Саня Ивелинова, март 2008 г.

Уважаеми читателю, знам, че всяка приказка започва с думите “ Живеел…, живеела…, живеело…, живеели отдавна, много отдавна… “
Но моята приказка е друга – съвременна, реална и действителна, която ще те преведе през времето и пространството. Дано ти хареса! Дано стигне до сърцето ти! Дано…

Живее днес едно момиче. То се казва Русана. Живее на моя булевард. Жилищните ни блокове са съседи по височина. Учи в моето училище. По нищо не се отличава от мен. Красива е. Синеока е. Умна е. Мъничко нахална и също като мен – мъничка егоистка. Преди две години нейното семейство преживя голяма трагедия. Майката на Русана изчезна безследно. Бащата на това момиче е полицай. Той  не успя да открие съпругата си и  заживя с огромното и смазващо чувство на вина, че не се е справил, когато семейство му е имало нужда от него. А Русана?  Нейната красота се загуби. Небесносините й очи избледняха от плач. Тя се затвори в себе си и престана да общува. Аз често я виждах сама. Погледът й блуждаеше, а усмивката сякаш бе изчезнала завинаги от лицето й. Един ден я видях в училищната библиотека. Разглеждаше книги и аз предположих, че Русана търси утеха в тях. Стоях и я наблюдавах. Чудех се дали да я заговоря, или да я оставя сама, потънала в своята мъка и болка. Русана се беше навела над някаква много стара и прашна книга. Аз често ходех в библиотеката, но не  бях   забелязала тази книга. Момичето я беше разтворило и цялото трепереше. От очите му капеха СИНИ сълзи. Като видях, че плаче, аз се изплаших. Реших да си тръгна, но не успях да  мръдна от мястото си. Краката ми сякаш бяха залепени за пода. Наоколо нямаше никой. Времето… бе спряло…

Изведнъж прашната книга оживя. Страниците й започнаха да се обръщат сами, буквите заподскачаха нагоре. Аз виждах, че в книгата има илюстрации, и чувах някакви зловещи писъци. Русана продължаваше да държи книгата и да плаче, а аз не можех да разбера защо сълзите, които капеха от очите на момичето и падаха върху страниците на старата книга, са СИНИ… Почувствах някакъв огромен страх. Той сякаш извираше от книгата и ни обсебваше. Избягах. Оставих Русана сама. Изтичах на двора. Исках да видя слънцето. Исках то да ме стопли с лъчите си и да прогони вледеняващия страх, който бе обсебил сърцето ми. Но слънцето се криеше зад облаците и като че ли не одобряваше моята постъпка, моя страх… Тогава още по-уплашена аз се върнах в библиотеката. Бях закъсняла. Русана я нямаше. Книгата стоеше разтворена на пода и върху страниците и имаше сини камъчета. Сетих се. Това бяха сълзите на Русана. Но къде беше отишла тя? Зададох си този въпрос и веднага погледът ми попадна върху буквите от страницата. Прочетох… “ Времето е в нас и ние сме неговите господари! “ Бързо затворих книгата и едва тогава успях да прочета нейното заглавие “ ИСТОРИЯ НА ЕДНА ОМАГЬОСАНА КНИГА “. Държах книгата в ръцете си и не знаех какво да направя. Русана беше изчезнала. Обземаше ме странното чувство, че момичето някак си е влязло в книгата. Тогава реших да я отворя отново. Учудих се!… По страниците не се виждаха букви, нямаше никакви илюстрации. Изведнъж пред очите ми проблесна синя светлина. Видях едно от малките, сини камъчета – сълзите на Русана. Взех го. От него започнаха да изхвърчат искрици, които се завъртяха като спирала около мен. След това се посипаха по страниците на книгата. Тя се превърна в тунел и аз почувствах, че политам към него. Всичко около мен се завъртя. Очите ми се затвориха и аз усещах, че преминавам през времето и пространството.
Когато отворих очи, видях, че се намирам на поляна, осеяна с бели маргаритки. До мен лежеше Русана. А около нея всички маргаритки бяха сини.

Протегнах ръка и я докоснах по главата. Мигом тя отвори очи и попита:
- В омагьосаната книга ли сме?
- Така мисля! – отвърнах аз.
Изправихме се и тръгнахме през поляната към дърветата, които се виждаха в далечината. Когато стигнахме до гората, аз попитах:
- Русана, къде отиваме?
Тя ме погледна и каза:
- Трябва да тръгнем по тази пътека, която ще ни отведе в двореца на Злата
Магнолия.
Аз изтръпнах. Знаех, че Магнолия се казваше майката на Русана, но нищо не казах.

