Фантастична приказка от Елица Иванова

Живеело някога на Земята едно момче на име Благчо. Било много любознателно и обичало да чете. Знаело много неща за древните светове, за галактиките, за далечните царства и господарства. Всяка вечер то отправяло поглед към звездите. Изучавало ги, разглеждало ги, любувало им се. Струвало му се, че щом ги погледне, и те засиявали по-силно. Една лятна вечер Благчо седял на тревата и се взирал в небесната шир. Тази вечер нямало много звезди по небето. Те били скрити зад тъмни облаци. Той тъгувал, защото звездите се криели, сърдел се на облаците, които затуляли неговите „приятелки”…

Живеело някога на Луната едно момиче на име Луничка. То обичало да чете и да пише. Знаело много неща за необятната синя планета, която се виждала от неговия сив и прашен дом. Всяка вечер Луничка отивала до лунния кратер, който бил  мрачен и страшен, и мечтаела да отиде там… на далечната синя планета. Една лятна вечер момичето стояло и гледало звездите, които били пръснати из небесната шир. Тази вечер те не светели ярко, а сякаш се криели в звездния прах…

 Благчо дълго чакал вятъра да раздуха черните облаци…

 Луничка се молела на звезния прах да отлети надалеч към Млечния път…

Благчо и Луничка не знаели, че в един и същи миг две малки звездички се откъснали от необятното небе и полетели към тях.

Благчо продължавал отчаяно да се взира в небето и тогава съзрял нещо мъничко и светещо…
-  Това е звездичка! – рекъл той и побързал да я хване с двете си ръце.

 Луничка продължавала да се моли на звездния прах да отлети, но той се приближавал към нея…
-  Това е звездичка! – рекла тя и протегнала ръцете си, а звездичката послушно кацнала в тях.

В мига, в който двете звездички намерили своите душички, станало нещо странно. Земята започнала да се обвива в сив и прашен пясък, а на Луната задухали топли ветрове. Двете небесни тела се завъртели с космическа мощ и започнали да се доближават едно до друго. Тогава двете звездички се отделили от ръцете на децата и укротили с крехката си сила огромните небесни тела. После всяка звезда се върнала на своето място и заговорила с тих глас. Благчо и Луничка чули едни и същи думи.

- Детенце, днес е твоят ден! Ти беше избрано от Кралицата на Галактиките да намериш свой верен другар, да му се довериш, да му повярваш и да преодолееш с него всички трудности, които ще се изпречат на пътя ти. Нашата галактика е обсебена от Тъмните сили на мрака. Те искат да погубят нашия свят. Затова на теб се пада отговорността да поемеш трудния път на борбата.

Благчо не можел да повярва на думите на звездичката. Той рекъл:
-   Аз съм само едно малко момче, нима Кралицата на Галактиките очаква точно аз да спася моята планета Земя?

Луничка чула думите на звездичката и се разплакала:
- Та аз съм толкова крехка и безащитна. Аз самата се нуждая от подкрепа. Кралицата не вижда ли, че тази задача е непосилна за мен и аз няма да успея да спася моята хубава Луна от Тъмните сили на мрака?

