Едно момченце от малко останало сираче и майка му го дала на чужд човек да е чираче.
Във недалечно време в селцата ни красиви живеели децата безгрижни и щастливи. Ала властта завзели управници, които ограбвали страната нахално и открито. Настанала в страната свирепа беднотия и тръгнали децата отново по просия.

Тук няма да разказвам за майчината мъка, за страшната ѝ болка от тежката разлъка. Но имала жената, освен това момиче – на малкото момченце по-мъничко сестриче. А майката била тя безработна, а детските надбавки при тая скъпотия не стигали за мръвка. И трябвало момчето във къщи да помага или поне самичко да си изкарва хляба.
Решението взели, а как да се изпълни – в страната с безработни навсякъде е пълно. Малцина са имотни, а много – безимотни, и шестдесет процента от тях са безработни.
В едно балканско сèло живеел чорбаджия в селото си  известен със прозвището “Злия”. На своите ратаи той никога не плащал – измамвал ги със нещо и после ги отпращал. Та той наел момчето да му пасе овцете.
- Ще ми пасеш овцете. Но имай ти предвид – храната ти ще бъде бял хляб и лук кромид! След половин година ще вкараме овцете в егрека и които прехвърлиш през плета, откарвай ги, където поискаш на света. Обаче ако нищо не можеш да прехвърлиш, отиваш си без нищо и няма да се сърдиш!

Момчето се наело, защото било смело, защото било здраво, изглеждало прекрасно, а чакало и още мъничко да порасне. Но вместо да пораства, то взело да слабее.  От бурята се люшка, от вятъра – люлее. Краката му се спъват в проклетите къпини, през гъстите клонаци не може да премине. Затича се за малко – и трябва да почине.
От царско време още тоз, който е богат, единствен го почитат. И той е кум и сват.
А  слаб ли е и беден, не искат да го знаят. И гъските му съскат, и палета го лаят. Огнището му гасне и покривът му капе. На него му се случва овца да го ухапе.
Овцете били кротки, магарето – добричко. В съгласие момчето живеело със всички. И кученцето Стела, и то било добричко, игриво и гальовно, и ласкаво със всички. Със кученцето Стела то хляба си деляло, и нощем с него спели под общото  одеяло. Веднъж-два пъти даже и лук кромид му дало, но кученцето Стела от него не ядяло.
Но в стадото пасял и космат козел огромен, с рогата и брадата на дявола подобен.
Като разбрал козелът момчето, че е слабо, наместо да го пази или да му помага, издебвал и го блъсвал внезапно със рогата, така, че то, момчето, да падне на земята. И след това над него козелът като блеел, за всички било ясно, че гадно му се смеел.

Така ли или инак, настанало е време за своя труд момчето заплатата да вземе.
Решило да прехвърли една овца голяма – оказва се, че сили да я помръдне няма.
Решило да прехвърли едно по-дребно шиле – и него да повдигне не му достигат сили. Решило да прехвърли то кученцето Стела – за неговите сили и тя била дебела!
- Видя се, че и агне не можеш да прехвърлиш. Отивай си без нищо и няма да се сърдиш! – тъй злият  чорбаджия презрително му казал, усмихнал се злорадо и пътя му показал.
Посърнало момчето по пътя си вървяло. До сухата чешмичка да си почине спряло.

Ще питате чешмата защо била е суха? В страната ни царяла навсякъде разруха. Във недалечно време е имало чешмички и пиели на воля от тях безплатно всички. Но алчните търговци, когато се явили, по гари и градинки чешмите разрушили. Повредили чешмите, та всички по неволя да плащат швепс и бира, и скъпа кока-кола. 
Един човек до него на камъка приседнал. Приседнал и в лицето момченцето погледнал.
- Защо, момченце мило, си толкова унило? Видях те отдалече – едва-едва се влачиш. Така изглеждаш, сякаш след малко ще заплачеш!
И тук момчето вече съвсем не издържало и рукнали сълзите, и то се разридало. Разказало му всичко, тъй както си е било, избърсало сълзите и млъкнало унило.
- Недей да се отчайваш! По пътищата прашни на хората се случват нещастия по-страшни. Един съвет полезен аз искам да ти дам. Дали да ме послушаш – това решавай сам. Върни се ти отново при този чорбаджия, навсякъде известен със прякора си “Злия”, пак половин година  да му пасеш овцете. Но искай да те храни със черен хляб от ръж, и не кромид, а чесън със хляба да ти дава. От черен хляб и чесън човекът заякчава. След половин година на черен хляб от ръж ще бъдеш здрав и пъргав и силен като мъж. След половин година, когато със човека затворите отново овцете във егрека, ще можеш да прехвърлиш и кученцето Стела, овцете и овена, та даже и козела!

И ето го момчето отново в планината. Но черен хляб и чесън си носело в торбата. А белия откакто със черен хляб сменило, със всеки ден момчето се чувствало по-силно. Започнало да тича през храсти и падини, прескачало свободно рекички и къпини, катерело се бързо и смело по скалите – то във това изкуство надминало козите.
Започнало момчето нарочно да тренира. То камъни големи по пътя си подбира, повдига ги и хвърля високо над главата, така че те да паднат зад него на земята. А кученцето Стела край него все търчало и джавкало от радост за щяло и нещяло.
Козелът глупав само все нищо не разбирал. Единствен той в момчето промяна не съзирал. И пак си се засилвал с рога да го удари. Момченцето обаче със скок го изпреварвал и винаги козелът се тряскал със рогата или в дърво дебело, или пък във скалата.
Търпяло го момчето, ала веднъж козелът с рогата си ударил и кученцето Стела. И кученцето Стела от болка изскимтяло. Момченцето веднàга на място дотърчало. С една ръка козела хванало за брадата, а с другата така го жеркосало с кривака! 
Козелът се объркал, започнал да се дърпа, започнал да се мята и паднал на земята, и молел за пощада, и врякал  като яре. Козел разбира само, когато го ударят! И след това наблизо не смеел да минава. Щом идвало момчето, той се отдалечавал. А минел ли наблизо, пристъпвал много леко, в готовност в бяг уплашен да хукне надалеко.
А колко хубаво е в планината, когато ти е ведро на душата! Разстилат се просторните поляни, от топли слънчеви лъчи огрени. Закука кукувичката – по нея човек гадае колко ще живее. В гората бистри изворчета бликат. И нежно гургуличките гурликат. И гълъби по дъбовите клони ухажват гълъбиците с поклони. Орел кръжи високо в небесата, оглеждайки надлъж и шир земята.
А пък в следобедния зной навсякъде цари покой и само тихичко се чува кълвачът – слънчевата птица, която клоните лекува.
И тези чудни нощи в планината! Щом слънцето потъне под земята, на черен гарван слиза тъмнината и свиват венчелистчета цветята – тичинките да скрият от росата. Сред буците залутани щурчета свирукат с чуруликащи гласчета, а злобно с кама между зъбите комарите налитат и в ушите като сирена с вой омразен вият, преди да кацнат с кръв да се напият.
С тревожен вой среднощният чакал вещае безизходност и печал. Децата му са вероятно боси, и той сандалки търси и им носи, но ги премерва, вижда, че не стават и в храстите над пътя ги оставя.
От черен клон със фосфорни  очи го гледа бухалът, но си мълчи.
И треперлив, безкрайно тъжен зов, звучи над овлажнените ливади. “Душата ми е жадна за любов!” – викът на грозните, самотни жаби. Най-дивното във случая е как
природата от смърт ги е спасила, като от слухов орган е лишила змиите – най-големия им враг.
Момченцето със кученцето Стела лежало будно в топлата постеля, загледано във някое звездиче, и мислело за скъпата си майка и милото си, хубаво сестриче.

В тъги и в радост лятото минàло. И ето пак, че време се задало овцете да затворят във егрека. А злият чорбаджия предвидил да направи плета от нови пръти – по-дълги и по-прави.
Застанало сред стадото момчето. То вече било силно и напето. Започнало със кученцето Стела – тя като пойна птичка прелетяла високо над преплетените пръти,
обърнала се десетина пъти във въздуха и после на краката се приземила леко на земята.

