Автор: Саня Ивелинова, 2010 г.

- Искам още шоколад! – викаше Бо.
- Не може да ядеш повече, защото ще ти стане лошо – отговорих отчаяно аз.
- Няма нищо да ми стане, искам-м-м-м! Видях, че има още в другата ти ръка! – продължаваше да мрънка Бо.
- Ти знаеш ли приказката за страната Шоколандия?
- В тая Шоколандия има ли мно-о-о-о-го шоколад?
- Разбира се, че има. Това е една чудесна страна – цялата направена от шоколад –   мечтата  на всяко малко дете. В нея  живеят милиони хора. Те са мънички като мравки и са много трудолюбиви. По цял ден копаят шоколад в своите шоколадови мини, за да осигурят прехраната на семействата си. Тази чудна страна се управлява от Шоколадия, която е тяхната кралица. Кралицата разпределя шоколада по равно на всички свои поданици и излишният шоколад отива в шоколадовите им фабрики за опаковане.
- Лелеее, сигурно по цял ден ядат шоколад и никой нищо не им казва! – замляска Бо.
- Не е точно така. Те са научени да ценят шоколада и да не го пилеят. Всичките им реки, езера и морета са от бял шоколад. Равнините, където пасат лилавите им крави, са от фин млечен шоколад. Имат огромни планини, където са шоколадовите мини. Планините са от тъмен шоколад.  Когато тези планини се осветяват от слънцето под определен ъгъл, те изглеждат сини. Затова хората ги наричат Сините шоколадини.
- Оттам ли идва шоколадът? – попита Бо.
- Да, те произвеждат шоколад за целия свят! – отвърнах аз.
- Супер! Значи това – той завъртя пред очите ми последното парченце шоколад – е  шоколад от мините в Шоколандия! – заподскача той.
- Како, искаш ли да си го поделим по равно?
- Добре – казах аз и си ръфнах от парченцето.

В този момент ми се зави свят. Помислих, че на мен шоколадът ми е дошъл в повече, но осъзнах, че стаята се върти. Затворих очи с надежда, че когато ги отворя, стените ще са по местата си. Преброих до десет и отворих очи. Този път наистина ми прилоша… Какво беше това?! Възможно ли беше аз да халюцинирам след преяждане с шоколад?!
Изненаданият възглас на Бо „Това ли е Шоколандия?” ме накара да осъзная как ние с него незнайно сме се озовали там.
Окопитих се и се заоглеждах наоколо – кафява трева, поточе с бяла вода, а в далечината нещо блестеше на слънчевата светлина и се синееше. Определено това БЕШЕ Шоколандия. Пред нас сякаш от нищото се появи едно момиченце и ни се усмихна. С Бо още бяхме в шок и просто тръгнахме след нея през полето. То ни  заведе  до пасбищата на лилавите крави. Там се беше събрала голяма тълпа от хора, които обсъждаха оживено нещо. Когато ни забелязаха, напред излезе много красива млада жена и ни се усмихна:
- Здравейте, мили гости на Шоколандия! Аз съм кралица Шоколадия, а това е моят народ. Предполагам сте пристигнали тук с последното парченце шоколад.

Объркването ни стана още по-голямо при споменаването на това “последното парченце”. Кралицата беше така добра да ни обясни, че понякога… се случвало последното парченце от шоколада да пренесе някого в Шоколадовата страна. Но това ставало само в редките случаи, когато то било по – де – ле - но. Нейно Величество ни разреши да разгледаме шоколадовите мини. Тя не ни придружи, защото имаше работа във фабриките за опаковане на шоколад. С Бо много се вълнувахме, че ще видим точно откъде идва шоколадът, защото ние бяхме най-лакомите за шоколад деца. Когато мама се прибираше от болницата, първата ни работа беше да й преровим чантата, в която винаги имаше нещо шоколадово, защото пациентите често благодаряха на мама с шоколадови неща.

