Саня Ивелинова
март 2009 г.

В стаята беше тихо. Само часовникът тиктакаше. Тогава се чу сънливият глас на момичето.
- Братче, спиш ли? – попита Саня.
- Не! Страх ме е от тъмното! – отговори Гошко.
- Искаш ли да дойдеш при мен? Ще ти разкажа приказка, за да не се страхуваш!
- Добре, како! Каква приказка ще ми разкажеш?
- Приказка за хората и света. За това, че никой човек не бива да позволява на лошия свят, който ни заобикаля, да направи така, че да заключи сърцето му за доброто.

Двете деца се сгушиха на мекото легло. Сестричката започна да разказва с тих глас, а момченцето се сви до кака си и затаи дъх.
… Зад девет царства в десето и зад девет звезди в десета живеело едно малко момченце на име Ангелушко. То имало зелени очи, хубава усмивка и благо гласче. Било добричко и мирничко. А сърчицето му – кротичко и обичливо. Момчето обичало да си играе с гущерчета, бубулечки, калинки, пчелички, катерички, пеперудки. Всички животинки му били приятелчета. Било обикновено моченце. Но…
…но никой не знаел, че сърчицето му било омагьосано от лоша вещица. В една тъмна и страшна нощ Ангелушко спял като бубичка в своето креватче. Спял и сънувал слънчица. Над него се надвесила закачулена черна сянка и зашепнала с дрезглав глас някакви неясни думи. Ангелушко отворил очички и се изплашил. Сърчицето му изведнъж трепнало по-силно и той усетил мъчителна болка сякаш камък притискал душичката му. После сянката изчезнала, но момченцето не могло да мигне през цялата нощ. Било още мъничко и не разбирало какво всъщност се е случило.
Минали години. Ангелушко пораснал. Станал красив и напет момък. Помагал на всички и винаги забравял себе си. Но нещо все му тежало, нещо все го мъчело, нещо все му пречело да бъде щастлив. Един ден той отишъл в гората, за да сече дърва за зимата. Работата му била тежка, а в ума му се лутали мисли. “Защо… – казвал си той, – след като правя толкова добрини, не мога да се почувствам истински щастлив? Защо хората ми се усмихват, а сърцето ми е сковано от студ…” Ангелушко спрял да работи, вдигнал глава нагоре и видял една катеричка, която скачала от клон на клон. Той помислил, че тя си играе, и продължил да я гледа и да й се радва. Но животинчето сякаш искало да се доближи до него. Катеричката скокнала на най-близкото клонче и загледала момъка. После изведнъж обърнала рунтавата си опашчица и се мушнала в хралупата. Ангелушко се усмихнал и продължил да работи. Но катеричката не го оставила. Тя отново започнала да скача. Ангелушко учудено я следял с поглед. Той видял, че в лапичиките й има едно бяло перце. Момъкът протегнал ръцете си и перцето лекичко кацнало в тях. Катеричката изчезнала, а перцето оживяло. Заговорило с гласа на Ангелушко:
- Ангелушко, Ангелушко… аз съм твоето…
В този момент духнал силен вятър, заглушил думите на перцето, грабнал го от ръцете на Ангелушко и го понесъл надалеч. Момъкът онемял, а катеричката, която отново се била появила, извикала:
- Тичай, Ангелушко! Хвани перцето…

Момъкът хукнал с всички сили, но бялото перце бягало от него. Отлитало все по-надалеч. Той се стараел да не го изпуска от погледа си, но това било невъзможно. Лутал се в гората до здрач. Когато и последният слънчев лъч си отишъл, Ангелушко приседнал уморен и тъжен в корените на вековен бор. Той си рекъл отчаяно:
- Сега никога няма да намеря перцето, което катеричката ми подари. А може би то
щеше да ми разкрие тайната, която толкова дълго време стои скрита в душата ми.
Разплакан от мъка, тъжен и отчаян, Ангелушко навел глава, а сълзите му закапали по корените на бора. Там, където те падали, окъпано в червена светлина, се появило перцето. Момъкът го грабнал от земята, но то се изплъзнало от пръстите му. Той много се изплашил, че ще загуби скъпоценното перце, но този път то искало да остане при него. Започнало да се издига все по-нагоре към лицето му, докоснало меките му бузи и в този миг се превърнало в пръчица. Малка, крехка, пръчица. От върха й искряла червена светлина. Най-после щастлив и спокоен, Ангелушко прибрал пръчицата в пазвата си. С уверени крачки той се запътил към селото. Като вървял из тъмната гора, той непрекъснато чувал тъничък гласец, който не спирал да шепти:
- Ангелушко, Ангелушко… Аз съм твоето… твоето… Аз съм…
Момъкът не можел да разбере откъде идва гласецът и продължавал да крачи към селото.

