Автор: Димитър Никленов

Ангелчо беше на шест години, когато реши да избяга от сегашните си родители и отново да заживее на улицата. Искаше да си тръгне, защото не можеше да приеме новия си начин на живот и по-точно дневния режим, с който трябваше да свикне. Каква досада – да си мие два пъти дневно зъбите, вечер да си ляга винаги в осем часа, да чете книжки и още куп неща. Оставяха го да спи сам в стаята с тапети, а когато затвореше очи, шарените завивки го караха да сънува страховити същества.

Една сутрин момчето остана за малко само и макар да знаеше, че  бягството ще притесни родителите му, изтича на улицата. Отвън все още не се срещаха много хора. Вятърът полюшваше слабичкото му телце и го тласкаше да върви напред, а зелените му очи търсеха някое тихо и необитавано местенце, където да се подслони.Той беше изплашен и се чувстваше самотен. Спомни си как преди две години неговата родна майка го беше изоставила заради бедността и той заедно с още няколко деца си бяха построили колибка в най-затънтената част на парка.

Тръгна за натам, като не преставаше да мисли за своята майка – дребна на ръст, с черна коса, бяло лице  и пъстри очи, които никога нямаше да забрави. Бързо стигна до мястото в парка и легна направо на тревата. Слабото му телце усещаше студените капчици от утринната роса, но след дългата  безсънна нощ заспа дълбоко. Скоро обаче дочу в съня си странен шепот. От изненада или от страх извика прекалено силно, но никой не го чу. Шепотът, който ту се усилваше, ту заглъхваше, се повтори още няколко пъти. Ангелчо се опита да отвори очи, дори му се искаше да скочи, но остана вцепенен. След третия път шепотът се превърна в силен звук и екна като далечно ехо във вековна гора. Тогава около момчето стана много светло, а когато то се огледа забеляза, че се намира седнало на пясъка на хълмист морски бряг. Вълните достигаха почти до него и плискаха босите му крачета, а вятърът нежно го милваше. Искаше му се да си поиграе с тях и една  вълна даже го плисна в лицето. Посегна с ръка, за да я улови, но тя така умело му се изплъзна от шепичките, че никой не видя как се сля с многото вода пред него.

Вятърът залудува и започна да го тласка към морето и той се отзова в една плитчина. Момчето никога досега не беше изпитвало подобно чувство. Продължи да си играе с вълните, които го настигаха, плискаха и пак се оттегляха навътре в морето. Опита се да си поиграе на криеница с тях и се скри зад пластмасовия кош за боклук, но и тук вълните и вятърът го откриха. Падна голяма игра. Накрая Ангелчо седна уморен на пясъка.

Колко е хубаво, когато някой иска да си поиграе с тебе, си каза той.
- Фу-у-у! Фу-у-у! – изфуча вятърът. – Аз мога не само да играя, но и да правя фокуси! 
-   Ха, нима си вятър фокусник?! – усмихна се Ангелчо. – За първи път срещам такъв вятър.
- Само си пожелай и ще видиш! – зашептя вятърът и за да му докаже, че може да прави фокуси, накара вълните да танцуват по цялото водно пространство. – Видя ли? Мога да правя всичко.
- А  можеш ли да правиш децата безгрижни? – попита Ангелчо.
- Е, това не съм пробвал, но ще опитам! – отвърна вятърът и веднага си помисли, че може би не трябваше да споменава, че е фокусник, защото на Ангелчо веднага му се приискаха наведнъж няколко неща.
- Добре! Искам да има някой, който вместо мен, да си мие  зъбите, да ми оправя леглото – т.е всичко, което ме карат да правя всеки ден мама и татко.
- Фу-у-у!Фу-у-у! Това е най-лесното… Фу-ю-у…Фу.-у-у. Фу-у-у.

Изведнъж слънцето за миг се скри, после отново изгря и около Ангелчо стана светло. Вятърът леко профуча и всичко утихна. Морето беше спокойно и нямаше нито една вълна. Ненадейно до Ангелчо се появи едно момче, което страшно приличаше на него, почти като негов двойник.
- Здравей! Ето ме и мен, аз ще изпълнявам твоите желания! Какво искаш да направя?

Ангелчо го огледа няколко пъти от глава до пети с ококорени очи, сякаш си беше глътнал езика. 
- Ама, ти кой си? Защо приличаш толкова на мене?
- Скоро ще разбереш – отвърна му момчето.
- Съгласен съм! Изпълнявай желанията ми, че нямам търпение. Първо – искам да ми направиш дворец от пясък. Донеси ми вода. Изкопай ров, за да не могат лошите да нападнат двореца!
Момчето изпълняваше стриктно заповедите му.

Някъде по обяд на Ангелчо му омръзна да се излежава на брега и да наблюдава момчето, пък и беше огладнял като вълк.
- Сега ми донеси нещо за хапване.
 - Ще ти донеса, но ще ядем ли заедно?
  - Не. Ти само ми донеси. Всичко е за мен, защото ти само изпълняваш моите желания!
След тези негови думи момчето изчезна. Знаех си, че за нищо не те бива!  Ще повикам вятъра. Хей, вятърко-о-о! Къде си?, каза си наум Ангелчо.
Но и вятърът не се появи. Само две вълни се озоваха при момчето, но този път бяха по-студени и то потрепери. Потропваше с крачета и продължаваше да крещи.
- Помощ! Няма ли кой да ми помогне? Гладен съм!…

Най-накрая откъм морето се дочу отново странният шепот.
- Пре-ста-ни-и-и да ви-каш вя-тъ-ра-а-а! Хайде-е-е можеш сам!
- Но аз съм гладен, не разбрахте ли-и-и?! – каза Ангелчо и легна неподвижно на пясъка.
Изглежда и вятърът беше наблизо и след като дочу думите му, профуча покрай него, а след това отиде навътре в морето, за да помогне на няколко платноходки, които се нуждаеха от него.
- Никой не ме иска…
- Пре-ста-ни да хлен-чиш! Ти сам мо-жеш да си по-мо-г-неш – продължаваше странният  шепот.
- Аз ли? Аз – извика момчето и се досети за нещо, което го накара да се затича през глава по морския бряг. Спомни си как мама и татко му приготвяха палачинка с ягодов конфитюр, когато беше много гладно.
- Разбра ли? –  момчето двойник отново се беше появило.
Този път Ангелчо запази самообладание и попита: -   Всъщност ти кой си?
- Аз съм твоята добра половина? – усмихна се момчето.                                                                                                                           
- Сега след като я намери, трябва да я използваш винаги. С нея животът ти става по-лек. Опитай и сам ще се увериш в това? – и изчезна.

Ангелчо го потърси с поглед. Но от него нямаше и следа. Огледа се и за вятъра. Но напразно. И него го нямаше. Гладът му беше преминал и той легна на топлия пясък. Затвори очи и колко време стоя така, никой не разбра. Но когато се събуди, отново беше в голямата стая, потопен не във водата на морето, а в шарените завивки. По крачетата все още усещаше хладината на вълните, а в мислите му звучаха думите на странното момче.