След туй захвърлял агънцата малки – не тъй високо, че било би жалко, ако при тупването на земята на някое се подкосят краката. А след това овцете захвърчали
една след друга, сякаш са парцали. Овенът доброволно тръгнал там – страхувал се да не остане сам. Козелът дълго в ъглите се криел – боял се, че пак ще го набият. Ала момчето бързо приближило, за задния му крак го уловило и сякаш не козел, ами хвърчило, над прътите високо го хвърлило. При тупването си върху земята той само малко си подбил краката. 
Огледало се после край себе си момчето. Магарето в егрека едничко било, клето. Момчето за ушите магарето хванало и бързо на петите като се завъртяло, прехвърлило го, както спортисти хвърлят чук. За първи път магаре във въздуха летяло и няколко минути тържествено ревяло!

Прибрало се момчето във родното си село, повело цяло стадо, с магарето начело.
Посрещнали го с радост, със сълзи във очите, любимата му майка и милото сестриче.
Те стадото продали, живеят в нова къща, и много се обичат, и дружно се прегръщат.

Зорничка живееше с татко си в дървена къщичка сред старата гора. Всяко паднало листо, перо или шишарка за детето беше вълшебен шепот, който то слушаше с възхита по цял ден. През това време баща му събираше дърва и ги носеше за продан в града.

- Зорничке, не излизай зад оградата, защото отвън бродят свирепи животни – съветваше всеки път той своето дете, преди да тръгне на работа.
Зорничка си играеше по цял ден сама в просторния двор около дървената къщичка, обгърнат от високи дървета. На нея й се струваше, че това бяха добри и грижовни горски духове. Нейната любимка беше малка, но много пъстра и весела топка, която тя хвърляше с все сила към слънцето.

Веднъж топката вместо да падне послушно в ръцете на детето, направи туп-туп върху оградата и палаво скокна отвън. Баща й беше заръчал да не си подава и крачето зад стобора, но как можеше да изостави най-добрата си приятелка…
- Отварям бързо портичката, грабвам топката и бягам обратно в двора! – каза си Зорничка и натисна бравата.

Наоколо земята беше застлана с дебела шума, сред която топчицата се беше изгубила. Зори съвсем се обърка. Всяка шумчица приличаше на парченце от нейната топка.
Изведнъж земята се затресе от страховит тътен. Върху клонка над главата на детето кацна едно познато му врабче и зашепна тревожно:
- Зор-зор-зори! – зачирика то. – Бързо се връщай у дома, бягай! Вълчо е яхнал подивелия глиган, из гората се носят и към тебе идат!
Зорничка се ослуша. Долови само едно страшно:
- Топур-топур-топур!
- Зори, скрий се в моята хралупа! – извика й катеричката от близкото дърво.
- Топур-топур-топур! – вече се чуваше съвсем наблизо.
 
Зорничка тъкмо се сви и притихна в хралупата, когато спряха пред дървото Вълчо, яхнал Глиго.
- М-м-м! Мирише ми на човешко! – изръмжа Вълчо.
- Грух-грух-грух! Тук ще е някъде Зорничка – изгрухтя Глиго. Излязла е сама в гората, без да пита баща си.

Двамата горски злодеи се завъртяха бясно около дървото, в което се беше стаила Зорничка. Тя едва се сдържаше да не извика от уплаха. След миг-два и щяха да я открият. В една стара гора обаче винаги може да стане някакво вълшебство или чудо. И неочаквано чудото се случи. Глиго стъпи сякаш накриво и заедно с яхналия го Вълчо полетяха във въздуха. С вой и с квичене се понесоха в близката дълбока пропаст.

Когато отново се чуха птичи песни, Зорничка излезе от хралупата. Гората я изненада с ново вълшебство. Върху дебелия килим от листа, точно пред дървото, я чакаше спокойно нейната любимка – пъстрата топчица. Какво се беше случило? Когато тупна отвъд оградата, топката се удари в дебелото дърво с мрачната хралупа. Малко я заболя и за да си отмъсти, реши да си поиграе на криеница със Зори. Пъхна се под голямо, обагрено в жълто и в червено листо.     
Неочаквано шумата около нея закипя под копитата на Глиго. Както тичаше настървено около дървото, за да търси Зорница, Глиго настъпи скритата топчица. Копитото му се подхлъзна и той полетя заедно с яхналия го Вълчо към пропастта. Зорничка грабна своята палава спасителка и извика на Врабчо и на катеричката:
- Елате у дома да си играем, приятели!

 Когато се върна татко й, Зори, като послушна дъщеря, му разказа всичко. Запозна го и с новите си приятели.
Върху дървото сред двора, на което висеше люлката на Зори, таткото скова по една къщичка за врабчо и за катеричката. За добрите приятели на Зорничка винаги имаше сигурен дом и вкусна храна.

И феите понякога скришом поплакват си,
и феите също като нас ги боли,
ако сила потайна обърка следите им
и запрати вълшебството в Тилелейски гори…
                                                                                               
Слиза, дечица, на нашата земя малка кристална фея. Там до лъчите на звездна трева в дом от слънца тя живее.
Сутрин отваря широко врати, къпе очичките в обич безкрайна, цупи носле досущ като вас, ала с вълшебство орисана тя е.

Чуйте какво се е случило някога, някога не много отдавна.
Точно хиляда светлинни години минали са оттогава. Малка приятелка имала феята, тук при нас на земята. С руси коси и топли очички докосвала светлината. Сутрин на столче сядала плахо. Прилепвала пръсти до слънчев прозорец и тихичко молела фея добра – веднъж само да полети в небесата.
Чул я денят. Подарил й одежда – звездна и лека синя надежда.
Кристалната фея вълшебна следа сторила с пръчица в небесата.

Два слънчеви лъча в люлка събрал сърчице на луна и топлина от земята. На звездна поляна лудували те. Къпели в лунна роса синевата. Сбирали бисери в шепа ръце.   Разпръсквали вредом в небесната вис – добротата.
Не щеш ли звънливият смях на безкрая вбесил вещица зла – остаряла в забрава. Зафучала старицата, тристагодишна. Разчупила с гръм светлината. Лунна пепел над седем  планети разляла. Малката фея в кристална скала заблестяла. А към момиченцето от земята отправила тежка закана.
- Тази планета е моя и чуй! Само крачка да смееш да сториш, в миг теб и смеха ти човешки със сила, каквато умът не побира,  ще  вкаменя…
- Запомни ти още  лъч от земята! Не твоята фея, която на прах е в ръката ми, а аз единствена царица съм тук на луната. А сега вдън Тилелейски гори ти върви. Сред тръни и мрак остани!
Неизрекла още последните думи, пелерина тъмна забули  небето.

Русоляв и разплакан денят я прегърна. Разстели пастелни бои и зачака.. Приседна в тъмата клето детето. Нарисува небето – синьо и истинско. Вместо слънце остави да грее, сърчицето си топло и бисерно чисто.
Огледа се в него злата старица. Ослепяха очите от синьото. Залута се в тъмна тъмница. До скалата отчупена се пръсна завинаги.
Вълшебството мигом отново завърна се. Усмихна се мило малката фея. В шепа кристална за спомен събра от болката скрита на лунно-сияйна сълза.
Тичащо топлото утро се спря. И до днес ни маха с ръка от върха на потайна, кристална скала.
Слънцето грейна с очички добри. В слънчева люлка отново събра земята и красотата.
Още е тук таз приказна фея, тук някъде близо при нас на земята. Ти само добричко сърчицето пази и просто повярвай в следата, която кристалната фея за теб с пръчица прави в ненебесата…

Изтичах на тавана, взех нарисуваното преди време от мен. Листът беше малко прашен, но аз го поизтупах и отнесох рисунката на учителя си. След няколко дни ме повикаха в училище и водещият със сериозен вид ми каза, че печеля конкурса. Беше невероятно! И така с наградата аз се връщах към къщи, когато забелязах, че картината започва да блести все повече и повече. Затворих очи и БУМ! Всичко беше както преди, обаче нямаше хора. Странно. Виждах истински ангели, говорещи животни, летящи прасета, острови, плаващи в небето. Всичко беше различно и почти като в моя свят! Попитах един жираф, който ми послужи с дългия си врат като пързалка за забавление, къде се намирам. Той ми отговори:
- Това е Акуалия.
- Невероятно е ! – отвърнах му аз.
Едни делфини работеха като съдии и имаше още и още невероятни неща. Беше вълшебно. Не можех да повярвам! Бях отишла от другата страна на рисунката. Бях влязла в рисунката. Сякаш всичко можеше да съществува. Например аз си представях, че детските филмчета можеха да излязат от телевизията и… абракадабра! Всички филмчета излизаха. Запознавах се с нови приятели, но веднъж се случи така, че всички застинаха. Движехме се само аз и една жаба. Тя имаше на главата си корона. Попита ме:
- Ти от кой вид си – земен или извънземен животински свят?
- Аз съм човек от планетата Земя – й отвърнах.
- Върви си! – сърдито и бързо ме отпрати тя.