От дългото лутане в тъмнината и непрестанното шептене, което чувал, Ангелушко объркал пътеката и вместо към селото, започнал да влиза все по-навътре и по- навътре в гората. Но той не забелязвал това, защото нарягал слуха си и се опитвал да разбере какво нашепвало гласчето.
Изведнъж пред очите на момъка се разкрила ужасна картина! Една закачулена черна сянка се носела на метър от земята и шепнела дрезгаво неразбираеми думи. От ръцете й свистели зелени светкавици, които били насочени към най-прекрасния елен, който Ангелушко бил виждал някога в тая гора!
Тогава пръчицата, която била в пазвата му, сякаш сама скочила в ръката на Ангелушко. Той не осъзнавал какво се случва. Насочил пръчката право срещу зловещото същество и извикал:
- ОСТАВИ ГО!!!
При този вик черната сянка се обърнала и момъкът видял едниствено отровнозелените й очи. Думите на Ангелушко предизвикали нещо наистина много странно. От пръчката се стрелнал лъч червена светлина и ударил зеленоокото същество право в гърдите. То надало пронизителен вик и се пръснало на хиляди парченца…
Момъкът не можел да повярва на очите си. Какво се бе случило току-що? Нима пръчицата е била вълшебна?! Тя ли беше направила това…? Или го беше направил самият той – Ангелушко?!

Ангелушко бил толкова объркан и потънал в мислите си, че изобщо не забелязал елена, който бил застанал пред него. Животното виждало колко е объркан младежът, затова му проговорило с човешки глас.
- Благодаря ти, че ме спаси от черната вещица! Тя беше зловеща и лоша.
Обикаляше по всички земни и небесни царства и търсеше сърца и души, за да ги заключва. Ангелушко, знам, че си объркан и не разбираш какво се случи тази нощ. Но вярвай ми, когато му дойде времето, всичко ще ти стане ясно. Сега се прибери вкъщи и си почини.
След като казал това, еленът се обърнал и се скрил сред дърветата.
Момъкът стоял насред гората и не можел да мръдне от мястото си, но решил, че еленът е прав. Рекъл си: “И все пак утрото е по-мъдро от вечерта.”
Прибрал се вкъщи и си легнал, но не можел да заспи. Всичко, което се било случило, му се струвало толкова нереално, че той си помислил, че сънува. Пръчицата била на шкафчето до леглото му. Той не можел да откъсне очи от нея. Мъничка и крехка… Сякаш очаквал тя да проговори и да му даде отговри на всички въпроси. Той я взел в ръцете си, за да я подържи малко и тогава пак чул шепота, но този път ясно можел да различи думите:
- Ангелушко, Ангелушко, аз съм твоето сърчице…
Момъкът се разплакал, сълзите му се търкаляли по пръчицата и оставяли бисерни следи.
Късно през нощта Ангелушко успял да заспи, но сънят му бил неспокоен. Сънувал, че се бие със зловещата вещица с пръчка в ръка… Лъч червена светлина… Уплашен елен… Вещицата се пръсва на парчета. А еленът вече не е елен, а белобрад старец с мантия и островърха шапка. Той заговорил на Ангелушко с приятелски глас:
- Ангелушко, благодаря ти, че ме спаси от вещицата. Ти си много добър момък.
Без да се колебаеш, без да помислиш за себе си, рискува живота си за същество, изпаднало в беда – независимо дали е човек, или животно. Показа, че винаги си носил добро сърце в гърдите си!
- Но как? – разплакан попитал Ангелушко. – За какво сърце говорите? Аз не
чувствам нищо, когато правя добро, когато хората ми се усмихват, когато… Не чувствам нищо! Нищо! Как може аз да имам сърце? – казал момъкът и заплакал още по-силно.
- Много отдавна ти беше омагьосан от същата тази вещица. Омагьосан да носиш
най-тежкия товар – самотата! Тя те направи безчувствен, но никога не успя да ти отнеме сърцето, защото ти… ти беше смел. Без да знаеш, се бореше с лошотията на тоя свят, бореше се като правеше добро! Знаеш ли, Ангелушко, сърцето е съвършен орган, който е изпълнен  с чувства.
При тези думи момъкът се събудил. Погледнал към шкафчето си. Там вече нямало пръчица. Тя се била превърнала отново в перце. Ангелушко го взел, отишъл до прозореца, целунал перцето, духнал го и прошепнал:
- Лети, мое перце! Обиколи света и покажи на всички безчувствени хора
добротата!

След това вятърът грабнал перцето от ръцете му и го понесъл по света. А Ангелушко се почувствал свободен и лек също като перцето, носено от вятъра…

- Како! – чу се глас в тъмното. - Значи през цялото време Ангелушко си е имал сърчице? – попита Гошко след края на приказката.
- Да. През цялото време си е имал сърчице, обаче се е страхувал да му се довери,
да го почувства.
- Ама защо? – попита пак той.
- Защото много хора от страх да не бъдат наранени, заключват сърцата и душите
си за света и не чувстват нищо – отговори Саня.
- Аз никога няма да заключа сърчицето си! – промълви Гошко и сълзичките
намокриха бузките му.
- И знаеш ли какво, како? Ако имах вълшебна пръчица, която да ми помага като
на Ангелушко, щях да си пожелая никой на този свят да не се страхува да чувства!
- Това е много хубаво, Гошко! – прошепна каката и изтри сълзичките на своето
братче. Вълшебните пръчици, какиното, са малки и крехки, те дават сили на добрите сърчица да бъдат смели и силни.
- А сега лека нощ и да сънуваш Ангелушко, неговото бяло перце и вълшебната
пръчица!
- Лека нощ, како! Лека нощ, Ангелушко! – прозя се Гошко и заспа.

Публикувано на 08.03.2010 в 11:53 в категории ПРИКАЗНИК 2010. Можете да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 хранилката. Можете да оставите коментар, или да използвате trackback от вашия блог.