Автор: Пенка Иванова

Преди време, в едно селце по поречието на река Тученица, недалеч от град Сторгозия, се установил един  красив, строен, представителен момък. Той не бил много разговорлив и може би затова никой не знаел откъде е дошъл и защо е точно тук сега… Приличал на Сарматски воин. Бил изискан, точен, уважителен, трудолюбив, отнасял се  добре с хората. Всички го приели много радушно. Имал хубав кон. Яздел добре. Наблизко била местността ,,Среброструй ”, той често ходел там и месните хора започнали да го наричат – Среброструй.

Още на следващата година в края на месец май  Среброструй решил да посети Долината на Розите, където имал роднини. Обяздил своя кон и се упътил към Прохода. Прекосил Балкана и ето го в красивата Долина. От дете не бил идвал в градчето, разположено в тази Долина, но с питане се ориентирал. Намерил и старинния квартал, където живеели негови близки. Минал по калдъръмената уличка, пийнал студена водица от мраморната чешма и ето го пред чемширената порта.

Излязла съседката:
- Кого търсите?
- Търся Пепита – братовчедка ми е.
- О, тя излезе след обяд. Каза, че ще ходят горе – на Бузово Кале…
- Сигурна ли сте?
- Да. Там са! Ако желаете, и Вие може да отидете. Интересно е там. Гледката е неописуема! С този ,,крилат” кон за половин час сте там. Ще ги намерите, вероятно са на Люлякова поляна.
Жената упътила Среброструй.

Той  яхнал своя кон и се отправил на юг към Бузово Кале – оттатък Тунджа.
Открил Люлякова поляна, където Пепита и нейна приятелка току-що довършвали венчетата си от пъстри, свежи цветя.
- Пепита, чак тук ли сте дошли, и то сами?!…
Момичето се изненадало, като видяло братовчед си. Едва го познало. От деца не се били виждали и много се зарадвало.
- Да, тук сме – прекрасно е! Вижда се цялата долина! А ти как ни откри?
- Не беше трудно. Нали това е Люлякова поляна!
- Да, погледни – наоколо всичко е в люляк. Където е по-сенчесто, все още има цвят и ухае на люляк. Не мога да повярвам, че братовчед ми е тук… Кристалина, запознайте се!
Среброструй слязъл от коня…
- Знаете ли – подела разговора Пепита, – че тук, на Люлякова поляна, в деня на пролетното равноденствие са се събирали някога орисниците… През деня те правели подготовка за голям огън. След това заедно се отправяли ей там – горе, на Мегалита, при внушителните сиви, каменни блокове, за да изпратят Слънцето. Преди залез то попада във ,,Вратата”, образувана от тези каменни грамади, служили някога на древните астрономи. След като се скриело Слънцето, след залез, орисниците  отново   идвали тук, на Люлякова поляна. И тогава те запалвали предварително подготвената от тях клада. На ,,жива” преливаща светлина от горящи разновидни сухи дървеса те обсъждали предстоящите си изяви на орисници. Кой, кога и къде ще ходи…

Пепита разказвала, а Среброструй слушал и сякаш  не вярвал, че е попаднал точно на това място. Поглеждал към тайнствените канари към Мегалита, премрежвал очи към Долината…
Толкова много бил впечатлен, че  му се приискало да остане завинаги в този край, тук откъдето е произлязъл неговият род.
Свечерявало. Разговорите   продължавали… 
- Знаете ли какво станало при една от поредните срещи на орисниците? – продължила с обясненията си Пепита – късно вечерта излязла силна буря. Орисниците се принудили  да си тръгнат преждевременно. Но след тях вятърът разнесъл бляскави искрици насам-натам. Те припламнали и голяма част от близката гора била обхваната от пламъци. Това било последното събиране, последната среща на орисниците на Люлякова поляна.
- Много трябва да се внимава с огъня. Всеки пожар причинява големи щети! – заключил Среброструй. – Хайде сега да отидем до Загадъчните канари, до Мегалита!
- Няма време, утре трябва да ставаме рано. На розобер сме, братовчеде – казала Пепита.
-  Добре, ще дойда някой друг път. Опиянен съм от всичко това… Преди да тръгнем, бих желал, Пепита, да ми кажеш: кое е най-важното нещо в живота? 
- Ти си го разбрал вече, братовчеде, още щом си тръгнал по стъпките на древните български владетели… А сега – ето, издирваш и родословието. Да живееш с ценностите на твоя народ, на твоя род, е преклонение и любов към Родината!…
- А за теб, Кристалина, кое е най-важното нещо в живота? – попитал Пътешественикът, обходил далечните земи на древните български владетели…
- За мен са важни много неща, но най-вече здравето, честолюбието, отговорността. И още нещо – да се стремиш напред и нагоре !А за Вас, коннико?   
- Да пазим всичко българско и родно и да възвисяваме Доброто и Достойнството! Доброто винаги побеждава… Запомнете! – отговорил  Среброструй.
- Поокъсняхме, хайде да тръгваме! – напомнила  Пепита.
- Да! Утре трябва да се става рано, нали сме на розобер,  тръгваме – потвърдила Кристалина.
- Не се тревожете и аз ще дойда с вас и ще се включа в розобера.
Среброструй помогнал на момичетата да се качат на коня, хванал юздите и поели надолу.

Рано на другата сутрин преди изгрев Слънце Кристалина, като по-ранобудна, отишла да ги вземе. Отправили се тримата към розовите градини. Усмихнати девойки в пъстри национални носии вече навлизали в редовете на оросените от утринната свежест розови храсти. Всички бързали. Напече ли слънцето, маслодайната роза губи добрите си качества… Момичетата берат, а Среброструй пренасял набрания, ароматен розов цвят и все поглеждал към розоберачката с жълтата кариока на косата. Девойката толкова бързо беряла, че дори не забелязвала, че някой я наблюдава. А тя била – Кристалина.
На другата сутрин Среброструй пак се включил в розобера. Когато приключвали, заговорил Кристалина – девойката със свилената кариока, с която се запознал на Люлякова поляна.
- Може ли да се видим днес, Кристалина, след като се прибереш и си починеш?
- Нямам свободно време. Грижа се за майка ми, на която сега и е необходима  моята помощ.
- Мога ли с нещо да съм ви полезен?
- Едва ли – угрижено отвърнала Кристалина.
Няколко дни Среброструй помагал на розоберачките и слушал звънкия глас на Кристалина. А когато розоберът приключил и реколтата от рози за този сезон била прибрана, той споделил с девойката, че е пленен от нея  и ще дойде отново тук в Долината – да си я вземе.
- Не мога да дойда, нали знаеш…
Разделили се…