Натъжих се и я запитах защо, а тя ми разказа една много тъжна история. История за хората от Земята, които ловели животните и ги убивали. Режели ги, одирали ги и правели , каквото си искали с тях. Аз например не мога да кажа, че някой ми причинява болка (явно защото не съм животно), но имам име, което означава плод и се яде. Някои от децата ми се подиграваха ей така: “Ха- ха-ха мирабель“ , а това означава джанка. Затова им обещах, че никога няма да ги нараня, тъй като самата аз бях вече наранена от подигравките за името ми. Бях искрена и жабата с короната ми повярва. Остави ме в техния свят. Благодарих й учтиво. Всяко нещо наоколо будеше любопитството ми и затова реших да се поразходя.

Видях както огромни, така и миниатюрни дръвчета. Цветовете им бяха различни от тези на Земята. Имаше сини, розови и от всички останали цветове, но някак бяха по-различни. Между дърветата видях и най-различни животни: огромни слонове с много къси хоботи, жирафи, газели, тигри, зайци… И още много други видове. Но най-интересното за мен беше, че всички те си живееха в мир. Тогава с тъга в сърцето си спомних разказа на жабата с короната. Разказа за хората, които убиват животните дори за лично удоволствие. Помислих си за живите същества от другата страна на рисунката ми и които можеше да бъдат избити там. Стана ми още по-тъжно и си помислих, че ние, хората, трябва да измислим закон, с който да защитим животните, а не да ги убиваме, за да правим от тях колани, обувки, шапки, палта или така – за щяло и нещяло. Ако не направим нищо в тяхна подкрепа най-накрая те ще изчезнат.

После все така печална отворих очи и веднага се намерих от другата страна на рисунката. Зарадвах се, защото видях, че сега хората се отнасят много по-добре към животните.

Автор: Kpackama (Красимир Кирчев)

В далечната страна Етиопия живяла някога една диня. „Каква пък е сега тази диня?” Това  си мислите, нали? Имайте търпение, скъпи приятели.

Та в тази диня нямало кьорава семка. Не ме разбирайте погрешно – семки имало доста и от черните, и от белите, но всички те виждали прекрасно и с двете си очи. Те си имали прекрасен и спокоен живот, установени в своя голям зелено-червен дом и по цял ден произвеждали захар и вода, за да стане динята по-хубава, по-сочна, по-сладка и по-зряла.
Когато динята растяла, всяка от семките изпитвала искрена радост и задоволство, защото това била целта на всички животи в зеления плод. Всяка обаче тайничко си мечтаела някой ден да бъде откълвана от някоя пойна птичка и да види свят, да изживее някакви по-вълнуващи неща. Какви точно не било много ясно, защото никой не бил кой знае колко запознат със света навън (само приказки се разказвали, и то само от време на време и само на най-мъничките), но все пак всички знаели, че със сигурност съществуват по-големи и сложни неща от това да твориш динен сок.

Както е естествено, обаче, тези задни помисли у семките си оставали най-задни, никога не им се давала гласност, нито пък някой тъгувал извънредно много заради начина си на живот. Вероятно така би останало завинаги, ако не се била появила много специалната семка, за която разказваме.
Подобно на всички други семки в динята, тази си нямала име. Била приблизително млада, на около петдесет и осем часа, но вече била навлязла с голяма скорост във всички аспекти на бита на народа си, сграбчвайки живота с пълна сила. Както си му е редът, слушала и приказки, но ето тук идва и първата разлика, с която се сблъскваме. Вместо просто да им се наслаждава, тази малка семка се опитвала да разбере всяка дума, да намери смисъл и поука от всяко събитие, да извлече колкото може повече знания.
Какво лошо има в това? Ами че нищо!

И все пак, следвайки странната логика на всички общества, семчицата съвсем скоро била определена като различна от останалите. Удивителният й интерес към историите не останал незабелязан и всички големи се научили да внимават какво казват в компанията на странното мъниче, защото дори на пръв поглед съвсем обикновено изказване можело да доведе цял порой от въпроси.

Е, вече май знаете достатъчно, че да започнем със същинската част и на нашата история. Ето я и нея.
Един ден нашата любознателна семчица била на училище. Не щеш ли учителят по осладяване нарекъл отличника на класа с думичката „великан” и както можете и сами да предположите, бил подложен на кръстосан разпит, защото какво би могла да знае една малка семка за великаните? В крайна сметка в динята такива не се срещат, даже хич. Господин осладителят не се славел с голямо търпение, затова нашето малко геройче скоро било изгонено от час, задето разсейва класа от работата.
Семката отишла при директорката, защото така и така нямала какво да прави, а и мъдрата жена може би знаела повече за великаните, или пък някоя друга приказка. Точно така си и било – директорката, клатеща си краката и пишеща разни скучни неща в някакви големи и дебели книги, много се зарадвала, че има с какво да се разведри и с удоволствие се впуснала да разказва:
- Ама, разбира се, миличко. Великаните са най-големите същества, живели някога. В приказките се казва, че са големи чак до края на света! Представяш ли си?…
Малката семчица дори не подозирала, че светът си има край. След като полюбопитствала още малко, колкото да изчерпа малкото знание на директорката по въпроса, тя се запътила с устремени крачки навън.
Защо пък да са устремени? Къде пък може да отива?
Ето го и моментът, в който можем със сигурност да се убедим, че тази семка била нещо уникално, невиждано и нечувано до този момент. Тя била решила да поеме на пътешествие, и то не какво да е, а извън динята!
Тъй като никой никога не се бил интересувал от това как може да се напусне плода, семчицата доста се затруднила, но все пак успяла да намери решение. Съобразила, че отвори към външния свят може би има в листата над динята, където се събирали лъчите на слънцето и захранвали целия народ и всичките му най-различни машинарии, или пък в корените, откъдето идват материали за захарта заедно с вода.

Подвоумила се семчицата: ако излезе през листата може да се окаже твърде високо, за да слезе на земята и да отпътува, но пък, ако избере корените, би могла да не успее да си прокопае път до повърхността. Затуй си намерила отнякъде една стара карта на динята, за да разгледа по-добре двата варианта.
 
Тази диня била малко специална. Обикновено плодът е вързан само от едно място със стеблото, близо до горната част (като ябълка), но тук нещата били по-различни. Нали е вълшебна, приказна диня. Пък и кой знае – в Етиопия може и такива да са всичките дини.
Но да се върнем към историята… Който търси – намира! Ето, тук един от корените излиза за малко от почвата… Семчицата можела да се провре до там по сърцевината му, а след това да си пробие малка дупчица, за да се измъкне. Речено – сторено! Съвсем скоро целта била постигната и нашият герой за първи път бил огрян от лъчите на слънцето.
- О, точно като в приказките! Колко приятна е топлината и колко красиво и зелено е всичко! А ах, колко големи са дърветата, пък дори и тревата! Само като си помисля, че се чувствах малък в динята, сега това чувство е десеторно по-силно! Светът е толкова необятен…

Плодът се намирал на хубава и уютна полянка в джунглата. Семчицата бързо огледала всичко, което достигала с поглед, а след това си избрала случайно някаква посока и започнала знаменития си поход.
„Къде всъщност отивала?”, сигурно си мислите. Е, добре де, ще ви кажа – тъкмо идеята за великаните накарала семката да се реши да излезе. Тя не можела да продължава да живее заедно със събратята си в неведение и покорство, без да е наясно какво има и какво се случва из целия свят! А какво по-добро начало от това най-малкото същество да се срещне с най-голямото? А и щом великаните са толкова големи, сигурно ще са лесни за откриване…
Семчицата си била взела хубаво и дебело тефтерче, в което да си записва всичко интересно, на което се натъкне, за да може после да разказва на приятелите си. Дълго вървяла и писала, описвала различни растения и животни, никое от които не обръщало внимание на малката черна точица долу на земята.
Заради малките си размери и късите си крачета семчицата се движела сравнително бавно, а каквито и препятствия да се изпречвали на пътя й, тя ги заобикаляла, защото не можела да се покатери дори по паднал клон от дърво. Нищо чудно, че мостът й дошъл в повече…
Да, не след дълго нашият герой стигнал до един въжен мост. Дъски били окачени на висящи въжета, за да могат хора и животни да прекосяват рекичката отдолу, без да се измокрят. Разбира се, семчицата не би се измокрила, а би била отнесена… Но пък и между отделните дъски имало твърде големи дупки, че да може да мине на другия бряг, без да падне.
Вместо да се откаже семчицата потърсила някакви друго решение. Както се знае, който търси – намира!