Миньорите бяха предупредени за пристигането ни и посрещнаха каручката, с която пътувахме. Отговорникът за тази мина – Шоколин, щеше да ни разведе из нея. Когато влязохме, се изненадах от обстановката вътре. Нямаше нищо общо с представите ми. Мината беше светла и топла. Нямаше ни следа от мръсни и кални  вагонетки. Всички се придвижваха като сърфираха из коридорите на станиоли. Миньорите бяха весели и се закачаха един с друг. Освен Шоколин с нас вървяха още две момчета. Те ни посочиха станиолите, върху които трябваше да се качим. Никога не съм била добра в пазенето на равновесие, а на Бо му се случваше да се спъне в собствения си крак. Леко се паникьосах „ Как ли щяхме да управляваме тези неща?!

Шоколин видя уплашеното ми изражение и каза:
- Спокойно! Вие само се качете, а станиолчовците си знаят какво да правят.
Послушно изпълнихме нареждането му. Щом стъпихме здраво с двата крака върху тях, станиолите се понесоха сами напред. Не беше с шеметна скорост, но имаше голяма доза адреналин. Загледах се в работещите миньори, покрай които преминавах. Те не удряха с тежки кирки по стените – просто прокарваха пръст по тях и шоколадът сам скачаше от стените, подреждаше се на купчинки и те го отнасяха в складовете.
- СТАХОТНО Е! – викаше развълнувано Бо. – Хей, момчета, може ли да се състезаваме?
- Добре, мъник. Ти кажи “три”.
- Готови… Едно… Две… Две и половина… ТРИ!!!

И те изчезнаха от погледа ми. Само Шоколин остана с мен. Реших да го попитам за скокливия шоколад.
- Как шоколадът… Ами не разбирам…. Той изскача от стените сам и… – не можех да намеря правилните думи. Но той се усмихна разбиращо.
- Гъдел го е! – обясни той. – Шоколадът в мините е още необработен и е като живо същество. Ние го гъделичкаме и той сам излиза от стените.
- Ама как така жив?! Диша ли? – опулих се аз.
- Не диша, но усеща всичко – разказваше Шоколин и продължаваше да се усмихва.
- Сега ми се  изясни – отвърнах аз.
- Докато не е обработен, не може да се яде – продължи  с обясненията Шоколин. – Това много ще го ядоса.
- Шоколадът ще се ядоса?! – недоумявах аз. – Как така да се ядоса? Какво става, като се ядоса?
- Никой не знае. Никой не е посмявал да го ядоса. Дори в старите книги на двореца не пише за такъв случай. Ние знаем, че не трябва да го ядосваме и просто не го правим. Спазваме закона и правилата. Научени сме да уважаваме шоколада и затова той ни позволява да го обработваме. Възпитани сме да ценим това богатство, защото така изхранваме семействата си.
- Това е невероятно! – аз просто не можех да повярвам, знаейки как ние пилеем всичко, което получаваме наготово, осъзнавайки как се лакомим за още и още, и че тъкмо получили нещо, ние вече искаме друго…
 - Това е просто невероятно… - продължавах да се чудя аз. В този момент някой изкрещя толкова силно, че аз подскочих от ужас и усетих, че се е случило нещо, за което НИЕ имахме вина.
- ПОМОЩ! Той яде от шоколада! – чу се уплашен вик.
Полетяхме натам, а аз вече знаех, че Бо е направил белята! Какво щяхме да правим сега?!

Ръката на Бо беше залепнала за стената и шоколадът пълзеше към рамото му… По краката му също имаше шоколад, който се увиваше бавно към коленете му… Момчето гледаше ужасено. А аз виждах как се превръща в статуя от шоколад!
 - Какво ще правим?! – обърнах се към миньорите.
- Нямам представа! Той го е ядосал. Никога не се е случвало досега… – отвърна Шоколин, който изглеждаше така сякаш всеки миг ще припадне.
- Ядосал съм го… Ядосал съм шоколада… - паникьоса се Бо и зарева  силно.