Не минало много време. В деня на есенното равноденствие Принц Среброструй се появил отново в Долината и отишъл при Кристалина.
- Кристалина, моля те да ми отделиш час-два. Миналия път когато бях тук, не успях да обходя свещените места на Бузово кале, не стигнах дори и до тайнствената загадка – до Мегалита.  Бих желал заедно да отидем.Тръгваме, нали?! Ще те изчакам…
Кристалина имала неотложна работа около своята майка, но я свършила и поели със Среброструй и неговия верен кон към Бузово кале.  
На върха край свещения Мегалит, край величествените каменни блокове, Среброструй видял едно нежно, красиво небесносиньо цвете и точно когато решил да го откъсне за Кристалина, се появила Люляна, която живеела тук някъде. Т много се зарадвала, като видяла, че в този ден и други хора, са почели това любимо за нея място.  
- Дошли сте тъкмо на време. Днес е денят на Почит и благодарност към Природата. Ще видите Слънцето в цялата му прелест! – казало момичето и  миловидно поглеждало към Среброструй – Ела – хванала го тя за ръка и го повела към ,,Вратата на Слънцето”. – Погледни Слънцето! Каквото си пожелаеш в този момент, ще се сбъдне…
Лъчите на Слънцето точно сега попадали в този правоъгълник, във,,Вратата”…

Среброструй сякаш се стъписал от изненадващата поява на Люляна – пазителката на крепостта, както я наричали тук.
,,Откъде се взе сега тази Люляна?! Аз дойдох точно на този ден, не случайно само с Кристалина…”
Но Кристалина нямала нищо против. Нали са дошли тук, за да видят залеза на Слънцето и неговата западна ,,Слънчева врата”. Тъкмо ще научат повече от Люляна за Мегалита, за ритуалите, за околностите… Да, наистина, Люляна им разказала много интересни неща. Но както незабелязано се появила, така и си тръгнала.
И ето че отново Кристалина и Среброструй са само двамата на това необикновено място, на древното каменно съоръжение. Среброструй споделил  своите най-искрени чувства към Кристалина, точно тук на това прекрасно място.
- Този пръстен, скъпа Кристалина, от днес ще е твой! – Той свалил своя безценен пръстен, с който бил през цялото време на пътуването из земите на древните български владетели и го поставил на девойката.

Пред милата двойка в далечината се ширела долината на тракийските царе, красивата Долина на розите. В тази долина, където се е появило неговото родословие, Среброструй останал завинаги. Обичта му към Кристалина не угснала никога. Заедно те делили скръб и мъка, радост и щастие. Помагали си, а когато се появила първата им рожба – тяхното Слънчице, най-голямата радост, най-ценното богатство в съвместния им живот, те му разказали своята приказка… Приказката за обичта, за любовта към род и Родина, за честолюбието, добротата,  трудолюбието.

Автор: Саня Ивелинова, 2010 г.

- Искам още шоколад! – викаше Бо.
- Не може да ядеш повече, защото ще ти стане лошо – отговорих отчаяно аз.
- Няма нищо да ми стане, искам-м-м-м! Видях, че има още в другата ти ръка! – продължаваше да мрънка Бо.
- Ти знаеш ли приказката за страната Шоколандия?
- В тая Шоколандия има ли мно-о-о-о-го шоколад?
- Разбира се, че има. Това е една чудесна страна – цялата направена от шоколад –   мечтата  на всяко малко дете. В нея  живеят милиони хора. Те са мънички като мравки и са много трудолюбиви. По цял ден копаят шоколад в своите шоколадови мини, за да осигурят прехраната на семействата си. Тази чудна страна се управлява от Шоколадия, която е тяхната кралица. Кралицата разпределя шоколада по равно на всички свои поданици и излишният шоколад отива в шоколадовите им фабрики за опаковане.
- Лелеее, сигурно по цял ден ядат шоколад и никой нищо не им казва! – замляска Бо.
- Не е точно така. Те са научени да ценят шоколада и да не го пилеят. Всичките им реки, езера и морета са от бял шоколад. Равнините, където пасат лилавите им крави, са от фин млечен шоколад. Имат огромни планини, където са шоколадовите мини. Планините са от тъмен шоколад.  Когато тези планини се осветяват от слънцето под определен ъгъл, те изглеждат сини. Затова хората ги наричат Сините шоколадини.
- Оттам ли идва шоколадът? – попита Бо.
- Да, те произвеждат шоколад за целия свят! – отвърнах аз.
- Супер! Значи това – той завъртя пред очите ми последното парченце шоколад – е  шоколад от мините в Шоколандия! – заподскача той.
- Како, искаш ли да си го поделим по равно?
- Добре – казах аз и си ръфнах от парченцето.

В този момент ми се зави свят. Помислих, че на мен шоколадът ми е дошъл в повече, но осъзнах, че стаята се върти. Затворих очи с надежда, че когато ги отворя, стените ще са по местата си. Преброих до десет и отворих очи. Този път наистина ми прилоша… Какво беше това?! Възможно ли беше аз да халюцинирам след преяждане с шоколад?!
Изненаданият възглас на Бо „Това ли е Шоколандия?” ме накара да осъзная как ние с него незнайно сме се озовали там.
Окопитих се и се заоглеждах наоколо – кафява трева, поточе с бяла вода, а в далечината нещо блестеше на слънчевата светлина и се синееше. Определено това БЕШЕ Шоколандия. Пред нас сякаш от нищото се появи едно момиченце и ни се усмихна. С Бо още бяхме в шок и просто тръгнахме след нея през полето. То ни  заведе  до пасбищата на лилавите крави. Там се беше събрала голяма тълпа от хора, които обсъждаха оживено нещо. Когато ни забелязаха, напред излезе много красива млада жена и ни се усмихна:
- Здравейте, мили гости на Шоколандия! Аз съм кралица Шоколадия, а това е моят народ. Предполагам сте пристигнали тук с последното парченце шоколад.

Объркването ни стана още по-голямо при споменаването на това “последното парченце”. Кралицата беше така добра да ни обясни, че понякога… се случвало последното парченце от шоколада да пренесе някого в Шоколадовата страна. Но това ставало само в редките случаи, когато то било по – де – ле - но. Нейно Величество ни разреши да разгледаме шоколадовите мини. Тя не ни придружи, защото имаше работа във фабриките за опаковане на шоколад. С Бо много се вълнувахме, че ще видим точно откъде идва шоколадът, защото ние бяхме най-лакомите за шоколад деца. Когато мама се прибираше от болницата, първата ни работа беше да й преровим чантата, в която винаги имаше нещо шоколадово, защото пациентите често благодаряха на мама с шоколадови неща.

Миньорите бяха предупредени за пристигането ни и посрещнаха каручката, с която пътувахме. Отговорникът за тази мина – Шоколин, щеше да ни разведе из нея. Когато влязохме, се изненадах от обстановката вътре. Нямаше нищо общо с представите ми. Мината беше светла и топла. Нямаше ни следа от мръсни и кални  вагонетки. Всички се придвижваха като сърфираха из коридорите на станиоли. Миньорите бяха весели и се закачаха един с друг. Освен Шоколин с нас вървяха още две момчета. Те ни посочиха станиолите, върху които трябваше да се качим. Никога не съм била добра в пазенето на равновесие, а на Бо му се случваше да се спъне в собствения си крак. Леко се паникьосах „ Как ли щяхме да управляваме тези неща?!