Съвсем близко до моста седял един човек със затворени очи. Той въобще не помръдвал, затова и семката първоначално не го забелязала. Все пак бил достатъчно висок, за да може да я пренесе на отсрещната страна…
- Хей, добър ден, добри човече! Много бих била благодарна, ако сте така добър да ме пренесете през този мост, за да мога да продължа пътя си!
Семчицата викала колкото й глас държи, за да стигне звукът чак до ушите на мъжа. Той отворил очи и се огледал, но минало известно време, докато разбере откъде идват думите.
- Не! Аз съм ученик на велик ронин (японски боец, който  няма господар, а живее сам и най-често върши каквато работа му възложат тези, които могат да си платят), който ме обучава да се бия. Моят учител ми постави задача – да седя тук и да побеждавам всеки, който премине по моста. Нямам намерение да се занимавам с теб, дребна семчице, защото ти дори не можеш да прекосиш тези дъски! В двубой не би имала и най-малък шанс срещу мен.
Когато свършил речта си, човекът отново затворил очи и застинал като вкаменен.
- Ох, ама защо така седите? Плашите ме.
- Аз медитирам – концентрирам се върху дишането си. Така събирам сили и си успокоявам съзнанието, за да е също така спокойно и при битка, за да не може противникът ми да ме пречупи чрез ума си.
Тогава в ума на семката цъфнала нова идея.
- Знаете ли какво? Аз все пак ще се бия с вас. Ако ви победя, ще ме пренесете, съгласен ли сте?
- Какво? Предизвикваш ли ме, малка семчице? Каква наглост! Добре тогаз, приемам, за да не рекат, че съм страхливец! О, това не е всичко! Победиш ли ме, мъниче, аз не само ще те преведа през моста, но и ще те отнеса където пожелаеш! Ха така.
Битката започнала, но докато човекът вземал тоягата си и преди да е имал шанс да атакува дори веднъж, хитроумната семка се шмугнала в лявата му обувка, която имала дупка на пръстите.
Боецът се почудил къде е противникът му, но когато разбрал, вече бил победен – мъничето започнало да го гъделичка и той паднал на земята, изпуснал оръжието си и така се засмял, че сълзи излезли на очите му. Трудно си поемал дъх, но все пак успял да извика, че се предава. Семката доволна се измъкнала.
- Е, добри човече, видя ли, че не винаги става това, което очакваш?
Усмивката не слизала от лицето на мъжа, а когато продумал, вече изобщо не звучал надменно, а весело и приятелски.
- Ха, прав е бил учителят ми, когато ми казваше, че никога не бива да подценявам противника си! Надхитри ме, семчице. И сега май ти дължа извинение, както и нещо друго…
Семката я загризала съвестта, че е задължила човечеца да я носи, затова понечила да възрази, но той я спрял с жест.
- О, не се притеснявай! Аз сам си навлякох тази служба на главата заради глупостта и надутостта си. Пък и зная, че моят учител би одобрил участието ми в твоето пътешествие, малка семчице. Аз също бих могъл да науча много за света, а и в теб има много мъдрост, от която да израсна. Но преди да потеглим, как е името ти?
Семчицата му обяснила, че там, откъдето идва, в динята,  семчиците и по принцип живите същества нямат имена.
- Интересно… Може би при вас това не е проблем, но след като вече си в големия свят, трябва да си имаш име. Ето, моето например е Мей Фусейшутсу. Как да кръстим теб?… А, сетих се едно хубаво. Какво ще кажеш за Джак?
- Джак Семката… Звучи добре!

И така Мей започнал да служи като крака на семката… така де, на Джак… а освен това и на верен приятел и спътник във всички премеждия. Двамата заедно се справяли с всякакви трудности, защото човекът бил много силен и ловък, а семката, както вече добре знаем, била изключително умна и досетлива. Каква неочаквано добра комбинация!
А както се и очаква от една чудесна комбина, първоначалната цел на семката скоро била постигната. Двамата питали всеки срещнат за великаните и за края на света и малко по малко, крачка по крачка и слух по слух, най-накрая пристигнали.
- Значи казваш, че великаните са големи чак до края на света, така ли? – Мей се кокорел учудено и невярващо.
- Не съм сигурен. Така съм чувал. На мен също не ми се вярва, обаче – ако бяха толкова големи, вече щяхме да сме ги видели. Онази катеричка каза, че краят е съвсем близо…
Едва изрекъл тези думи Джак и пред двамата се открил и самият край на света. Той представлявал голяма пропаст, запълнена с бушуваща вода. Отсрещна страна не се виждала – вълните се ширели чак до хоризонта, който бил прав като чертан с линийка.
Отначало нито Джак, нито Мей смеели да продумат. Възторгът обаче бързо изпълнил семката, която била значително по-малка от човека и затова се пълнела по-бързо, и се излял навън:
- Изумително! Олеле, колко много захар би се получила от тая вода!
- Наистина невероятно! Но, Джак, къде са великаните?

Съвсем забравихме великаните! Вярно, че тъкмо заради тях тръгнахме да търсим тоя край на света… Но семчицата представа нямала къде може да са се дянали. Пред очите й стоели само Мей, скалите, вълните и гората отзад. Намръщил се Джак, но се сетил, че най-лесният начин да намериш някого е да го повикаш. И ето че гласовете на двамата приятели отекнали по стръмния склон…
- Ехооо! Великани-и-и! Къде сте-е?
Тъкмо щели да се откажат и да решат, че великаните са се катурнали във водата, когато наред с виковете нещо зажужало и запращяло, а вълните засвяткали, все едно че имало светкавици, въпреки че било съвсем светло, а на небето нямало нито едно облаче.
На Мей и Джак не им се наложило да се чудят дълго коя била причината за тия странни явления, затова и аз вас няма да държа повече в напрежение. Иззад ръба на пропастта изхвърчал бясно въртящ се и святкащ диск, закръжил над главите на нашите познайници, малко по малко намаляващ скоростта си, докато накрая не спрял съвсем – и да се върти, и да лети насам-натам. Тогава станало ясно, че това не бил какъв да е диск, а лисица, свита на кравайче, и то не някаква си обикновена лисица, а златна и с много щръкнала на всички посоки козина лисица, от която струи светлина.
- Здравей! Коя си ти? – попитал Джак.
- Добра среща, малка семчице, здравей и ти, мили човече. Аз съм Саратори, електрическата лисица на края на света.
Такъв отговор не би могъл да задоволи нашата любопитна семчица, която побързала да спомене, че…
- Не знаех, че краят на света си има електрическа лисица…
- Наясно съм, скъпи приятели! Това е нещо, което твърде малко същества знаят. В крайна сметка малцина са тези, които идват да видят що е то краят на света. Аз пък покрай него съм научила изключително много неща, а в случая – че вие ще ме навестите.
- Но каква е цялата тази история с края на света? И по-важното – къде са великаните? Чухме, че те са много големи, но не виждам никого освен нас с Мей и с теб.
- О, миличък Джак! Нима не разбираш?
- Какво да разбирам?

Джак съвсем нищо не разбираше, ако трябва да бъдем честни. Ама какво иска да каже тая лисица Саратори? Съвсем ни обърка, нали, приятели? Дайте да чуем какво обяснение ще даде.
- Великаните не съществуват, поне не по начина, по който ти го разбираш, Джак. Не, няма хора, високи колкото дървета и широки колкото къщи – трудно би се намерил човек по-голям дори от твоя приятел Мей. Но има и друг вид великани, които всъщност са много по-важни… Те са великаните като теб, мъничък Джак!
- Но как така? Ти сама каза, че съм мъничък, и то току-що!
- Да, може би е така, но въпреки това си великан – няма значение, че си висок по-малко от сантиметър. Това, което наистина е важно, са твоят ум, волята ти и добротата ти! Нима не беше тъкмо ти, който победи големия Мей? Не успя ли да се справиш с абсолютно всеки проблем, изпречил се на пътеката ти насам? А и ето те тук, на края на света, закъдето беше тръгнал, за да намериш знание. Стана ли по-ясно? Кажи ми, великане Джак Семката.
Олеле, тя пък какво имала предвид! Аз изобщо не се бях сетил, че думата “великан” може да се чуе по такъв начин… Ами вие? Е, признавам и на лисицата, че успя да ни изненада. Да се върнем към Джак, който между другото нямал думи, с които да отговори. Сълзи блестели на очите му, а под тях устата му се била ширнала в най-широката усмивка на света. След Мей никой не го бил оценявал тъй високо, а пък истината, обяснена от Саратори, му се сторила толкова проста и красива… Значи това е имал предвид и учителят по осладяване, когато нарекъл любимия си ученик великан, нищо, че и онзи бил мъничък като всички семки.
Саратори нарушила тишината.
- Радвам се, че те зарадвах. Това беше най-малкото, което мога да направя, задето вие зарадвахте мен с посещението си! Но, ох, къде са ми обноските?! Да оставя гостите да стоят прави! Моля, последвайте ме.