В този момент видях как наоколо шоколадът се превръщаше в камък. Цялата мина вече  бе вкаменена.
- Всичко е в камък! – крещеше неистово някой отвън. – Цялата страна се вкаменява! Всички хукнаха, крещяха и пищяха от ужас. Чувах само част от техните думи. Най-силно викаше Шоколин:
- Вижте Шоколадовата скала, от която скачаме, за да се изкъпем в Синия шоколадов вир… Вижте Шоколадовите кули и Шоколадовата булка, дето водим там децата на разходка… Вижте Шоколадовата халка, дето връзваме за нея нашите лилави крави… Всичко това е станало на камък…
В гласа на Шоколин открих ужаса, който усеща човек, когато всичко се разпада пред очите му. Бяха забравили за нас. Погледнах Бо – той се беше предал от плач. Шоколадът беше закрил и гърдите му. Тогава се сетих за хилядите пъти, в които това малко момченце ми беше късало нервите. Отчаяна извиках:
- Бо, какво правиш, когато ме ядосаш?
- Извинявам ти се! – отвърна той.
- Да, това е! Ще се извиня! Извинявай, че те ядосах! Извинявай, че ядох от теб! Извинявай, че бях лаком! Извинявай, че винаги искам още! Извинявай, че не слушам кака! Извинявай, че правя пакости! Извинявай, че цапам в локвите! Извинявай, че оня ден разсипах чинията върху бялата покривка на мама! Извинявай, че дразня съседа Иван. Извинявай, че в детската градина все се въртя… Извинавяй…  СЪЖАЛЯВАМ!!! – говореше през сълзи Бо.

Тогава камъкът сякаш отвори своите невидими уши и отново пак стана шоколад. Бо беше свободен. Хвърлих се да го прегръщам. Сега вече и аз ревнах… от облекчение, че не беше се превърнал в Шоколадов Бо.
- Благодаря ти! Благодаря ти, шоколадче, че  пусна моя непослушен Бо… – плачех на свой ред аз. Докато ревяхме и се прегръщахме,  дотичаха миньорите. Този път те не викаха. Пред мен изскочи Шоколин, който заговори с уморен и отпаднал глас:
- Вие, хората, сте много ненаситни същества. Все нещо не ви стига. Все нещо ви е малко. Все искате още и още. И защо…
Аз умирах от срам, а Бо се беше скрил зад мен и слушаше напрегнато.
Шоколин продължи с упрек в гласа си:
- Вие унищожихте красотата на Сините шоколадини, част от тях вече се превърнаха в  Сини камъни. Хубаво е, че съумяхте да измислите начин и да се спасите от шоколада. Но помнете, че ненаситността на човешкото око е нещо, което ще ви погуби. Би трябвало да ви накажем, че унищожихте и застрашихте част от страната ни, но ние не сме като вас. Затова ще ви простим и ще ви пуснем да си отидете. Урокът, който научихте днес в нашата чудна страна Шоколандия, ще ви стигне за цял живот.
Вече не чувах думите на Шоколин, защото пред очите ми изплува образът на красавицата Шоколадия, която ми се усмихваше и ми махаше с ръка, а очите й… Очите й бяха тъжни. Усещах ръката на Бо, здраво стиснала моята, и пак онова гадно въртене на стените, което ме караше да…А! Ето ни у дома!

След това „сладко” приключение в чудната страна научих, че трябва да споделяш с някого (току-виж си се озовал в Шоколандия), да се извиняваш на някого (но не само когато животът ти зависи от това) и да внимаваш със заобикалящия те свят, защото природата и хората усещат всичко. Природата може да не диша като мен и теб, но усеща дали се грижиш за нея. Хората са всякакви и най-вече различни и всеки има нужда от обич и внимание. А Бо, Бо научи, че понякога трябва да сдържиш лакомията си, за да не те нападне шо – ко – ла - дът.