Шоколин видя уплашеното ми изражение и каза:
- Спокойно! Вие само се качете, а станиолчовците си знаят какво да правят.
Послушно изпълнихме нареждането му. Щом стъпихме здраво с двата крака върху тях, станиолите се понесоха сами напред. Не беше с шеметна скорост, но имаше голяма доза адреналин. Загледах се в работещите миньори, покрай които преминавах. Те не удряха с тежки кирки по стените – просто прокарваха пръст по тях и шоколадът сам скачаше от стените, подреждаше се на купчинки и те го отнасяха в складовете.
- СТАХОТНО Е! – викаше развълнувано Бо. – Хей, момчета, може ли да се състезаваме?
- Добре, мъник. Ти кажи “три”.
- Готови… Едно… Две… Две и половина… ТРИ!!!

И те изчезнаха от погледа ми. Само Шоколин остана с мен. Реших да го попитам за скокливия шоколад.
- Как шоколадът… Ами не разбирам…. Той изскача от стените сам и… – не можех да намеря правилните думи. Но той се усмихна разбиращо.
- Гъдел го е! – обясни той. – Шоколадът в мините е още необработен и е като живо същество. Ние го гъделичкаме и той сам излиза от стените.
- Ама как така жив?! Диша ли? – опулих се аз.
- Не диша, но усеща всичко – разказваше Шоколин и продължаваше да се усмихва.
- Сега ми се  изясни – отвърнах аз.
- Докато не е обработен, не може да се яде – продължи  с обясненията Шоколин. – Това много ще го ядоса.
- Шоколадът ще се ядоса?! – недоумявах аз. – Как така да се ядоса? Какво става, като се ядоса?
- Никой не знае. Никой не е посмявал да го ядоса. Дори в старите книги на двореца не пише за такъв случай. Ние знаем, че не трябва да го ядосваме и просто не го правим. Спазваме закона и правилата. Научени сме да уважаваме шоколада и затова той ни позволява да го обработваме. Възпитани сме да ценим това богатство, защото така изхранваме семействата си.
- Това е невероятно! – аз просто не можех да повярвам, знаейки как ние пилеем всичко, което получаваме наготово, осъзнавайки как се лакомим за още и още, и че тъкмо получили нещо, ние вече искаме друго…
 - Това е просто невероятно… - продължавах да се чудя аз. В този момент някой изкрещя толкова силно, че аз подскочих от ужас и усетих, че се е случило нещо, за което НИЕ имахме вина.
- ПОМОЩ! Той яде от шоколада! – чу се уплашен вик.
Полетяхме натам, а аз вече знаех, че Бо е направил белята! Какво щяхме да правим сега?!

Ръката на Бо беше залепнала за стената и шоколадът пълзеше към рамото му… По краката му също имаше шоколад, който се увиваше бавно към коленете му… Момчето гледаше ужасено. А аз виждах как се превръща в статуя от шоколад!
 - Какво ще правим?! – обърнах се към миньорите.
- Нямам представа! Той го е ядосал. Никога не се е случвало досега… – отвърна Шоколин, който изглеждаше така сякаш всеки миг ще припадне.
- Ядосал съм го… Ядосал съм шоколада… - паникьоса се Бо и зарева  силно.

В този момент видях как наоколо шоколадът се превръщаше в камък. Цялата мина вече  бе вкаменена.
- Всичко е в камък! – крещеше неистово някой отвън. – Цялата страна се вкаменява! Всички хукнаха, крещяха и пищяха от ужас. Чувах само част от техните думи. Най-силно викаше Шоколин:
- Вижте Шоколадовата скала, от която скачаме, за да се изкъпем в Синия шоколадов вир… Вижте Шоколадовите кули и Шоколадовата булка, дето водим там децата на разходка… Вижте Шоколадовата халка, дето връзваме за нея нашите лилави крави… Всичко това е станало на камък…
В гласа на Шоколин открих ужаса, който усеща човек, когато всичко се разпада пред очите му. Бяха забравили за нас. Погледнах Бо – той се беше предал от плач. Шоколадът беше закрил и гърдите му. Тогава се сетих за хилядите пъти, в които това малко момченце ми беше късало нервите. Отчаяна извиках:
- Бо, какво правиш, когато ме ядосаш?
- Извинявам ти се! – отвърна той.
- Да, това е! Ще се извиня! Извинявай, че те ядосах! Извинявай, че ядох от теб! Извинявай, че бях лаком! Извинявай, че винаги искам още! Извинявай, че не слушам кака! Извинявай, че правя пакости! Извинявай, че цапам в локвите! Извинявай, че оня ден разсипах чинията върху бялата покривка на мама! Извинявай, че дразня съседа Иван. Извинявай, че в детската градина все се въртя… Извинавяй…  СЪЖАЛЯВАМ!!! – говореше през сълзи Бо.

Тогава камъкът сякаш отвори своите невидими уши и отново пак стана шоколад. Бо беше свободен. Хвърлих се да го прегръщам. Сега вече и аз ревнах… от облекчение, че не беше се превърнал в Шоколадов Бо.
- Благодаря ти! Благодаря ти, шоколадче, че  пусна моя непослушен Бо… – плачех на свой ред аз. Докато ревяхме и се прегръщахме,  дотичаха миньорите. Този път те не викаха. Пред мен изскочи Шоколин, който заговори с уморен и отпаднал глас:
- Вие, хората, сте много ненаситни същества. Все нещо не ви стига. Все нещо ви е малко. Все искате още и още. И защо…
Аз умирах от срам, а Бо се беше скрил зад мен и слушаше напрегнато.
Шоколин продължи с упрек в гласа си:
- Вие унищожихте красотата на Сините шоколадини, част от тях вече се превърнаха в  Сини камъни. Хубаво е, че съумяхте да измислите начин и да се спасите от шоколада. Но помнете, че ненаситността на човешкото око е нещо, което ще ви погуби. Би трябвало да ви накажем, че унищожихте и застрашихте част от страната ни, но ние не сме като вас. Затова ще ви простим и ще ви пуснем да си отидете. Урокът, който научихте днес в нашата чудна страна Шоколандия, ще ви стигне за цял живот.
Вече не чувах думите на Шоколин, защото пред очите ми изплува образът на красавицата Шоколадия, която ми се усмихваше и ми махаше с ръка, а очите й… Очите й бяха тъжни. Усещах ръката на Бо, здраво стиснала моята, и пак онова гадно въртене на стените, което ме караше да…А! Ето ни у дома!

След това „сладко” приключение в чудната страна научих, че трябва да споделяш с някого (току-виж си се озовал в Шоколандия), да се извиняваш на някого (но не само когато животът ти зависи от това) и да внимаваш със заобикалящия те свят, защото природата и хората усещат всичко. Природата може да не диша като мен и теб, но усеща дали се грижиш за нея. Хората са всякакви и най-вече различни и всеки има нужда от обич и внимание. А Бо, Бо научи, че понякога трябва да сдържиш лакомията си, за да не те нападне шо – ко – ла - дът.

Автор: Стефка Петкова – Инди, 39 год., София

Нявга в малките устенца
между другите зъбенца
си живеел зъб чудат.
Бил мечтател и инат.
Къти, зъбчо се наричал
и бонбоните обичал.
С дропсове и карамели,
жълти, розови и бели
Къти никак не скучаел…

Ала не за тях мечтаел.
Имал си мечта от сой – 
феята да срещне той.
Ако може, по-сега,
ако може, веднага,
да го дръпнат, ако може…

Под възглавницата сложен,
в полунощ да я дочака
и от щастие разплакан
да потегли призори
там към фейските земи.
Ала никой го не дърпал…

С люта пастичка натъркан,
евкалиптов, освежен,
Къти скърцал възмутен.
Чакал, чакал и решил
сам да се освободи.
Всяка вечер, щом заспели
другите зъбенца бели,
тихо в малките устенца
Къти млечните краченца
дърпал, теглел и поклащал,
и полека се разклащал.