И така, лисицата ги завела в уютното си жилище, където ги черпила с чай, който да ги стопли след дългия престой пред морския бриз. Тримата с удоволствие общували, разказвали си най-различни истории и се оказало, че Саратори знае толкова много, че се наложило на Джак и Мей да останат на гости няколко седмици, докато допишат и последната страничка в тефтерчето на семката. Много загадки останали неразбулени и неразказани, защото нямали откъде да вземат още хартия, че да ги запишат и да ги занесат на народа на семките, а и двамата ни герои толкова дълго отсъствали от дома си, че съвсем се били затъжили: Джак – за другите семчици, а Мей – за своя учител, който сигурно вече започвал да се тревожи за него.
Саратори ги изпратила до гората. Сбогували се и си обещали, че Джак и Мей пак ще навестят лисицата някой път, за да не е самотна – така и така е лисицата на края на света, поне да си има приятели и да й е весело. Тя пък щяла да продължи да има разказва знанията си, за да могат да ги предадат и да ги използват.

Така свършва приказката за семката, която отишла чак до края на света, за да осъзнае, че за да бъдеш великан, не е нужно да имаш голямо тяло, а са достатъчни голямо сърце, чиста душа и бистър и пъргав ум. Хареса ли ви?

Всяко лято Теди ходела на село при баба си и дядо си. Тази година обаче й станало скучно. Нямало никой, с когото да си поиграе. Тя седнала на една пейка в парка и си представила, че е принцеса. Започнала да танцува като любимата си принцеса Снежанка. Изведнъж се спънала. Хванала се за клона на близкото дърво. В ствола му се отворила дупка. Любопитната Теди влязла вътре. Появило се едно лале и започнало да й задава въпроси:
- Как се казваш?
- На колко години си?
- Коя е любимата ти принцеса?
- Кой ти е любимият цвят?
Теди отговорила на всички въпроси и попитала цветето:
- Къде съм попаднала?
Лалето й казало, че не се задават въпроси и я отпратило.

Една маргаритка й дала синя рокличка и една златна коронка. Теди отворила една врата. Видяла полянка с много цветя и момиченца. Там била и нейната приятелка Ради. Двете заедно с другите деца започнали да се забавляват. Станало тъмно и момиченцата трябвало да се прибират по домовете си. Теди и Ради помолили децата да останат. Всички започнали да събират листа. Построили огромна палатка, запалили огън. Тогава дошла вестителка и им казала:
- За вашата смелост и усърдна работа ви назначавам за организаторки на бала на принцесите.
Каква радост! Те щели да видят кралицата.

Теди, Ради и останалите момиченца трябвало да подготвят двореца за бала на принцесите. Този бал се организирал всяка година. Кралицата искала всичко да е перфектно за гостите. Много работа имало за всички – трябвало да ушият нови завеси, да подредят залите за бала, а Теди и Ради били натоварени да поддържат пламъка на вълшебното цвете. Това цвете било наистина чудодейно, ако два дни не светел лъчът, който разпръсквал аромата му, Страната на вълшебствата щяла да изчезне.
Деня преди бала Ники – едно от останалите момиченца, искало да полее цветето. Отворила шкафа и видяла, че то е изчезнало. Момичетата обвинили Ради, защото тя последна се докоснала до него. Теди й казала:
- Знам, че не си виновна и ще намеря вълшебното цвете.
Теди си помислила, че виновникът е някой, който се преобразява пред другите и е възможно това да е Роксана –  дребничко, но много хитро момиченце. Тя тръгнала да я търси и я зърнала пред едно дърво. След секунди Роксана изчезнала, а Теди я последвала. Озовала се на полянка с много цветя, а пред нея изскочило едно дребно човече и й дало задачата да откъсне всичките петстотин хиляди цветя. Теди се сетила, че човечето е преобразената Роки и я хванала за ръката. Роксана изтървала малко листче, на което пишело “В пещерата на огненото цвете”. Теди я попитала:
- Къде се намира пещерата на огненото цвете?
Роксана й отвърнала, че се намира в Деветдесет и първия свят. Момичето видяло проблясъка на сините й очи и се досетило, че виновницата обича да обръща думите и числата наобратно. Това означавало, че пещерата на огненото цвете се намирала в Деветнайсетия свят.

Умното момиче хвърлило набраните цветя, за да не може Роксана да го проследи, и продължило пътя си. То видяло бяло котенце със счупено краче и го взело със себе си, за да й помага при капаните на Роксана. Теди знаела, че котките са много умни животни. След това на пътя си видели малка червена топка. Котето й казало, че топката е магическа и те я взели.
Изневиделица долетяла вещица, хванала малкото момиченце и го завързала за дърво. Теди видяла малка къщичка, на входа на която имало свирка. Котето донесло свирката. Малкото момиченце засвирило песен, в която разказвало за своите приключения. Всичко наблизо затаило дъх, за да чуе нежната мелодия.
Вещицата също чула песента и се уплашила прекрасните звуци да не превърнат всичко наоколо в добро. Злобната жена скрила песнопойката в торбата си и я пренесла в десетия свят на брега на морето.

Русалки намерили торбата и я занесли в двореца на цар Тритон. Там те накарали Теди да пее и да танцува. Русалките се зарадвали на нейното изпълнение. За да се отблагодарят за хубавото представление, те се съгласили да я отнесат в Деветнайсетия свят.
Теди търкулнала вълшебната топка, за да й покаже пътя към пещерата на огненото цвете. Момичето влязло и там намерило Роксана, която искала да продаде цветето на лош магьосник. Котето отвлякло вниманието им, а през това време Теди взела вълшебното цвете и избягала.
Ради и Ники посрещнали своята приятелка и й помогнали да постави вълшебното цвете под светлинният лъч, който започнал да разпръсква аромата му.
Страната на вълшебствата била спасена, а момиченцата били доволни от себе си. Всички принцеси се зарадвали много. Балът най-накрая се състоял. Кралицата обявила малките момиченца за принцеси. Те можели да останат в страната на вълшебствата.

Теди се сетила, че баба й отдавна я чака и вече е време да се прибира вкъщи. Преди да тръгне към дома, седейки на пейката, тя се замислила за вълшебния свят. Разбрала, че този свят е светът на мечтите. Всяко дете мечтае да бъде като любимия си герой. Момичетата си представят, че са принцеси, русалки и феи. Момчетата си представят, че са Батмани и Супермени. Всяко дете има интересни и красиви мечти, а повечето възрастни мечтаят за пари и власт. Мечтите на децата са вълшебни. Големите трябва да се поучат от децата си. Децата са съкровището на Земята.

Имало едно време един цар, който имал красива дъщеря. Когато пораснала, царската дъщеря решила да се омъжи за красив, умен и смел принц. Кандидатите трябвало да намерят феите на водата, като слушат сърцето си. Който ги намерил, имал добро сърце, който оцелеел, бил много умен. Много принцове отивали, но или не се връщали, или се отказвали.
Принц Александър също искал ръката на принцесата, която се наричала Василена. Красивият принц отишъл в двореца и се записал. Видял, че и други хиляда принца са се записали, а седемстотин вече са изчезнали.

Принцът се замислил за задачата. Помислил си, че щом отивал да се жени за принцеса Василена, я обича. Гледката трябва да е красива. Най-хубавата гледка е около водопадите, а щом я обича, този водопад е Водопадът на любовта. Истинската любов е вълшебно чувство, затова ще открие водопада в Страната на чудесата.
Принцът тръгнал да търси Водопадът на любовта. По пътя си срещнал четирима други принца със слугите си. Принцовете Иван, Андрей, Васил и Давид били братя. Александър се сприятелил с тях. Другите принцове също отивали да търсят феите на водата до Водопада на любовта. Те знаели, че и други десет принца отишли там, а осем от тях не се върнали. Двама успели да доведат феите, но имало още едно правило: феите трябвало да са съгласни на това, а те не били.