Звездичките не можели да стоят още дълго при децата, защото нощта вече си отивала, а заедно с нея и те трябвало да залязват. Затова те прошепнали още нещо:
- Повярвайте си и бъдете във всяка трудност заедно, само така Тъмните сили на мрака ще бъдат прогонени! Гледайте се в очите… там ще откриете своята сила.
- Но на кого да повярваме и с кого да бъдем заедно? -  рекли в един глас двете деца, ала около тях вече нямало звездички. Те се били стопили в светлината на новия ден.
Децата стояли едно срещу друго и разбрали, че звездичките били техните вестоносци. Те осъзнали, че вече са сами и  трябва да изпълнят заръката на Кралицата. Двете деца се гледали уплашено. Те били напълно непознати, а сега трябвало да бъдат едно цяло, за да успеят. Гледали се мълчешком, а в главите им бушувала една и съща мисъл – „ Аз трябва да изпълня заръката на нашата Кралица, като повярвам на човека, който стои срещу мен! Колко ли е трудно това?”
Задачата на децата била прекалено трудна, а те били много малки, за да я изпълнят. Но… ТЕ трябвало да успеят.
Скоро при тях се приземил малък космически кораб. Благчо знаел много неща от книгите за тези машини и затова смело тръгнал напред. Направил няколко крачки и се върнал смутено обратно. Без да каже и дума, протегнал ръка към Луничка и двамата тръгнали заедно към кораба. Настанили се и Благчо поел управлението. Дълго летял корабът, а двете деца не успявали да промълвят и дума. Срещали само погледите си и усещали еднаквите си мисли.
Корабът ги закарал на една черна и студена планета. През малките люкове Благчо и Луничка видели огромни сателити, които били покрити с лепкав прах.   Децата напуснали кораба и се отправили към съоръженията. За тях било ясно, че тези сателити са източникът, който управлявал Тъмните сили на мрака. Благчо и Луничка се погледнали и казали едни и същи думи:
- Да! Това е Злото, което владее мрака, но ние с теб как бихме могли да го преодолеем?
Тогава Луничка бързо прошепнала на Благчо:
- Помниш ли, когато нощта и денят се срещнаха? Тогава нашите вестоносци, звездичките, се стопиха и си отидоха със светлината. Преди да изчезнат, те ни казаха: „ Гледайте се в очите… там ще откриете своята сила.”
Благчо отвърнал:
- Очите са огледалато на човешката душа. В тях можеш да видиш всичко.
- Какво искаха да ни кажат звездичките? – зашептяла отново Луничка.
- Искаха да ни кажат, че когато някой гледа в очите ти, той иска да знае какво има в душата ти. Искаха да ни кажат, че, гледайки в очите си, ние с теб трябва да стигнем до душите си – отговорил Благчо.
- Искаш да кажеш, че ние с теб трябва да доверим душите си едни на друг, да ги погледнем чрез очите си, да събрем цялата сила на умовете и сърцата си, за да унищожим тази черна  и студена планета? – недоумявала Луничка:
- Не! Не трябва да я унищожаваме, ако я унищожим, няма да бъдем по- различни от Тъмните сили на мрака. Ще изпозваме силата си, за да превърнем тази планета в космическо съзвездие на души! – рекъл Благчо и повел Луничка към черните сателити.

Докато вървели към тях, Луничка осъзнала намеренията на своя приятел. Той искал да запази черната планета, като я превърне в единственото място в Космоса, където всички същества могат да си бъдат близки, да се уважават,  да се радват на дребните неща и да бъдат щастливи. От нежността и близостта Тъмните сили на мрака щели да бъдат унищожени и те двамата щели да успеят да изпълнят заръката на Кралицата на Галактиките. И още нещо – Луничка осъзнала, че Благчо и тя щели да бъдат първите същества, които ще променят тази студена и невзрачна планета и ще я превърнат в най-мирното и най-спокойно място в космическото пространство.
 
Скоро двете деца стигнали до черните сателити. Когато съвсем ги доближили, усетили под краката си лепкав прах. Те се движели все по-трудно и по-трудно. По едно време Благчо и Луничка започнали да затъват в лепкавото вещество. То ги въвличало и усуквало навътре към ядрото на планетата. Но Благчо не изпускал ръката на момичето. Луничка започнала да  плаче от страх, но не казала нищо. Очите й се наливали със сълзи и се стичали по бузите й. Благчо стискал ръката и не позволявал на лепкавия прах да ги раздели. Когато и неговите сили намалели, Луничка го погледнала с разплаканите си очи и той видял кротката й душица, която му прошепнала: „ Ставай,  Благчо! Забрави ли, че Луничка ти вярва?” Очите им се срещнали и тогава станало чудото. Отвсякъде засияла светлина, лепкавият прах се изпарил, черните сателити се смалили, а всичко наоколо станало синьо-зелено. С последни сили Благчо се изправил на крака и видял красотата, която ги заобикаляла. Луничка го прегърнала и казала:
- Ти – не зная дори името ти! Но ти събдна мечтата ми. Подари ми синьо–зелена планета, а аз точно за такава планета си мечтаех.
-  Аз се казвам Благчо! – рекло момчето и се усмихнало.
-  Благчо ли? – учудила се Луничка.  Вече ми е ясно защо всичко наоколо стана толкова красиво и добро, защото ти го направи такова.
- Не, не! – възпротивило се момчето. – Ние с теб, двамата го направихме. Тъмните сили на мрака ги няма, черната планета стана мирна и спокойна, а ние с теб изпълнихме заръката на нашата Кралица.  
 
Двете деца се гушнаха и отидоха да се любуват на красивото и доброто, което бяха сътворили заедно. Те не видяха двете звездички, които светеха на ясното небе  и грееха по-силно отвсякога.

Публикувано на 24.02.2010 в 10:43 в категории ПРИКАЗНИК 2010. Можете да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 хранилката. Можете да оставите коментар, или да използвате trackback от вашия блог.