Дружно всичките зъбенца
карали се на беглеца:
- Къти, хайде вече спри!
Виж, детето го боли!
Ала в Къти де уши?!…
То – детето, да търпи!
Него чакала го фея…
Искал бързичко при нея,
ако може, да е бял,
ако може, да е цял,
да пристигне, ако може
под възглавницата сложен
и да тръгне призори
там към фейските земи.

Дни наред висял така,
малко на една страна,
позалитнал, разлюлян,
от мечтата си пиян.
И настъпил този ден – 
паднал Къти уморен.
С понащърбена коронка
и съдрани панталонки,
с ризка с половин яка
на кафяви петънца…

Под възглавницата сложен,
чакал феята тревожно.
Щом настъпила нощта,
ето че и тя дошла…
Със коронка от кристал,
с рокличка от бял емайл…
С огледалце и кюретка,
байонетка и пинцетка – 
все достойни и избрани,
нейните придворни дами.

И повели призори
Къти в чудните земи.
Ала нямало бонбони,
нито захарни балони,
дропсове и карамели
жълти розови и бели…
Там във фейските земи,
подредени във лехи,
като малки, бели гъбки,
си растяли нови зъбки.

А пък млечните зъбенца
като пъргави джудженца
грижели се с бодра песен
те за своя зъб заместник.
- Ще групираш минерали,
блясъците за емайла…
Аз и дамите ще бдим
работата да върви.
Здраво зъбче да отгледаш нека! - мило феята му рекла.

“На ти, Къти, тебе фея! ” -
промърморил той след нея,
ала бързо се усмихнал
и в лехичките притихнал…
И поникнал зъб за приказ!
Като перлено мънисто…
Пратили го на детето,
да се смее и яде то
не бонбони с шепи цели,
жълти, розови и бели,
ами сиренце и мляко,
кашкавал и пребогати
с витамини плодове,
да е слънчево дете!

Зъбчетата да си мие,
пастичката да не крие.
Сутрин, щом очи отвори
и преди да забърбори,
вечер, без да се преструва
и преди да засънува
малка приказка, как в нея
Къти среща свойта фея.

Автор: Атанас Иванов Стоянов, 23 г.
/по мотиви на народната приказка/

Живели едно време една жена и един мъж. Имало ги е едно време, има ги и днес. Те си имали само една дъщеря и тя била толкова глезена, че нищо не й се отказвало.
- Ало, мамо, купи ми нов лак. Този не подхожда на блузката ми.
- Ало, тате, донеси ми пица за обяд. Вкъщи няма нищо за ядене.
Връщали се майката и бащата изморени от работа вкъщи и угаждали всичко на своята щерка, която по цял ден гледала ТВ Планета, чатела по скайпа с приятелки и разни младежи, чоплела семки, като си правела фунийки от страниците на учебниците и посещавала редовно всички кафенета в квартала.
 - Ето, чедо, хапни си!  - казвал бащата, капнал след напрегнатия работен ден (работел като експерт във външно министерство, където към момента имало криза в отношенията между България, Русия и Украйна, поради спряно газоподаване) – Поръчах я от любимата ти пицария! Как си отслабнала!
 - Виж, дъще, купих ти два лака от каталога на Орифлейм. Мисля, че този ще ти подхожда – любещо показвала майката на своята щерка.

Така минавали дните. Родителите задоволявали всички капризи на дъщеря си. Но дошло време тя да се омъжи. Не щеш ли един от скайп познатите на момичето харесал ъпгрейднатия й профил и колекцията й от снимки в Gepime.com и се влюбил безпаметно в скараната с всякакви физически усилия вкъщи красавица.
След поредица срещи на кафенце, водене по пицарии, сауни, СПА процедури и дузина дискотеки глезената мома склонила да се омъжи за момъка, но само ако поиска ръката й официално от родителите й и ги заведе на вечеря в скъпия ресторант на десетия етаж на НДК.

Момъкът казал на родителите:
- Добър вечер! Харесал съм вашето момиче и искам да се оженя за него. Ще ми разрешите ли?
- Добре си намислил, синко, но нашето момиче е много галено. Свикнало е да му се изпълняват всички прищевки. Ето вчера поиска най-новия модел на Nokia с 3G – връзка и с 8 гигабайта вградена памет и аз й го купих – отвърнал бащата.
- Дъщеря ми е много нежна и не е научена да върши домакинска работа – добавила любезно майката, вгледана в портфейла на бъдещия зет и радвайки се, че дъщеря й си е избрала заможен младеж.
- Това не е пречка. Работя в Обединена българска банка и няма да я карам нищо да работи.
- Щом е така, Бог да ви благослови! – радостно въздъхнал таткото и поискал сметката от сервитьорката.
Завел момъкът булката в своя апартамент – ново строителство в най-баровския квартал на града. Цяла вечер зяпали различни програми на плазмата. Никой не приготвил нещо за ядене.

Легнали си гладни. На сутринта момъкът тръгнал да върви на работа:
- Слушай, телефонче, да не стоиш цял ден пред телевизора, а да вземеш да сготвиш и да почистиш къщата!
Девойката се събудила почти към обяд. Протегнала се, огледала се в огледалния таван, надзърнала във фризера – няма нищо за ядене.
- Ей, телефон, чу ли какво ти поръча мъжът ми! Захващай се за работа!
Но телефонът си стоял безучастен на масата.
- Кое ли копче да натисна, че да ме разбере? Я да пробвам със “*88”. Оттам се разнесъл говорът на оператор от М-Tel:
- Вие се свързахте с центъра за обслужване на клиенти. For English press оne. За да се свържете с наш сътрудник, натиснете 9…” Натиснало момичето 9 и оттам се разнесла музика от Вивалди… Глезената дъщеря чакала, чакала и яростно захвърлила „глупавата” Nokia на дивана в хола.

Вечерта момъкът се прибрал и казал:
- Добър вечер. Да знаеш колко съм гладен! Днес толкова касови ордери попълних… Какво сготви телефонът?
- Нищо! Колко пъти му казвах, но той не помръдва.
- Така ли? Ще го науча аз него! – Момъкът хвърлил телефона на пода и той се строшил.
- Ах! Сега как ще се обаждам на мама?
- Утре ще ти купя нов. Не се тревожи!