Всички заедно пристигнали в града на измамната любов. В него имало много красиви девойки и всякакви магийки за влюбване. Васил харесал една девойка на име Марияна. Оженил се за нея и се върнал у дома си. Другите продължили. Вървели, вървели и срещнали четири девойки. Девойките се присъединили към тях, а братята Иван, Андрей и Давид започнали да си говорят и закачат с момичетата. Александър бил нащрек. В очите на девойките проблясвали пламъчета. Момичетата останали при тях. Вечерта принцовете заспали, само Александър бил буден и се преструвал, че спи. През нощта девойките се превърнали в лами. Искали да излапат принцовете. Александър наказал ламите. Под крилото на една от тях той намерил част от бронзова роза и я прибрал в пазвата си. Александър изхвърлил ламите надалеко, а на сутринта Иван, Андрей и Давид станали и го попитали къде са момичетата. Той им казал, че са си отишли, защото техните родители ги чакали.

Бащата на Александър се оказал прав. Винаги бъди нащрек – казвал той. Принц Александър си помислил – винаги трябва да слушаш родителите си.
Принцовете продължили пътя си. Стигнали до една бурна река. Имало два дървени моста. Единият бил тънък, но здрав. Другият бил дебел, но крехък и чуплив. Принцовете се зачудили по кой път да минат. Иван тръгнал по втория, а Александър по първия. Мостът под тежестта на Иван се счупил. Александър хванал принца и го издърпал на брега. Другите принцове продължили по първия мост. Отново се събрали всички.

Една красива девойка видяла подвига на Александър Прекрасен. Момичето ги завело в своето село. Иван и девойката Анабел се харесали.
Един ден излезли петимата да се поразходят. Нападнали ги двайсет вражески войници. Андрей и Давид се изпокрили в храстите. Иван хванал момичето и се покатерили на дървото. Александър изгонил вражеските войници. Петимата се върнали в селото. Бащата на Анабел поискал да я омъжи за спасителя й. Александър предоставил тази чест на Иван. Иван останал и се оженил за девойката.

Останалите принцове продължили по пътя си. Те пристигнали до кладенеца на нимфите, които им предложили да отидат при тях. Принцовете отказали, а нимфите се разгневили. Те искали да им видят лицата, за да ги приспят. Александър сложил щита си. Нимфите се огледали в него и заспали. На една от заспалите нимфи смелият принц намерил другата част от бронзовата роза. Той я прибрал и продължили пътя си. Стигнали до езерото на забравата. Давид бил много жаден и отпил от водата да утоли жаждата си. Давид забравил накъде е тръгнал и се загубил.

Александър и Андрей преминали през проход с лава. Пристигнали до Водопада на любовта. Докато Андрей оглеждал водопада, храбрият принц Александър съединил частите на бронзовата роза. Той я поставил на един камък с вдлъбнатина с формата на роза. Появили се две малки момиченца с руси коси, сини очи и розови роклички. Те отишли при принцовете. Андрей хванал и стиснал силно малката фея. Феята се уплашила, а Александър заговорил на нейната приятелка:
- Мила фейо, харесвам принцеса Василена. Тя иска да те види, моля те ела с мен. Тя само ще те види и ще те пуснем.

Феята се съгласила. Когато пристигнали в двореца, малката фея на Андрей успяла да се освободи и го омагьосала. Принцеса Василена видяла, че феята на Александър лети около него свободна. Принцеса Василена и принц Александър се оженили по собствена воля и заживели щастливо.

Пламъкът на любовта, който принцът взел със себе си от Страната на чудесата, не угаснал до края на живота им. Съхранете този пламък и във вашите души.

Някъде далеч оттук, на място отвъд хоризонта, а после и отвъд него, ако се вгледаш внимателно ще видиш едно малко зелено петънце. Това зелено петънце е градчето, където ще те заведа сега. От теб искам да затвориш очички и да си го представиш. Така ще стигнем по-бързо. Готов ли си? Тръгваме…

Златното слънце бавничко се заизкачва нагоре по небето, все още малко сънено. Но пък усмихнато, както винаги. Огря зелените полянки и малките зелени къщурки. Цветчетата започнаха да се разбуждат и да разтръскват малките си главички, от които падаха кристалните капчици на сутрешната роса. Прозорчетата на къщичките се заотваряха и отвсякъде се показаха усмивки.

Макар и все още почти никой да не беше напуснал дома си, малкото зелено градче оживя. Сякаш някой беше взел боичките си и беше оцветил поредната картинка от книжката си за оцветяване. Тази картинка тук се наричаше Рататава. В нея живееха всички малки елфчета, които отговаряха за сънищата на малките дечица.
Кармо затвори вратата на къщичката си (зелена като всички други) и се запъти към фабриката в края на градчето. От нейния комин никога не бе излизал истински дим, а само такъв, който бе оцветен в седем цвята – лилав, тъмносин, светлосин, зелен, жълт, оранжев и червен, и който ние, хората, наричаме с чудатото за елфите име „дъга” и можем да видим само когато завали дъжд и в това време изгрее слънцето. В такива цветове впрочем бяха и всички жители на Рататава. Навсякъде се виждаха жълти, червени и зелени елфчета, които забързано летяха наляво и надясно. Кармо беше лилав. Всеки ден той и още няколко като него отговаряха за създаването на сънищата, докато останалите шиеха малки плюшени мечета, зайчета, пиленца и всички онези меки и пухкави животинки, които децата обичаха да гушкат, докато спят. Всъщност именно така се случваше всичко – след като лилавите елфчета направеха съня, зелените го изписваха по повърхността на малко кристалче, което започваше да свети. След това сините (и тъмните, и светлите) разпределяха кристалчетата в плюшените играчки, които бяха ушити от жълтите. Накрая оранжевите ги прибираха грижливо в пъстри кашончета, които червените пренасяха с мисълта си отвъд техния свят – в света на хората. Там ги оставяха в така наречените „магазини” и се прибираха.

Във фабриката за сънища, където работеше Кармо, имаше огромен екран, на който се виждаха множество малки екранчета. Те показваха всички места, където се намираха сънищата, скрити в играчките – както магазините, така и домовете, в които бяха отнесени. Те, разбира се, бяха милиони и нямаше как да се следят едно по едно, затова, когато се случеше нещо лошо, съответното екранче започваше да мига в червено.

Днес денят отново беше благоприятен за весели и красиви сънища. Лилавите елфчета бяха доволни от свършената работа, а и всички останали се бяха справили особено добре. Слънцето започваше да се прозява и с това показваше, че е дошло време Луната да го смени и всички малки работници да легнат да си починат. Те наистина бяха уморени и вече бързаха да се приберат и да сънуват собствените си сънища.

Кармо беше останал последен във фабриката. Огледа за последно дали всичко е наред. Остави включен единствено големия екран. На него се виждаха дечица, които вече спяха, обвити в сънищата си, и други, които шареха с очички в тъмното, но също щяха скоро да заспят. Елфчето се усмихна малко замислено и взе кубчето, което мигаше, ако се случи нещо неприятно. Загаси лампите и се прибра в къщичката си. Докато лежеше загледан в тавана, Кармо се зачуди кой ли измисля техните сънища. Откъде ли идват те и къде ли е скрито кристалчето, изписано с тях? Потънал в своите разсъждения, Кармо подскочи, когато тъмната стая изведнъж започна да мига в червно, осветена от кубчето. Той стана бързо от леглото и литна направо през отвореното прозорче към фабриката. Когато намери екранчето, което мигаше, той видя на него майка с детенце. Бяха спрели пред витрината на един магазин и момченцето гледаше с тъжни и зачервени очички към едно плюшено мече. Майка му, вече твърде уморена от работа, му обясняваше, че не може да му го купи, защото това би означавало да не могат да си купят храна на следващия ден, а и че магазинът сега е затворен. Обеща му, че ако се приберат по-скоро, ще му изпее някоя песничка. Детенцето тъжно се сгуши в нея и съвсем тихичко каза, че иска просто да прегърне мечето и предпочита майка му да му разкаже приказка. Но всъщност досега тя никога не бе успяла дори да му попее, защото винаги се прибираше късно, когато то вече спеше. Все пак момченцето се сгуши по-силно и й каза, че я обича. В нейните очи блеснаха сълзи, които тя не позволи да се отронят. Взе детето на ръце и си отидоха.
Кармо стоя известно време загледан в екрана, който сега показваше просто витрината с мечето. След това обърна глава към другите и в тях видя хиляди такива малки момиченца и момченца, които се усмихваха в съня си, на които бяха разказали приказка и които имаха мечета, които да гушкат.

