да се превърне в ново, авторско произведение. Когато обаче е налице източникът, добре е да бъде посочен. Приказката може да е вълшебна, битова, за хора и животни, съвременна или комбинация от всички тези разновидности. Обемът й да е между 3600 и 18000 знака.

Публикуването на приказката на http://blog.9m-bg.com/ е доброволно, като авторските права върху текста се преотстъпват безвъзмездно за срок от 2 години на издателя на списание „9 месеца” за целите на кампанията БЕБЕ НА ГОДИНАТА. Договор за предоставяне на авторските права ще се сключва след селекцията.

В края на 2010 г. списание „9 месеца” ще издаде сборник – ПРИКАЗНИК 2010, съдържащ 12 от най- хубавите приказки, публикувани през годината на http://blog.9m-bg.com/.  При съставянето на сборника ще се вземе предвид мнението на специално създаден от „9 месеца” Обществен съвет. В него ще влизат изтъкнати писатели и общественици. Те ще определят и най-добрата приказка за 2010 г. Нейният автор ще стане Приказник на БЕБЕ 2010 г. и ще има задължението и привилегията да подари първите два екземпляра от сборника на Първото бебе на 2010 г. – Василена, и на Последното бебе, което ще се роди в България на 31 декември 2010 г.

Сборникът ПРИКАЗНИК 2010 ще бъде посветен на всички български бебета, родени през 2010 г., и ще бъде разпространяван през 2011 г. на територията на РБългария.

Допълнителна информация всеки може да получи на: editors@9m-bg.com; pr@9m-bg.com.