“Градът на животните” е първата авторска приказка, която списание “9 месеца” споделя със своите читатели. Г-н Боженски е първият приказник, който ни разказа увлекателна история. Тя може да стане част от сборника ПРИКАЗНИК 2010. 

*****

Камината хвърля топли отблясъци по стените на просторния ни хол. Аз седя на удобното кресло приятно отпуснат и наблюдавам играта на пламъчетата пред мен  доволен, че голямото ми семейство е в добро настроение въпреки тази студена, светла, зимна нощ. Чувам зад гърба си веселото чуруликане на трите ни внучета, въпросите им, задавани наивно, но с пълно основание, и това ме връща в моите ранни спомени как върху коленете на дядо Боян слушах чудесните му измислици, много често заспивайки и не дочакал края им. Той никога не ми разказваше за миналото и никога не започваше с “Имало едно време…”, а приятният му глас нареждаше:
– Моето момче, аз знам ще стане точно така след време……
И аз като всички малки дечица нямах основание да се съмнявам в приказките, които слушах . Та през една подобна нощ се изкатерих в скута на любимия ми дядо и започнах да го разпитвам:
– Дядо, дядо, защо вие вятърът отвън?….
– Защото плаче за растенията и животните, дядовото –не след дълго получавах отговор.
– А защо плаче за тях, дядо? – продължавах да любопитствам.
– Защото им е студено и все още нямат дом, детето ми.
– Сигулно тлепелят замлъзнали, нали?
– Да, детето ми, но след стотици години няма да е така.
–А как ще бъде, дядо?
Явно беше дошъл моментът да започне поредната приказка и аз се сгушвах притаен.
Дядо Боян започваше бавно и неуверено в началото, но след това мисълта му потичаше гладко и тихият му глас сякаш галеше малките ми ушички.
– Боянчо, ще видиш, дядовото, че след сто години всички живинки ще живеят добре като нас хората. Аз вече бях в това време, защото мога да се пренасям там, когато си мечтая. Сега слушай какво видях и чух там.
Значи вървя през една вековна гора и гледам красиви жилища, построени навсякъде, където има свободно място – малки, големи, от дърво, от камък и дори на няколко етажа. Брей, казах си аз, да не съм попаднал в страната на чудесата. Сигурно тук ще срещна джуджета и великани. Малко се стреснах да ти кажа, ама пусто усетих как силно любопитство ме бута напред и тихо стъпвайки, се приближих до първия дом. А той –  хубав, стабилен с едни лъщящи порти. Гледам отпред няма спрени леки коли и си казвам: сигурно тук паркирането е забранено. Приближих се и прочетох какво пише на пощенските кутии, за да разбера кой живее вътре. И знаеш ли кой? Откъде да знаеш, детето ми, та аз бях сам в гората. Кълна ти се там пишеше: на първия етаж –  Тошко Инатов – магаре, на втория – Тихомир Страхливков – заек, на третия – Кольо Дългокраков – щъркел и т.н. Ех, мислех си, Бояне, Бояне,сигурно си прекалил с ракийката вчера и се ощипах здраво по бузата. Не може да бъде – заболя ме. Пак се ощипах  по-силно и пак боли. Рекох си – ще взема да позвъня, пък каквото стане, тъй и тъй аз с магаре не
мога да разговарям. Та значи натиснах аз звънеца, ама не силно, а ле-е-е-кичко и целият треперех от страх. То си беше и за страх, Боянчо. Ами представи си, че лъв беше купил апартамента на дългоушкото и още не беше сменил табелата?! Та звъня аз и по домофона се чува:
– А и а и кой е?
Казвам ти наистина краката ми се подкосиха.
– Ами-и-и такова, може ли да вляза?
– Влез! – изрева ми магарето му с магаре и ми отвори външната врата.
Влизам аз плахо ни жив ни умрял и стискам в ръце старата си капа. Пред мен истински коридор, а насреща се отваря врата и се показва дребно магаренце,  ухилено до дългите си уши. Викам си –сигурно му е добре, нахранено е, напоено е с водичка, пък и сресано ми се видя. Разтривам си очите и смутено му заговарям, все още мислейки, че няма да ме разбере.