Елфчето летеше забързано към склада с играчките. Там намери същото мече, като онова в магазина. Хвана го здраво, затвори очи и си пожела да отиде при момченцето. Когато отвори очи, вече беше в тъмната стая. Детенцето видя лилавата светлинка на Кармо и го загледа с интерес. – Не се плаши, няма да те нараня – каза елфчето много внимателно.
– Какво си ти? – попита момченцето, в чието гласче не се улавяше уплаха, а любопитство. Децата винаги приемат чудесата за нормални, за разлика от възрастните, които подлагат всичко на съмнение.
– Аз съм Кармо, лилаво елфче. Отговарям за сънищата на децата. Как е твоето име?
– Аз се казвам Тими. Как така отговаряш на сънищата?
Те задават ли въпроси?
– Не отговарям на сънищата, а за сънищата. Това означава, че се грижа за тях, както твоята майка за теб – усмихна се елфчето.
– Ясно – каза Тими разбиращо и сведе очички някак тъжно. – А купуваш ли им плюшени мечета? На мен мама не може да ми купи, защото после няма да имаме пари, с които да си вземем храна. Тя каза така.
– Твоята майка те обича много, Тими. О, щях да забравя. Сигурен съм, че тя иска това да е в ръчичките ти, докато спиш – Кармо подаде мечето на детенцето и видя как в очичките му светна една нова искрица. – Сега аз трябва да тръгвам, Тими.
– Почакай – елфчето се обърна. – Ще ми разкажеш ли приказка?
Кармо си спомни всички онези дечица, които спяха спокойно и щастливо в своите приказки. Върна се и седна на леглото. Приказката му започна така:
„Някъде далеч оттук, на място отвъд хоризонта, а после и отвъд него…”

Първо се събуди Птичето. Никой не знае защо, но Птичето се буди винаги първо…
Бухалът цяла нощ чака на сухия клон да посрещне Слънцето, но по едно време страшно му се доспа. Клепа, клепа с жълти перденца и задряма тъкмо, когато Слънцето се мажеше с вазелин, за да е лъскаво. А щом Слънцето се намаже с вазелин, нищо вече не пречи да излезе на полянката.

Бухалът хърка като акордеон, Слънцето се разхожда по полянката, а Птичето мие очичките си с роса. Хоп с едното крилце едното оче, хоп с другото крилце – другото. Оченцата гледат добре. Колко е лъскаво Слънцето, колко е красиво. Птичето не се удържа, не се стърпява. Скача на близкото клонче.
- Мале, че си лъскаво-о-о. Лъскаво.О-о-о. Хубаво. О-о-о.
- Да-а-а-а…
- И си жълто-о-о-о. И си светло-о-о-о.
Зяпа Птичето от възторг, а от човката му изхвърчат сребърни топчици. Какво е това? А, нотички.
Птичето ахка, охка – пее, а песенчицата се рони на трошици като курабия. Падат трошиците нотички и се трупат на купчинка под дървото – кръгли, опашати, рогати и окати, една по една и заловени за ръце близначета и редички. Бре, че разнотия.

Изтърколи се една веселуша, палавница някаква и се завря в храста. Там похърква Вятърът. Заплете се нотичката в мустаците му, пърха-пърха като пиле в мрежа и се завря право в носа му. Кихна вятърът, разхвърча се купчето изпод дървото. Литват нотите над полянката.
Хвърчат сребърни мушици, танцуват край листенцата горски, а Слънчицето се смее, гъделичка със сламка носа на Вятъра, той киха-бриха. Издуха нотичките над гората и ги оплете в малко облаче.
Само нашата палавуша се закачи за дъба. Столетник дъб, старик, ама и той има тънко връхче. Там се овеси непослушаната, завъртя се като фарфалак, едно листо я подхвана на пружина и я хвърли надолу.
Паячето е оплело мрежа още вчера. Нотата тупва в мрежата, подскача обратно – я, батут, листото я връща – я, федербал. Бум в клончето отгоре, бух надолу, и пак по същия път. Чук-чук по клончетата. Паячето бърза на проверка с личния си асансьор. Я, ама то се съмнало!
Катеричката поглежда от хралупката. Кой чука? Отваря вратата. Но срамота е да излизаш по нощна шапчица… Поне се загърни с опашка. Ама опашката още не е сресана. Давайте гребена. То се съмнало, бе.

А облачето плува над дърветата, издига се и се спуща. Интересно е да се лети. Особено, ако вятърът се е накихал.
Някои обаче не обичат да летят. А да спят.
Къде спи Мецана?
Вързала си е люлка на два бора, завила се е с шарено одеяло. Хубаво се спи в люлка. Може да се спи чак до обед. Но нотичка пада върху й. Мецана отваря едно око. Пух – и нотичката обратно в облака. Но кой дръзва да разбута облак? Посипват се нотички. Скачат по муцуната, тичат по въжетата. Една се пъха в ухото, друга – в другото ухо. А пръстите на Мецана дебели, не може да бръкне да си извади нотата. Трябва да ходи при Щърко. Хайде ставай! А Мецана се върти и се тръшка. Тогава се скъсва въжето. Мецана тупва на тревата. Отваря и двете очи. Я, че то вече се съмнало…

А нотичките летят ли, летят. Колкото са останали…. А много са останали. Облачето плава като сребърна ладия и се оглежда в реката. Залиса се облачето, посипаха се нотички. Пляс, пляс във водата – малки фонтанчета. И към дъното.
Шаранчо побутва с муцунка топчиците. Ам-ам. Ох-ох. Не стават за ядене. Не е за неговата уста тая манджа. Когато беше време, Шаранчо се измързеливи, не учи, сега му е трудно, не знае как се дъвче нотичка. Ох, я. Добре че няма зъби, ами, ако имаше, ами, ако си счупи зъб… Тежки мисли… А водата вдига Шаранчо нагоре. Там е светло. Я, вече се съмнало.
Край реката тича влакче. Да се повозим, а? Облачето хваща последното вагонче. Като опашка се вее отзад. Изхвърчаха нотички близначета. Муш при машиниста. Туп върху свирката. Ту-ту-ту. Стряска се чичкото. Кой натисна свирката. И си показва лицето да го духне вятърът. Ами то се съмнало…Я да спра на гарата. Хората вече са се събудили, отиват на работа.

Спира влакчето. Качват се пътниците. Литват нотичките над покривите хорски и търсят прозорче – да се пъхнат. При дечицата. Защото във всяка приказка има къщичка с прозорче, тук живеят дечица и може би се казват Гошко и Женя, и са братче и сестриче.
Та свиват нотичките над къщичката, влизат през прозорчето, изтърсват се през комина, даже под вратата се пъхат. Дечицата спят. На полицата стои часовниче. Една нотичка яхва часовничето, удря по камбанката. Зън-зън. Тин-тин.

Събужда се Женя, събужда се Гошко. Трият очи с юмручета. Я, то се съмнало.
Цялата стая е пълна с нотички. Ами сега? Шляпат дечицата с боси крачета. Боц, боц, ама, че работа. Но Женя вече е голяма. Досеща се. Отваря шарената кутия. Вътре е пианото, дето дядо Коледа го донесе зимъска. Слага го на коленете на Гошко. Свири.
Нотичките са хващат за ръце. Отново са в редички и пирамидки. Танцуват върху пианото и влизат в него.
В това време се събуждат татко Мишо и мама Нина. И започват да се карат.
- Защо ни събудихте, калпазани такива?!
- Ама то вече се е съмнало! – казва Гошко.
- Не сме ние – казва Женя. – Едно птиче е. Нали знаеш кое птиче…

Миша и Делян много се разшетаха. Стана и шумно, и тясно.
- Елате да ви прочета приказка…
- Идваме, ако ни разкажеш приказка – каза Миша.
- Добре, ще ви разкажа за Млекан.