 Автор: Мартин Петков

Съществуват много истории за това как приказките са се появили в нашия свят. Според някои това се е случило по време на разпиляването на големия Звезден кристал, а според други всичко е започнало с един беден писар, живял някога в Града на Топлите извори.

Този писар се казвал Драгодан и по цял ден перото му дращело неуморно върху пожълтелите листа на кметските тефтери. От сутрин до вечер Драгодан превивал гръб над писалището и оформял дълги колони от числа, изготвял сметки или пък преписвал на чисто указите и нарежданията на Кмета. В малката стаичка, забутана в подземията на Кметството, непрестанно горели свещи, които разхвърляли колкото светлина, толкова и дим. Драгодан кашлял от дима, очите му сълзели от пушека, а покрай него се трупали огромни купчини с изписани листове, които всеки миг заплашвали да го затрупат.

Над тясната писарска стаичка се издигала чудно красива сграда със седем бели кули. В най-високата кула естествено се разполагал Кметът. Той обичал да седи до прозореца си и да наблюдава оттам целия град. Бил убеден, че за да може да управлява добре, трябва непрестанно да следи поданиците си и да знае всичко, което те правят. Затова по цял ден стоял до прозореца и гледал. В другите кули пък били настанени най-приближените до Кмета чиновници. И не прости чиновници, ами Началници, които се грижели за най-важните дела на града. Един отговарял например за посоката, в която тече реката. Друг – за организирането на годишния градски празник. Трети – за наблюдението на ветровете и дъждовете. А имало и един Началник, който не правел нищо друго, освен да разпределя работата между останалите Началници, така че те да не се уморяват много.

Слънцето отдавна било изгряло и обикновено наближавало обед, когато Началниците и Кметът с бавна и тежка стъпка прекосявали площада, изкачвали с пъшкане стъпалата на Кметството и уморени и запотени се събирали на Съвет.
- Реката и днес тече надолу по хълма – докладвал важно първият Началник.
- Подготовката на годишния празник върви добре – усмихвал се доволно вторият Началник. – По всичко личи, че и тази година ще се напразнуваме до насита.
- Не знам, не зна-ам… – клател загрижено глава третият Началник. - Появили са се едни ветрове-е-е… А пък и дъжд може да ни завали-и-и-…
- Добре де, добре – кимал Кметът и се прозявал отегчено. – Стига толкова. Разпределете си задачите за утре и си вървете. Уморих се от вашите проблеми. Всеки ден ме тормозите с тях. Вчера реката била много буйна, днес пък вятърът духал твърде силно. И с всичко трябва аз да се занимавам, нали.
- Ама реката вече се успокои, а и вятърът какво – ще подуха, ще подуха, па ще спре – отвръщали бързо Началниците. Те много се страхували Кметът да не се разсърди и да ги изгони, тъй като цял живот били работили само като Началници и нищо друго не можели да правят.
- Хубаво, хубаво… – отвръщал благо Кметът, а главата му вече клюмала напред. – Нали ви рекох, за къде сте без мен, кой друг ще ви решава проблемите, ако не вашия Кмет. Хайде сега вървете, че много се изморих.
И Началниците се разотивали по белите си кули, бухвали се в огромните си началнически кресла и се унасяли в сладък сън. От стаите им се разнасяло звучно похъркване, толкова силно, че хората, които в това време минавали по площада, се подсмихвали тайничко и наричали Кметството “сградата с хъркащите кули”.

А когато Началниците подремнели хубаво, надигали се тежко, разтърквали очи и важно-важно поемали към домовете си.
- Добре поработихме днес – намигали си хитро те и през смях се потупвали по гърбовете. – Хайде стига толкова. За утре също трябва да остане някаква работа, нали така, ха-ха-ха.
Късно вечерта, много след като Началниците се били разотишли, Драгодан излизал от мазето на Кметството и тръгвал забързано към дома си. По пътя той търкал зачервените си очи, уморени от безкрайното взиране в буквите, и въздишал тежко. Писарската работа не му била по сърце, но друга едва ли щяла да се намери скоро, а дори и с тази, парите все не достигали. Трябвало да се купува хляб и мляко за семейството, дрехи за децата, а също и лекарства и сиропи, когато някое от тях се разболее, пък и къщата била толкова стара, че често-често трябвало да се ремонтира.