Но на другия ден мъжът наистина купил на момичето новия модел на Sony Ericsson с много повече екстри от предишния. Когато тръгвал на работа, отново поръчал:
- Ей, телефонче, ако и ти не сготвиш и не почистиш, лошо ти се пише!
Станала пак девойката към обяд. Протегнала се.
- Хайде, телефонче, започвай да готвиш. Мъжът ми ще се върне и  ще те изхвърли. А колко си хубаво! С тоя 4-инчов дисплей… Жал ми е за тебе.
Но телефонът не помръдвал. Няколко пъти девойката му повторила заръката, но той не чувал. Накрая взела, че се разшетала.
Вечерта мъжът се върнал и още от вратата се провикнал:
- Е, телефонче, сготви ли, че умирам от глад?
- Цял ден му повтарям, но то не иска и да чуе. Звънях пак на „*88”, на „1111”, на „112” – нищо! Затова взех, че ти изпържих яйца.
- Браво, телефон! Ти си по-умен от предишния!
- Хм! Телефон, телефон… Ама ако не бях аз…

Автор: Християн, 10 год., Варна
 
Ако искате вярвайте, ако искате – не, но това е самата истина за приказките.
Един ден, когато се разхождах, минах покрай един магазин за сладкиши и изведнъж ми се приядоха всякакви сладки неща. Бръкнах в джобовете си и наброих 5 стотинки. Пак бръкнах – нямаше повече! Влязох в магазина и гледам – навсякъде със сладкишите цени! Всички по-големи от 5 стотинки. Приближих до касата и започнах да разпитвам: „Това колко струва, онова колко струва…”, и след като получих за всичко отговор „повече от 5 стотинки”, попитах направо:
– А нещо за 5 стотинки няма ли?
– Няма – беше отговорът.
– А имате ли намаление за нещо?
Отново получих отговор „не” и излязох от магазина.

Толкова много ми се хапваше нещо сладко, че от това огромно желание се роди една идея.
Веднага се прибрах вкъщи и набързо се приготвих за пътешествие в Страната на чудесата. Взех раницата си и сложих в нея шише с вода, четка за зъби, кошче за боклук, чук, длето и едно празно чувалче. Така екипиран се запътих към гардероба. Почудих се кой път да избера към Страната на чудесата! Дали този, който минаваше през Нарния? Не! Реших да мина по пътя на тази приказка.

Взех една голяма книга, разтворих я на пода пред мен, избрах си приказка от нея и застанах върху книгата:
– Книжке, книжке, отведи ме
              в Света на чудесата,
              в Света на чудесата
              прехвърли ме!

В този момент чух силен рев на магаре. „Не това, мила книжке!” –  извиках, но вече бях другаде.
Чух петел, който кукуригаше наблизо, обърнах се и го видях. До него стояха магаре, котка и куче.
– Накъде е Бремен, приятел? – попита ме петелът.
– Накъдето и да тръгнете, по който и път да поемете, все ще стигнете до къщата на разбойниците – отговорих .
– Ние им я подарихме отдавна – измяука котката.
– Сега отиваме да се пробваме като музиканти – изрева магарето.

Кучето ми благодари и когато тръгнаха, чух петелът да кукурига  „Безобразие! Тези Братя  не можаха ли да сложат табели за пътя?!”
Оставих ги да си вървят и се огледах. Имаше четири пътя. След като не се озовах направо в моята приказка, трябваше да реша кой път ми е необходим за целта. Музикантите бяха тръгнали по един от тях. Аз реших да поема по левия отдясно. Дано да ме изведе до къщичката на Баба Яга, и то преди Хензел и Гретел да са си свършили работата!
Повървях известно време и сред дърветата забелязах един вълк. Той носеше кошничка в предната си лапа.
– Накъде? – попитах го.
– Червената шапчица има днес урок по пиано и ме помоли да отнеса тази кошница до баба й.
– А какво ще правиш с бабата?

Още не попитал, книжката ми долетя във въздуха и един лист се откъсна и се спусна бавно в ръката ми. Погледнах го – беше от приказката за Червената шапчица. Подадох го на вълка, за да си прочете репликите, той ми благодари и продължи. И аз продължих, но този път по десния път отляво.
Най-после стигнах до шоколадовата къщичка на Баба Яга. Поставих раницата си на земята и извадих от нея чука, длетото и чувалчето. Захванах се на работа. По едно време чувам страхотен шум в небето. Оставих работата и погледнах. Там Баба Яга и Дива Самодива се борят – едната на метла, другата на летящ елен.
Пак започнах да къртя от шоколадовите блокчета. Напълних чувала, завързах го, взех от раницата си четката за зъби  и отидох до реката да измия зъбите си, защото не само бях пълнил чувалчето, но и добре похапвах!

Тъкмо си миех зъбите, когато силен вятър разлюля дърветата край мен. Завъртя се и докато се усетя, ми грабна чувалчето с шоколада. Вдигна го високо, високо.
– Ей, ти не си от тази приказка. Върни ми го! – извиках към него.
– И какво от това? И Дива Самодива не от тази приказка, ама е тук.

Докато си говорехме така, вратата на къщичката на Баба Яга се отвори и се показаха Хензел и Гретел. Те сложиха ръце на устата си като фуния и се провикнаха към небето: ”Бабо, яденето е готово. Идвай да ядем, че ще започнем без теб!”
Битката в небето спря и Баба Яга се обърна към Дива Самодива:
– Извинявай, сестро, децата ме викат за обяд. Много са сърдят, ако закъснея. Ако искаш, ела да пием чай?
– Не, благодаря ти – отвърна й Дива Самодива. – Някой друг път.
Дива Самодива отлетя с елена си, а Баба Яга се заспуска надолу. Но видя Вятърко с торбата и как разбра каква е работата – не знам, ама се спусна право към него, грабна му торбата и я изсипа върху къщата си. Парчетата сладкиши полепнаха по местата си и за това къщичката е цяла и до днес. Само това, което бях изял, липсваше, но то не личи отдалеч.
Баба Яга се прибра, а аз си взех раницата и си тръгнах. Обаче не стигнах много надалеч и моята книга се появи. Страниците й бяха разтворени и трепкаха нетърпеливо, сякаш ме подканяха да побързам. Скочих върху нея и се озовах на улицата с магазина за сладкиши. Къде водеше четвъртият път, така и не можах да разбера.

Когато минах край магазина за сладкиши видях, че продавачката стои на прага. Намигна ми и каза :
 –  Влизай! За теб всичко е безплатно.
Продавачката ми изглеждаше много позната. Вгледах се във витрината на магазина и видях няколко малки човечета да подреждат тави със сладкиши.
В този момент някой извика отвътре:
 – Дъще, идвай! Чаят ти е готов.
–  Мащехата ми – намигна ми отново закачливо продавачката. – Е, ще влезеш ли?
– Много благодаря, но точно в този момент коремът ми е издут като балон, който всеки момент ще се спука.
– Е, да знаеш, че винаги си добре дошъл – каза продавачката и влезе в магазина.

На кого ли ми приличаше тя?

Автор: Дядо Трак /Христо Мандев - Хижар/

През зимата Ани живееше при баба си на село. Родителите й бяха лекари, работеха на смени в градската болница, а пък Ани беше още малка за детската градина. Селото на баба й беше близо до града, затова докторите често идваха да донесат на Ани нещо по-хубавичко за ядене.

Една вечер те пак си дойдоха. Този път имаха да си кажат нещо важно с баба и дядо й.
- Вече сте чули за бедата в далечната страна, близо до Куба – започна майка й. – Има много бездомни деца, които се нуждаят от храна и грижи. Решихме да заминем на помощ – нали сме лекари!