Двете тръгнахме по пътеката, а зад нас всичко потъваше в мъгла. Гората ставаше все по-тъмна и по-зловеща. Никъде не виждах цветя и птици. Аз и Русана вървяхме все напред, а пътеката сякаш нямаше край. Преминахме цялата гора, а двете не си казахме нито дума. Усещах страх, мъка, болка, отчаяние, тревога… Питах се: Къде отивам?, но не намирах отговора. Продължавах да следвам момичето и някъде там, в дъното на душата си, знаех, че съм постъпила правилно. По едно време гората оредя. В далечината видяхме огромен, черен дворец. Зловещите му кули бяха обвити в дим и мъгла. Прозорците му зееха като беззъби чудовища. Наоколо не се виждаше нищо. Пустош и мрак се стелеше навсякъде. Изведнъж проблесна сребърно сияние. Сиянието обикаляше около черния дворец. Русана забърза напред, а аз я последвах. Пред очите ни се разкри ужасяваща картина – един кръвожаден и зловещ призрак размахваше в ръцете си огромна двойна брадва  (сребърното сияние, което видяхме). Призракът се спусна към нас. Изплашени, ние се затичахме към двореца, а той се носеше подире ни с бясна скорост. В този момент Русана извика:
- Напред! През стената!!!

Пред нас имаше стена. Тя представляваше таен проход и двете успяхме да се скрием в него. Озовахме се лице в лице с едно момче. То беше високо на ръст. Имаше големи и силни ръце. Погледът му беше вледеняващ и страшен. Но, когато ни заговори, по лицето му едва пробяга блага усмивка. То рече:
- Вие сигурно сте Избраните, които чакам от години и които омагьосаната книга
доведе при мен!
- Да! Ние сме Избраните! – каза Русана.
- Тук сме, за да ти помогнем! Но и ти трябва да ми помогнеш! Трябва да разбера
какво се е случило с майка ми.
- Съгласен съм. Аз съм Маламир – законният владетел на тези земи. Отдавна… тази
земя беше красива, слънчева и щастлива. Преди две години от тук профуча черен вятър. Той унищожи цветята, прогони животните, потули слънцето и отне щастието на народа ми. Черният вятър донесе със себе си Злата Магнолия. Тя стана господарка на земята ми. Пороби царството, а мен остави в двореца, за да се чувствам безсилен от нещастието и мъките на хората.
- Как можем да ти помогнем? – веднага попитах аз.
- Отговорите са скрити  в “Историята на омагьосаната книга“! – отвърна Маламир.
- Но… Ние сме в нея! Къде тогава да търсим отговора? – учудих се аз.
Маламир се усмихна.
- Не! Ние не сме в нея. Тя – книгата – е само връзка между световете.
- Тогава къде сме? – попитахме в един глас с Русана.
- В Царството на Маргаритите! – усмихна се още по-широко момчето.
Тогава моята спътница попита:
- Къде тогава се намира  омагьосаната книга  в твоя свят?
- Как къде…? Във всеки свят тя стои на едно място. В Забранените отделения на
библиотеките.
Явно Маламир бе учуден от нашето невежество (все пак ние живеехме в друг свят), но продължи:
-  Хайде! Да вървим в библиотеката на двореца!
Изтръпнах цялата от страх!
- Ами, ако Злата Магнолия ни види? – попитах полугласно.
- Ха–ха–ха!!! Тя дори не припарва до библиотеката! – разсмя се момчето.
- Тогава да вървим! – подкани Русана.

Маламир ни поведе през тунели и коридори, които бяха осветени с факли. Спряхме пред една огромна дървена врата, цялата в орнаменти, приличащи на  маргаритки. Отворихме вратата и влязохме. Лъхна ни застоял въздух. Вътре беше много тъмно и задушно. Личеше си, че не е влизано от доста време. Маламир обаче ходеше уверено в тъмнината. Явно познаваше помещението отлично и търсеше нещо. Неочаквано спря! Запали една свещ, сякаш с магия…  Мигом лумнаха стотици свещи, разположени на различна височина из цялата стая. Останах без дъх! Стаята беше огромна, имаше хиляди! Не! Имаше милиони книги! Бяха подредени на огромни, прашни, “украсени” с паяжини деветметрови рафтове. Някои лежаха върху потънали в прах дървени маси. Прозорците на стаята  бяха закрити с тежки завеси.
- Къде е Забраненият отдел на библиотеката? – попита, без да се бави нито миг,
Русана.