– Аз такова, извинявайте, ама вие ли сте Тошо?
– Да, заповядай!
Пристъпвам към отворената врата и виждам вътре просторен обор, досущ като нашия, ама подреден. Пометено, проветрено, чистичко, че даже и черги постлани.
– Какво да те почерпя? Сигурен съм,че не обичаш слама? – ме пита то, а аз с пресъхнало гърло промълвявам:
– Водица, ако ви се намира?
Как не, налива ми животното от чешмичка чаша вода и ме гледа как внимателно отпивам.
– Как е, добре ли живеете тук? – питам привидно развеселен.– Кой ви построи тези къщи?
– Как кой? Хората. Не заслужаваме ли? Толкова години сме им служили вярно. Знаеш ли колко товар са носили на гърба си моите прародители?
– Кажи ми правичката как се научи да говориш? Ж –
зададох въпрос, неочаквайки отговор.
– Кой може да те научи да говориш? Този, който може и този, който те разбира. Първо трябва да го пожелаеш, после много да се трудиш и внимателно да слушаш.
– Добре, де, а можеш ли да пишеш? – поглеждам магаренцето в добре подрязаните копитца.
– Който говори, трябва и да пише. Беше ми много трудно в началото, но нали съм си инат, успях. Всичко се постига с труд и надежда, но трябва да имаш условия и помощ.
Бря, бря, дългоушкото му с дългоушко, какви ми ги разправя и му викам:
– Моля те разкажи ми всичко, ако имаш време…
И магарето започна да ми обяснява надълго и нашироко, защото наистина се оказа свободно. Ние животните хиляди години сме били пренебрегвани, потискани и унижавани. Не казвам, че е нямало изключения. Не, в никакъв случай! Имало е хора, които са се грижили за нас добре и са ни дарявали с много любов. Нали точно тези хора са се опитвали да научат първо нашия език и така постепенно започнахме да общуваме. Когато живите същества се разбират помежду си, могат да си помагат. Първо човеците решили да открият детски градини и училища за всички животни. Нашите прародители помагали с каквото могли. Например моя дядо е работел доброволно при построяването на учебните сгради. Така образованието помогнало за повдигане на културата дори на най-дивите от нас. Така сме заживели като братя. Можело да се види как болниците се ползват от болни животни наравно с нашите бивши господари.
– Как? – прекъснал го дядо Боян – да не би да кажеш, че и спортувате вече?
– Да, и спортуваме, и рисуваме, и свирим, и танцуваме… и правим всичко, което правите и вие хората. Само все още не ни разрешават да караме леки коли, автобуси, самолети и кораби, но много от нас помагат с каквото могат. Като спомена за спорт, аз обичам всяка неделя да играя ръгби с магаретата от квартала. На една голяма поляна тичаме, блъскаме се, хвърляме къчове и дивеем до насита.
– Брей, брей – дивял се моят прародител и разпитвал ли разпитвал.
Така времето минало бързо и се стъмнило. Дядо Боян решил, че е време да се прибира в своето време. Дългоухият Тошко обещал да му разкаже още, когато се срещнат следващия път.
Така приказката свършваше на най-интересното място.
– Дядо, дядо, искам още – настоявах аз!
– Не, сладкото ми бонбонче, трябва първо аз да чуя продължението – се усмихваше под мустак дяволито дядо Боян и ме целуваше по челцето.
***
– Дядо Бояне, дядо Бояне, събуди се! – дочувам в просъница как Боянчо – моето внуче, ме буди с тънкото си гласче.
– Обеща да ми разкажеш една приказка днес.
– Добре, Боянчо, сядай тук! – показвам свитите си колене. – Коя история искаш да чуеш?
– За града на животните.
– Добре детето ми, днес ще ти разкажа следващата приказка за града на животните. – Имало едно време един град на животните – започвам аз, галейки любимия си внук по главичката… 
 
ИВИ Боженски

Публикувано на 08.02.2010 в 17:27 в категории ПРИКАЗНИК 2010. Можете да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 хранилката. Можете да оставите коментар, или да използвате trackback от вашия блог.