- Какви са дечицата там, майче, има ли момиченца като мен? – нетърпеливо изчурулика Анито.
- И по-големи, и по-малки, но сигурно има и като тебе, детето ми. Техните личица са като млечен шоколад, който ти най-много обичаш. Като цвета на ореха са. А очичките им са като маслинки. Мили дечица, но сега ги сполетя голяма беда – земетресение срина къщите им, има много загинали, ранени, болни. Затова ще отидем с татко ти да им помогнем, да им занесем храна.

Като чу тези думи, Анито се сети нещо и изтича в килера. След малко се върна с торбичка, пълна със сушени круши и ябълки. Подаде я на майка си и рече:
- Занеси ги, майче, на онова момиченце като мен с лице като орех и очи като маслинки. Нали сега има нужда.

Майка й я прегърна и една издайническа сълза се отрони върху бузките й.

Автор: ПИ Тодорова

Времето захладня. Прелетните птици вече бяха отлетели към топлия юг. Врабчетата останаха тук. Цели врабчови дружини се чудеха къде да се скътат в студените нощи. Едни се сгушваха измежду пръчиците на голямото щъркелово гнездо, други –  в пролуките на керемидите… Едно врабче с леко кафеникаво оперение, но по-слабичко, по-хилаво от другите се чувстваше изолирано, пренебрегнато от другите. То беше много самотно. Наперените, по-едрите, по-ярко оцветените, здравите и силни врабчета го отбягваха. Но и то трябваше да се стреми към оцеляване…

Димата – момченцето, което обичаше да се вслушва във веселото чирикане на врабчетата, забеляза дребничкото самотно врабче, което обичаше да каца на кладенеца в техния двор и сякаш там събираше сила отново за полет. Димата започна да оставя трохички,  зрънца…
Един ден имаше страшна буря, виелица. Свечеряваше се. Студ скова всичко. Самотното врабче долетя до кладенеца, но вятърът беше разпилял храната, която момченцето му бе оставило. Врабчето едва издържаше на студа, нямаше сили да полети. То размаха крилца, добра се до прозореца на Димата и що да види – над него, под козирката имаше лястовиче гнездо. Врабчето се поогледа и тихичко се шмугна в него. То знаеше, че лястовичките са прелетни птици, сега са на юг и  гнездото им в момента е необитаемо, т.е. свободно. Така малката беззащитна птичка оцеля в тази мразовита нощ. Зимните студове продължиха дълго, а лястовичето гнездо стана жилище на изолираното от врабчовата дружина беззащитно, слабичко врабче. Всяка вечер то се прибираше в него и сгушено дочакваше утрото.

Времето постепенно започна да се затопля, но нощите все още бяха студени. Врабчето, притаено в гнездото, дочакваше топлите лъчи на утринното Слънце и литваше в простора…
В средата на април, когато започнаха да цъфтят нарцисите, зюмбюлите, лалетата и овошките се обкичиха с бели и с розови цветчета, пристигнаха първите лястовици. В една ранна утрин на жицата, по която се виеше младата лоза, кацнаха две лястовички. Едната – с черното челце и белезникави гърдички, долетя до гнездото. Тя видя врабчето в него и много се изненада. Прехвръкна до другата лястовица на жицата и загрижено й съобщи за това.
- Не се тревожи, скъпа! Врабчето не е прелетна  птица.То не е защитено от зимните студове. Обикновено врабчовите дружинки се справят, но ако птичката е сама е по-трудно.
- Но защо то е в нашето гнездо?
- Понякога слабите, болните биват изолирани от групата. Те сами трябва да търсят начин за оцеляване. Това врабче е намерило спасение в нашето гнездо и както виждаш, е оцеляло. Браво на него!
- А ние сега какво ще правим?! Аз къде ще снасям яйчицата си?
Къде ще мътим пиленцата си?
- Не се безпокой, мила! Още днес започваме да си правим ново гнездо.
-  Къде?
-  Ето тук – в близост до старото.

Няколко дни двете лястовички неуморно се трудиха. Те пренасяха с човчици кал, сухи тревички, сламчици, мъх и зидаха новото гнездо. Бяха минали няколко седмици от пристигането им.
Един ден врабчето долови, че времето ще се разваля и още по обяд се насочи към гнездото. Учудването му беше голямо. Под гнездото имаше черупчици – половинки от лястовичи яйчица, напръскани със сиви и кафяви петънца. Тъй като врабчето рано сутрин излиташе, а вечер по тъмно се прибираше, не беше забелязало нито новото гнездо, нито неговите обитатели, които вече две седмици се редуваха да топлят, да мътят яйчицата.

Тъкмо врабчето се чудеше на това, което видя, и от гнездото се подадоха няколко малки, жълти човчици на новоизлюпените. В този момент долетя майката с храна в човката си, даде я на две лястовичета и отлетя. Дойде и таткото, който нахрани и останалите.

Врабчето наблюдаваше всичко от старото гнездо. По едно време изхвърча и започна и то да носи храна за голишарчетата. Така всеки ден помагаше за изхранването на малките. “Лястовичетата трябва да са много силни, за да се справят с   дългия полет, който им предстои до топлия юг. За да се изхранят малките лястовичета, родителите трябва стотици пъти на ден да прелитат до гнездото” – мислеше си Врабчо.
Малките лястовичета бързо се опериха и едно по едно отлитнаха от семейното гнездо. После те се включиха в големите ята на другите лястовици, които кръжаха до устието на река Габровница …

Автор: Симона Славейкова
 
В една долина, обсипана с вълшебни цветя и говорещи дървета, живеeли чудновати създания. Там реките нямали край, защото били пълни с мляко, било толкова далеч, че птиците, които летели натам от умора не пеели, там не живеели хора, а сладкиши. В тази нереална долина, изпълнена с вълшебни цветя, говорещи дървета, захарни животни и желирано небе, живеели три вида племена. Едните били прекалено добри, другите прекалено лоши, третите без мнение за каквото и да е. От години водели битки кое от трите племена да обитава цялата долина. Дори и те не знаели защо воюват, но продължавали да го правят. Във всяко от племената имало царски съветник. Съветниците от години управлявали племената на бисквитките, пудингите и шоколадчетата. Правели избори във вълшебния свят и винаги племето, което спечелело, навлизало в територията на другите две племена – това пораждало и войните.

Злите съветници решили да завземат вълшебната страна и да затворят в захарния затвор царя на бисквитките, царя на пудингите и царя на шоколадчетата. Щели да пресушат млечните реки, да изкоренят говорещите дървета, да поробят горските обитатели, а най-лошото било, че страната щяла да потъне в мрак, да царят недоволство, караници, алчност и обиди. Царете били толкова заети да умуват как да завземат цялата долина, че не усетили как попаднали в капана на съветниците и черните им вълшебни пръчици. Били затворени в ямата на най-високата кексова планина – името й било Кексовото гърло.

Те спорели, спорели и накрая видели една светлина в края на пропастта, оттам изпаднали три обикновени пръчици. Един тънък глас рекъл: “Ако примирието се възцари, пръчките ще заблестят.” Било гатанка. Шоколадовият цар мислил на глас: “Ако имах вълшебна пръчица сега, щях да спася обитателите на гората, които ме направиха цар.”