Звездите вече се показвали по небето, когато Драгодан с натежало сърце се прибирал у дома, хапвал набързо два-три сухи залъка и отпивал глътка студена вода. Жена му и двете деца отдавна спели в леглата си. Тогава той, внимавайки да не ги събуди, разчиствал масата в кухнята, изваждал няколко свитъка хартия, мастилница и перо и… започвал да пише. Но не скучни писма или сметки за похарчени пари, а … приказки. Точно така – приказки. Всяка вечер Драгодан пишел по една кратка приказка, която после скривал в скрина, а в неделя, когато бил единственият му почивен ден, той изваждал написаните през седмицата приказки, сядал и започвал да ги чете на децата си.

Толкова бил беден Драгодан, че не можел да купи нито хубава гривна за съпругата си, нито вкусни сладкиши или лъскави играчки за двете хлапета. Затова всяка неделя той подарявал на семейството си по шест приказки. Още щом изгреело слънцето, писарят излизал навън и сядал на пейката пред малката си къщичка, поставял ръка над очите си, за да не го заслепява светлината, и започвал да чете и разказва, а децата го слушали в захлас.

Така той ги отвеждал в чудни страни, където смели герои се хвърляли в битка и помагали на слабите и беззащитните. Разказвал им страшни приказки, в които злото взимало образа на страховити дракони и грозни вещици. Разказвал им смешни приказки, в които глупавите и алчни хора били надхитряни и прогонвани надалеч от добри вълшебници и феи. Разказвал им за пиршества и чудни балове, за морски приключения и рицарски турнири, за пътешествия под земята и за магически полети в небесния безкрай.
Лека-полека сред другите деца в градчето се разчуло за приказките на Драгодан. Те също започнали да идват всяка неделя пред къщата му и да слушат неговите вълшебни истории. И всеки път ставали все повече и повече. Това радвало Драгодан, защото виждал, че неговите приказки правят малчуганите щастливи, карат ги да се усмихват, да забравят, че им е студено или че са гладни и да искат да бъдат смели и справедливи като приказните герои, за които им разправял.

Скоро обаче слухът за разказвача на приказки стигнал до ушите на Градския трубадур – Бръмбалко. Той бил племенник на Началника, отговарящ за празника на града, и имал задача всяка година по време на тържествата да разказва по една нова приказка за развлечение на празнуващите. Но от много години насам Бръмбалко разказвал все една и съща приказка, а през останалото време киснел по кръчмите и се мотаел без работа. И ако някой му направел забележка, че лентяйства, Бръмбалко го заплашвал с високопоставения си роднина:
- Само думичка да прошепна на чичо и веднага ще те хвърли в затвора! – крещял той. – Знаете ли вие кой е чичо, а?
И понеже хората знаели кой е неговият чичо и колко лош може да бъде той, замълчавали си и нищо не му отвръщали.
Така щом Бръмбалко научил за Драгодан, страшно се разгневил и разлютил:
- Как така ще разказва приказки, бе? – викнал сърдито той. – Иска да ми вземе работата май?! На мене?!? Ще го науча аз него!!!
И веднага изтичал да се оплаче на чичо си. Като разбрал за какво става дума, Началникът на градския празник на мига докладвал на Кмета и поискал от него да накаже най-строго бедния писар. Кметът също се разлютил, защото се оказало, че от неговия прозорец не се вижда съвсем всичко, което става в града.
- Тъй значи, този бедняк се осмелява да нарушава реда – казал Кметът. – И то в моя град! Не знае ли той, че вече си имаме Градски трубадур, на когото се плаща за това да ни разказва приказки?
- И то само на празника – додал бързо чичото на Бръмбалко.
- Точно така. Само на празника – продължил Кметът. – А каква е работата на писаря питам аз? Да води книгите на Кметството и да дращи по хартията с перото си. Толкоз! Вместо това, той седнал да ми измисля разни врели-некипели.
И Кметът повикал градските стражи:
- Заповядвам веднага писарят да бъде изгонен от града. А приказките му нареждам да бъдат изгорени – та всеки да знае, че трябва да върши само работата, за която му се плаща. Тичайте веднага да го накажете!
Втурнали се градските стражи, заловили Драгодан и взели всички приказки, които намерили в къщата му. После напалили голям огън на площада и ги хвърлили в него. Самият Драгодан пък трябвало да натовари покъщнината си на една стара каручка и още същата вечер напуснал града заедно със семейството си. И никога повече не се чуло нищо за него.