Маламир не продума, а ни поведе между дългите маси и огромните рафтове. Ние го следвахме  мълчаливо. Вървяхме към другия край на библиотеката. Там също имаше дървена врата  много по-малка от първата и без нито една маргаритка, само златна табелка с думите – “ Забранен отдел “. Влязохме…  И тук свещите  горяха. Аз и Русана любопитно заоглеждахме стаята. Вътре беше просторно, а  върху  две дървени маси също имаше книги. Покрай стените бяха наредени високи, прашни рафтове с още и още книги. Маламир се обърна и ни погледна:
- Хайде да започваме! – подкани той.
- Да започваме какво? – попитахме на свой ред ние.
- Да започваме да търсим  омагьосаната книга . – усмихна се момчето.
- Как…? Ти не знаеш ли къде е? – възмути се Русана.
- От месеци я търся, но все още не съм успял  да я открия. Тя сякаш се крие от мен!
Но днес ще я намерим, защото вие сте нейните Избраници – каза  Маламир.
- Откъде да започнем? – попитах аз.
- Прегледах  отдавна тези тук  и я няма! – посочи той десетина полици в дъното на
стаята.
- Прегледа ли всички книги от тях? – погледна го изпитателно Русана. – Може да си
я пропуснал!
- До една ги прегледах и съм убеден, че книгата не е там. Да започваме с тези
отдясно. – каза  момчето.

Прекарахме часове в търсене, но нямаше никакъв резултат! Аз все поглеждах към един от рафтовете, които Маламир вече беше проверил. Нещо ми подсказваше, че трябва да го проверим отново. Не знам как се случи, но изведнъж се озовах на стълбичката. Бях се изкачила доста високо. Не осъзнавах какво правя, ръцете и краката ми ме водеха! Протегнах ръка и посегнах към място, което видимо беше празно! Щом го докоснах, обаче, усетих, че държа тежка книга! Слизайки от стълбичката, разбрах, че съм намерила “Историята на омагьосаната книга“!
Тримата бяхме невероятно щастливи! От часове търсехме книгата и най-сетне тя бе в ръцете ни! С треперещи пръсти Русана я разлисти. Търсеше отговора на своите страхове, искаше да открие там надежда… Единствените думи върху страниците на книгата бяха: “СИНЬОТО е във времето и пространството!“
- Но какво значи това? – не вярвяше на очите си Маламир – Защо книгата не иска да
ни каже какво да правим?
Русана отново и отново препрочиташе думите. Беше пребледняла. Изведнъж вдигна поглед към мен:
- Маргаритките на поляната СИНИ ли бяха?
- Да! Не!  – объркано отговорих аз. После продължих: - Бели бяха, но тези, които те
заобикаляха, имаха син цвят!
Тогава аз извиках изумена:
- Твоите сълзи Русана… Те бяха СИНИ… От сините ти сълзи и маргаритките са станали сини…
Бяхме разгадали загадката! Сетихме се за СИНИТЕ маргаритки на поляната, на която се събудихме с Русана след преминаването ни през пространството. Тогава тя се обърна към Маламир.
- Какво знаеш за СИНИТЕ маргаритки?
- Това е билка. Тя помага на всеки човек да приеме загубената си истинска същност.
- Но никой не е виждал СИНЯ маргаритка от векове! – отвърна момчето.
- Значи, ако Злата Магнолия някога  е била добра и изпие отвара от  билката, истинската и същност ще се прояви! – разсъждаваше на глас Русана.
- Русана, дали по портрета на Злата Магнолия ще можеш  да разбереш истинската й същност? – попитах развълнувано аз.
- Да, мисля, че ще мога! – отговори  тя.

Маламир се усмихна широко, а аз се уплаших. Знаех, усещах, че Злата Магнолия  е майката на моята синеока приятелка.
- Веднага мога да намеря това, което ви трябва!
Той излезе и се върна след  малко. Носеше малък портрет, покрит с тъмен воал.
- Е, готова ли си?! – попита той бледата ми приятелка.
Тя кимна. Взе картината и махна воала. Аз бях точно зад нея и видях картината. На нея беше изобразена жена. Аз знаех, че на портрета ще видим майката на Русана, но момичето не знаеше. То гледаше портрета като обезумяло. Русана пребледня,   разтрепери се цялата… От картината я гледаха същите СИНИ очи като нейните… Злата Магнолия беше… майка й!
- Това е мама…! - изпищя момичето и се свлече на земята.
 Аз и Маламир я сложихме да седне. След няколко минути тя отвори очи. Най-лошото бе преминало и ние уверено тръгнахме към  поляната със СИНИТЕ  маргаритки.