Миша още не е чувала за Млекан, но се гушва у мен. Делян притичва до кашона с играчки, зарежда се с един конструктор и сяда от другата ми страна. Ръцете му вече шават – сглобява нещо, без да гледа частите.
- Кой е Млекан? – пита Миша.
- Млекан? Да, дядо, кой епизод е? – казва Делян. – Стотният епизод. – Делян се фъчка с мъчната думичка, която е научил от баба си.
- Обясни, Деляне, кой е Млекан?!
Делян, който е слушал двайсетина измислици по темата, обяснява:
- Млекан е юнак. Много силен, добър. Дядо, бяхме стигнали до магьосника…
- Аз искам за козлета… – казва Миша.
- Добре – за Млекан и козлетата.
- И за майка коза – добавя Делян и показва самолета, който вече е сътворил.
- И за татко козел – добавя Миша. – И за вълка.
- Бива! – съгласява се Делян. – Първо за козлетата…

Почвам.
- Нали Млекан живял край гората в къщичката на бабата и дядото, които го намерили в едно гнездо. И нали името му дошло от това, че обичал да яде мляко от бабината козичка. И от млякото израсъл толкова голям и толкова силен, че можел да вдигне с една ръка цяла кола с дърва. А бил още малко момче.
- Колко малко? – пита Делян.
- Колкото вас.
- А можел ли вдигне и коня заедно с колата? – интересува се Миша.
- Можел – отговаря Делян, който е сведущ по силовите въпроси.
- И така. Един ден Млекан се разхождал из гората и на полянката намерил голям брадат козел. Козелът бил много уплашен, защото се изгубил в гората, а слушал, че в нея броди Страшният вълк. Но Млекан го погалил, успокоил го, откъснал ластар от една дива лоза, вързал козела за рогата и го закарал при бабината Козичка. А тя толкова се зарадвала, защото отдавна й било скучно сама. А и Козльо бил напет и хубав. Заживели заедно и не след дълго им се родили четири козлета. Къщичката на бабината Козичка станала тясна. Козелът и Козата накършили клони, преплели ги, запълнили дупките с кал и така направили широка кошара. Покрили я с шума и трева и поканили козлетата:
- Заповядайте, тук ще живеем всички…

Влезли козлетата, много им харесало в новата къща, всяко си избрало свое ъгълче, настанили се. Дошла вечерта и всички заспали. Но през нощта козлетата огладнели, събудили се, подушили наоколо за някакво хапване. Покривът им замирисал много хубаво. Само си повдигнали главите и захрупали. Но като се събудили на заранта, що да видят – от къщичката били останали само стените.
После духнал вятър, докарал облаци и като завалял дъжд, измокрил козлетата от рогцата до копитцата. Дъждът бил студен, защото вече идвала зима, а през зимата вали още по-студен сняг. Ами сега?
- Ами сега? – попита Миша.
- Трябва нов покрив – казва Делян и ръцете му строят някаква машина.
- Трябва покрив, ама дето не се яде – подсещам ги аз.
- От желязо – предлага Делян.
- Къде в гората желязо…
- Да сложат керемиди – досеща се Миша.
- Ама дядото и бабата били много бедни, нямат пари за керемиди…
- Тогава дървета, ама по-дебели, дето не се ядат – предложението е на Делян.
- Може, дървета може. Е къде е гората… Само дето с рога дърва не се секат, трябва да търсят помощ. Добре…
Козата и Козелът отишли при Млекан, така и така, разказали му защо са без покрив. Млекан се засмял, взел си брадвата, отишъл в гората, насякъл дърва, струпал ги на една полянка и си тръгнал по работата, защото много бързал. Козата, Козелът и козлетата почнали да пренасят дървата, ама те били тежки, тежки, страшно се изморили и нищо не свършили. Ами сега?
- Камион! – казва Делян.
- Това било много отдавна, дядо – пресрещам го аз – Камионите не били измислени…
- С колата, дето я вдигал Млекан – досеща се Миша.
- Не може. Нямали кола. Млекан вдигал чужди коли, само да покаже колко е силен… Отново ще трябва помощ.

И срам не срам, Козата и Козелът отишли отново при Млекан.
- Така и така, не можем да си пренесем дървата.
- Да бе, забравих – казал Млекан, метнал дървата на рамо и ги стоварил пред къщичката.
Сега вече всичко било наред, козлетата бързо наредили покрива, къщичката станала за чудо и приказ. Нанесли се – вътре сухо, топло. И добре, че бързо се нанесли, защото тутакси дофтасал Страшният вълк. Натиснал вратата.
- Отваряйте, иначе ще бутна къщичката!

Но къщичката била здрава. Блъскал, блъскал вълкът, но само си ожулил дясната лапа, къщичката си стояла на място суха и топла.
- Сега какво ще направи Страшният вълк? – питам аз.
Делян и Миша мислят.
- Ще ги измами… – предлага Миша.
- Ама как?
- Ще се престори на мама Козичка.
- Не, не, това е от друга приказка. Мама Козичка и татко Козел са вътре при козлетата. По друг начин трябва да постъпи…
- Най-добре да се престори на Млекан. Нали им е приятел, може да се измамят! – казва Делян и спира за момент да върти конструктора.
- Това е добре! – казвам аз. – Но как Страшният вълк ще стане добрия Млекан?
- Трябва да си скрие косматите лапи – припомня си Делян.
- Как?
Делян: Обува панталон на краката.
Миша: И ръкавици.
Аз: Добре, ами опашката.
Делян: Да я напъха в панталона.
Аз: Ами ушите?
Миша се досеща: Шапка.
Аз: Остана муцуната.
Делян: Маска.
Миша: Маска, розова като кожа, като лице.
- Добре ще се престори! – похвалвам ги аз.- А откъде ще вземе Страшният вълк всичко това?

Децата усилено мислят. Обсъждат и отхвърлят варианти: покупка (няма пари), шев по поръчка (къде ще търси шивач)…
Спират се на кражба. Защото вълкът е лош, щом мами, значи и краде. Ще краде дрехите на Млекан.
- И така, вълкът дочакал да се стъмни и когато Млекан заспал, влязъл през прозореца и му задигнал дрехите. Навлякъл ги набързо, сложил шапка връз ушите, намазал се с помада…
Тук очаквам да ме сгащят и да попитат: а откъде у вълка помада. Вместо това чувам Миша да ме поправя:
- С фон дьо тен, дядо.
- Да бе, и муцуната му станала розова, като кожа…
- Забравихме, че трябва да изпие едно яйце, да му стане гладък гласът… – казва Миша.
- Да бе, грабнал едно яйце от гнездото на Косе Босе, изпил го и почукал на вратата.
- Кой е? – попитал татко Козел.
- Млекан – излъгал вълкът.
- А-а-а, влез, Млекане! – и отворил вратата.
Втурнал се Страшният вълк вътре, махнал си шапката, изтрил си фон дьо тена и козлетата видели страшната му муцуна.

Какво станало обаче? Уж бил много страшен вълкът и много плашливи козлетата, а като се скупчили в ъгъла, като насочили рогата напред, пред вълка застанала бодлива стена.
- С рогата напред! – изкомандвал татко Козел и бодливата стена тръгнала срещу вълка.
И изведнъж:
- Стойте, ще ми надупчите дрехите! – извикал някой.
Козлетата вдигнали очи и видели Млекан, по гащи, държи вълка за опашката и му сваля панталоните.
Наистина, толкова много рогца ще направят дрехите на Млекан на решето.
- Какво е решето? – пита Миша.
- Кажи, Деляне, какво е решето…
- С дупки, като ситото на баба, само че с по-големи дупки…
- Ясно ли е какво е решето?
- Ясно.
- И колко дупки ще пробият по Млекановите дрехи?
Тишина. Първи се обажда Делян.
- Четири козлета, по две рогца, и още две таткото и още две майката.
- И колко е това?
Делян и Миша още не могат да смятат.
- Много са, дядо – казва Миша. – Няма да могат да се носят дрехите.
- А Млекан бил беден, откъде пари за нови дрехи?
- Така е, значи няма да го бодат Страшния вълк. Млекан си взел дрехите и както бил хванал вълка за опашката, завъртял го и го запратил към гората. Вълкът бухнал в един къпинак.
- Дето растат къпини. – казва Миша.
- Да. И вълкът се набол. Но не това е най-страшното… Тръгнал да излиза, трънчетата не го пущат. Дърпал се той, мъчил се, всяко трънче изскубвало по едно косъмче от кожуха му и когато вълкът се измъкнал от къпинака, бил вече съвсем гол, не му останало нито едно косъмче.
- Мале, плешив като чичо Андро! – не вярва Делян.
Става опасно за повечето чичовци. Затова казвам:
- Така било. Но приказката за голия вълк е друга приказка.
- Е-е-е, дядо!- протестират и двамата.
- Да, да, друга е. Хайде сега на палачинките, че баба ще ни се кара ако изстинат…