Минало време. Отдавна вече го нямало Кмета, който прогонил така жестоко Драгодан. Отдавна ги нямало и Началниците на реките, на ветровете и на градския празник. Никой не си спомнял нито за тях, нито за властта и богатството им или пък за глупавите заповеди, които издавали някога. Дори се случило така, че веднъж избухнал пожар и красивата сграда на кметството, заедно с всичките си седем кули, изгорели до основи. Изгоряла и всичката хартия, изписана някога от писарите, съвсем нищичко не останало, за да напомня за онзи Кмет и неговите Началници.
А децата, които едно време се събирали в неделните дни да слушат приказките на Драгодан, отда-а-авна пораснали. Сега самите те имали деца и дори внуци и всяка вечер им разказвали историите, чути някога от устата на писаря. Ето как, въпреки че били изгорени от стражите, приказките, написани от Драгодан, оцелели и продължили да живеят в сърцата и умовете на хората.
И може приказката, която днес разказва вашата майка, или пък тази, която вие утре ще разкажете на децата си, всъщност да е някоя от приказките на Драгодан от Града на Топлите извори. Кой знае…

Аз съм д-р Антония Григорова и вече 14 години работя за „9 месеца”. Дейността ми е организирана така, че всеки последен вторник на месеца най-новият брой на списанието да се появи най-близо до вас и вие без особено усилие да го забележите.

Всеки месец екипът на „9 месеца” изработва списанието във вид на файлове и го изпраща в печатницата, където то се материализира на хартия и се размножава в тираж, достатъчен за бъдещите и настоящите родители в цяла България. Разпространителят приема целия тираж и на т. нар. “рампа“ го разпределя между фирми поддистрибутори, които го доставят на вестникарските сергии в София и в страната.

От 3 години непрекъснато обикалям България. Два пъти месечно в училищата за бъдещи родители общувам с 400-500 „ученички” и читателки на „9 месеца” в София, Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна, Велико Търново и Плевен. Имам преки впечатления от търсенето на списанието в тези градове и ясно осъзнавам, че за вас сигурно съществуват и по-удобни от сергиите места за предлагането на списанието. Доколко „9 месеца” присъства в по-малките градове и села, мога само да гадая, но усещам, че отговорът не е този, който бих желала. Затова най-искрено търся вашето съдействие и ви моля да отговорите на следните въпроси:
– Предлага ли се „9 месеца” в региона, в който живеете?
– Налага ли ви се да обикаляте, докато го намерите?
– Разпознавате ли лесно списанието на сергиите или трябва изрично да питате продавача и той да го измъкне отнякъде?
– Посочете най-удобното за вас място за продажба на списанието.
Особено силно ме интересува какво е предлагането на „9 месеца” в малките градове и селата. Ако срещате проблеми с намирането му във вашето населено място, споделете. Ако пък всичко е наред – пак споделете.

Предварително благодаря на всеки, който прояви съпричастност и ми помогне да намеря най-прекия път и да доведа списанието по-близо до вас. Коментарите публикувайте тук - в блога на „9 месеца” или пишете на e-mail адрес office@9m-bg.com.