Маламир ни изведе от замъка. Беше нощ. Запътихме се  по горските пътеки. Вървяхме дълго, но не чувстахме умора. Едва когато слънцето започна да се подава над дърветата, излязохме на поляната. Подухваше топъл вятър. Той ронеше венчилистчетата на маргаритките и ги носише над поляната. Беше толкова красиво! Изтръпнах… Красиви сини листенца… Вятър, който ги разпиляваше…  Видях над тревата да се носи СИНЬО облаче! Аз и приятелите  ми се спуснахме към мястото, над което се носеше това облаче! Там намерихме само една, единствена, СИНЯ маргаритка! Треперейки, Русана я откъсна  и грижливо я прибра в джоба си!

Не разбрахме кога сме изминали обратния път към двореца. Бяхме щастливи, че открихме билката за майката на Русана. Маламир ни въведе в замъка  през тайните тунели.  Беше започнал нов ден.  Ние бяхме капнали от умора, но трябваше да бързаме. Листенцата на маргаритката бяха започнали да избледняват. Маламир ни заведе в готварницата на двореца. Русана сложи СИНЯТА маргаритка в чая, приготвен за Злата Магнолия. От него започнаха да хвърчат сини искрици и наоколо се усещаше мека топлина. Момчето ни поведе към входа на един от тайните тунели в двореца.
- Тръгваме! – каза той с усмивка.
Тунелът беше осветен с факли. Скоро стигнахме до стената, разделяща ни от стаята, в която беше майката на Русана. Момчето тръгна само и ние скоро чухме, че се отваря врата. Притаихме дъх… Сърцата ни биеха ускорено… Чу се леко тракане. Маламир бе поднесъл чая на Злата Магнолия. Сърцата ни забиха още по-учестено, когато чухме, че от чая се отпива! Изморени и изпълнени с надежда ние искахме да чуем всеки звук, който долиташе от стаята. Опрени на стената, усетихме как тя се отвори с лекота. Ние политнахме напред и паднахме.
Злата Магнолия се издигаше във въздуха, а около нея се вихреха в шеметни спирали същите СИНИТЕ искрици, които ни помогнаха да влезем в омагьосаната книга. Не знам колко време продължи това? Помня само как в следващия миг Русана и майка и се бяха прегърнали и плачеха от щастие.

Изведнъж  в стаята се появи омагьосаната книга.  
- Време е да тръгвате, нали? – попита тъжно нашият приятел.
- Погледни го от добрата стана! Народът ти е свободен! Земята ти отново е     
изпълнена с радост и щастие! А ти… Ти самият вече си цар! – пошегувах се през сълзи аз и го прегърнах. Русана също го прегърна, но нищо не каза. Събитията от последните минути я бяха оставили без думи. Застанахме до книгата! От нея вече фучаха и свистяха  СИНИТЕ искрици, които щяха да ни върнат у дома. Отново усетих връзката между световете. Прелитах през пространството и чувах някъде далече зад себе си думите: “Времето е в нас и ние сме неговите господари…”

Отворих очи! Бях си у дома в топлото легло! Помислих си, че всичко това е било само сън, но на нощното шкафче, до леглото ми лежеше книга. Нейното  заглавие, изписано със златни букви, проблясваше на лунната светлина – “ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ОМАГЬОСАНА КНИГА“!
“Не е било сън! Русана и майка й са заедно.“ – помислих си аз. На другия ден отидох на училище. Като минавах покрай автобусната спирка, видях  полицай, който търпеливо и учтиво обясняваше на един таксиметров шофьор, че е паркирал колата си неправилно. Озърнах се. Познах бащата на Русана. Той изглеждаше състарен, а косата му бе станала сива, но в очите му играеха ведри пламъчета. Бях щастлива, защото знаех, че този  човек – полицаят, отново е открил доброто в своя живот.

Тази история ме накара да повярвам, че не само в приказките, но и в живота също стават чудеса. Научих, че не е важно КАКВО имаш в живота си, а КОГО имаш в живота си. Разбрах, че отнема много време, за да станеш човека и приятеля, който искаш да бъдеш. Оцених, че сме отговорни за това, което правим, независимо какво чувстваме.

И накрая, уважаеми читателю, знам, че всяка приказка завършва с думите “ И всички заживели щастливо. Три дни яли, пили и се веселили. И аз бях там. И аз пих… И аз се вселих…” Но моята приказка е друга – съвременна, реална и действителна, която ще те направи по-добър, по-сърдечен и по-великодушен. Надявам се, че  тази приказка ще те накара да се огледаш и да познаеш доброто в живота си!

Публикувано на 02.03.2010 в 13:03 в категории ПРИКАЗНИК 2010. Можете да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 хранилката. Можете да оставите коментар, или да използвате trackback от вашия блог.