Бисквитеният цар отвърнал: “И аз, ако имах вълшебна пръчка, щях да отърва народа си от нашите съветници.”          Пудинговият цар мълчал, мълчал и отсекъл: “Трябва да се борим за земите си и за народите си…”
Тогава изведнъж пръчките заблестели. Пещерата била озарена и царете видели отражението на грешките си в подземното езеро. Разбрали, че са били алчни, глупави и най-вече безотговорни към долината си. Отчаяни от вината си, те се разкайвали за грешките си.
Тогава на всяка пръчица се появил по един елмаз във формата на съответните гербове – бисквитка, пудинг и шоколадче. Шоколадовият цар си пожелал наум: “Ако можехме сега да сме свободни!”        

И станало чудо – пръчката засветила и избухнал огън от елмаза, те се понесли на крилете на огромна птица към изхода, разбрали, че могат да поправят грешките си заедно. Бисквитеният цар си пожелал народа да въстане срещу правилата на съветниците и да вдигне бунт. Пудинговият цар поискал тримата да се отправят към долината при царствата си.

Дълго летели яхнали пръчиците и при пристигането си видели, че горските обитатели били оградили тримата съветници, а те с магия се опитвали да ги подчинят. Царете вече имали обща цел. Насочили пръчките си и мислите им се събрали, а една неповторима светлина заляла долината, задухал вятър, черните облаци изчезнали, земята се разтърсила и реките от мляко се напълнили, дърветата отново пуснали корените си. Съветниците били победени и хвърлени в Кексовото гърло завинаги. Царете обединили царствата и народите си, заживели доволни и щастливи.

Бих искала и аз да имам такава вълшебна пръчица, с която да направя живота на хората по  цялата земя  усмихнат.

 Автор: Симона Славейкова

Всичко започна, когато малкият Денис бе повикан за обяд от грижовната си майка. Момчето стоеше пред компютъра и бе толкова увлечено от космическото пространство и неговите обитатели, че не му се мислеше за обяд. Когато майка му отрупа масата с ястия, плата, салати, десерти и всякакви вкуснотии, то се намръщи, а тя въздъхна и седна до него. С много обич и грижа се опита да му обясни защо е важно всеки човек да се храни редовно. С увлекателен глас с нежна интонация тя го поведе на различни места в приказния, обсипан с магии свят.

Тяхната  разходка минаваше през Космоса, където трима царе водеха безпощадна звездна война. Те се деляха на лоши, по-лоши и най-лоши. Състезаваха се кой ще стори повече зло на необятното небе, по което се простират млечни пътища, които наподобяват реки с преливащи се нюанси, и със звезден прашец, който витае из въздуха. Пързалките от дъги и дърветата от звезди носят всичкия бляскав разкош, който събира трите планети и принуждава племената да живеят на еднакво близки звездни разстояния.

Топеното, млечно, звездно сиренце беше първият цар, който обитаваше млечната планета. Отдалече тя приличаше на топка кашкавал. Луканковият лунен принц обитаваше луната редом със своите войници – шунките, кренвиршите и саламчетата. Гордият, приличащ на усмихнато зеле с нос на морков и с алени страни на домат – цар, обитаваше слънцето. Тримата млади владетели бяха предупреждавани от Императора на звездните  пространства, че ако не прекратят войната,  той ще им отнеме мощта и ще разруши царствата им. Те бяха млади и непослушни.

В  един звезден ден, когато тримата неуморими царе провеждаха мощната си звездна бомбардировка, настъпи пълен мрак, дори битката спря. Замръзнаха реките от млечни пътища, изстинаха звездите. Царството на  млечното сиренце се разтопи, домът на сладките портокали, банани и чушки се изгуби в далечината. Луната се наклони на една страна и падна. Тримата царе останаха сами във въздуха, плуващи от гравитацията.Чуваха се стонове и истерични писъци в  далечината, но не се виждаше нищо. Всичко бе черно…

Изведнъж светлина ги озари и се чу глас. Непознат Дух им разказа как звездното обширно пространство, заобикалящо  царствата им, е превзето от чудовища. Те имали големи  криле от стомана, а телата им завършвали с огромни перки, които се въртели и огън излизал от устата им. Духът още разказа как държавите им са опожарявани, защото великаните са пратени да  върнат всички светкавици и метеорити от техните битки.

Тогава тримата царе започнаха да молят Духа за помощ, разкайваха се, предлагаха злато, пари, кашкавал, саламчета, вкусни плодове, но Духът отвърна, че  иска само техните  вълшебни сили, с които да поддържа равновесието на трите планети. Той започна да изсмуква магическите им сили…
Пред очите им премина целият им живот като една безкрайна  битка, в която те прахосваха дните си. Кашкавалената планета изчезна, демоните изяждаха войниците на луканковия цар, а млечният път остави бели следи… Били ужасени какво причинявали на собствените си народи. Духът обещал да ги върне  на небето – там, където звездите чертаят звездни  коловози,  които да ги отведат на върха на Вселената, за да търсят мира, толерантността и разбирателството.

Тръгнали царете по безкрайните коловози от блещукащи огнени  кълбета да търсят необятната  Вселена. Минали три луни и те се  отзовали пред тежка  врата. Уплашени, си говорели – царят на  сиренето бил готов да се върне назад, но царят на лакомствата,  плодовете и зеленчуците  отсякъл:
- Не може вечно да се бяга от отговорност! Трябва да продължаваме заедно напред, а луканковият цар поклатил  утвърдително глава в знак на подкрепа.

Изведнъж огнено кълбо се издигнало нагоре, вратата се отворила, задухал вятър и милиони звездици се представили  на   царете. Излязла красива жена и запяла чудна песен за живота.  Гласът й бил омаен и звънък, а песента разказвала за трима  царе и любовта им към сънародниците, победила всичкото зло, което носели в душите си. Песента свършила и те разбрали, че са тук, за да открият това, което са загубили. Смаяни царете  прекрачили  прага на вратата, но в ушите им звучала още чудната  мелодия на песента, страхът изчезвал и те гордо продължили напред. Минали през много препятствия: били гонени от крилати кучета със сребърни остриета и зъби, пленявани от красиви момичета…  Демони изпитвали тяхната сила,  но царете били сплотени и излизали победители от тежките битки. Когато стигнали края на пътя, пред тях се появила огромна и необятна галактика със светеща лава. Фонтаните от лава прекъснали  мислите и думите на тримата. В центъра на огненото кълбо се  подала главата на Духа…  Той сияел и ги подканил  да се хвърлят в пламтящото гърло. Тримата царе се погледнали и с хванати ръце полетели в огнената бездна…  И станало чудо!

Тримата се върнали сред народите си… Звездното пространство било спасено, а те разбрали, че най-важното в живота е да има мир, любов, приятелство. Това открили царете и заживели щастливи и доволни като добри съседи.

Тяхната мъдрост стигнала и до нас чрез вкусните блюда, поднесени от майката на Денис и желанието им да направят и нашия живот сит, щастлив и весел,  какъвто трябва да е животът на всички деца по планетата Земя.