Саня Ивелинова
март 2009 г.

В стаята беше тихо. Само часовникът тиктакаше. Тогава се чу сънливият глас на момичето.
- Братче, спиш ли? – попита Саня.
- Не! Страх ме е от тъмното! – отговори Гошко.
- Искаш ли да дойдеш при мен? Ще ти разкажа приказка, за да не се страхуваш!
- Добре, како! Каква приказка ще ми разкажеш?
- Приказка за хората и света. За това, че никой човек не бива да позволява на лошия свят, който ни заобикаля, да направи така, че да заключи сърцето му за доброто.

Двете деца се сгушиха на мекото легло. Сестричката започна да разказва с тих глас, а момченцето се сви до кака си и затаи дъх.
… Зад девет царства в десето и зад девет звезди в десета живеело едно малко момченце на име Ангелушко. То имало зелени очи, хубава усмивка и благо гласче. Било добричко и мирничко. А сърчицето му – кротичко и обичливо. Момчето обичало да си играе с гущерчета, бубулечки, калинки, пчелички, катерички, пеперудки. Всички животинки му били приятелчета. Било обикновено моченце. Но…
…но никой не знаел, че сърчицето му било омагьосано от лоша вещица. В една тъмна и страшна нощ Ангелушко спял като бубичка в своето креватче. Спял и сънувал слънчица. Над него се надвесила закачулена черна сянка и зашепнала с дрезглав глас някакви неясни думи. Ангелушко отворил очички и се изплашил. Сърчицето му изведнъж трепнало по-силно и той усетил мъчителна болка сякаш камък притискал душичката му. После сянката изчезнала, но момченцето не могло да мигне през цялата нощ. Било още мъничко и не разбирало какво всъщност се е случило.
Минали години. Ангелушко пораснал. Станал красив и напет момък. Помагал на всички и винаги забравял себе си. Но нещо все му тежало, нещо все го мъчело, нещо все му пречело да бъде щастлив. Един ден той отишъл в гората, за да сече дърва за зимата. Работата му била тежка, а в ума му се лутали мисли. “Защо… – казвал си той, – след като правя толкова добрини, не мога да се почувствам истински щастлив? Защо хората ми се усмихват, а сърцето ми е сковано от студ…” Ангелушко спрял да работи, вдигнал глава нагоре и видял една катеричка, която скачала от клон на клон. Той помислил, че тя си играе, и продължил да я гледа и да й се радва. Но животинчето сякаш искало да се доближи до него. Катеричката скокнала на най-близкото клонче и загледала момъка. После изведнъж обърнала рунтавата си опашчица и се мушнала в хралупата. Ангелушко се усмихнал и продължил да работи. Но катеричката не го оставила. Тя отново започнала да скача. Ангелушко учудено я следял с поглед. Той видял, че в лапичиките й има едно бяло перце. Момъкът протегнал ръцете си и перцето лекичко кацнало в тях. Катеричката изчезнала, а перцето оживяло. Заговорило с гласа на Ангелушко:
- Ангелушко, Ангелушко… аз съм твоето…
В този момент духнал силен вятър, заглушил думите на перцето, грабнал го от ръцете на Ангелушко и го понесъл надалеч. Момъкът онемял, а катеричката, която отново се била появила, извикала:
- Тичай, Ангелушко! Хвани перцето…

Момъкът хукнал с всички сили, но бялото перце бягало от него. Отлитало все по-надалеч. Той се стараел да не го изпуска от погледа си, но това било невъзможно. Лутал се в гората до здрач. Когато и последният слънчев лъч си отишъл, Ангелушко приседнал уморен и тъжен в корените на вековен бор. Той си рекъл отчаяно:
- Сега никога няма да намеря перцето, което катеричката ми подари. А може би то
щеше да ми разкрие тайната, която толкова дълго време стои скрита в душата ми.
Разплакан от мъка, тъжен и отчаян, Ангелушко навел глава, а сълзите му закапали по корените на бора. Там, където те падали, окъпано в червена светлина, се появило перцето. Момъкът го грабнал от земята, но то се изплъзнало от пръстите му. Той много се изплашил, че ще загуби скъпоценното перце, но този път то искало да остане при него. Започнало да се издига все по-нагоре към лицето му, докоснало меките му бузи и в този миг се превърнало в пръчица. Малка, крехка, пръчица. От върха й искряла червена светлина. Най-после щастлив и спокоен, Ангелушко прибрал пръчицата в пазвата си. С уверени крачки той се запътил към селото. Като вървял из тъмната гора, той непрекъснато чувал тъничък гласец, който не спирал да шепти:
- Ангелушко, Ангелушко… Аз съм твоето… твоето… Аз съм…
Момъкът не можел да разбере откъде идва гласецът и продължавал да крачи към селото.

От дългото лутане в тъмнината и непрестанното шептене, което чувал, Ангелушко объркал пътеката и вместо към селото, започнал да влиза все по-навътре и по- навътре в гората. Но той не забелязвал това, защото нарягал слуха си и се опитвал да разбере какво нашепвало гласчето.
Изведнъж пред очите на момъка се разкрила ужасна картина! Една закачулена черна сянка се носела на метър от земята и шепнела дрезгаво неразбираеми думи. От ръцете й свистели зелени светкавици, които били насочени към най-прекрасния елен, който Ангелушко бил виждал някога в тая гора!
Тогава пръчицата, която била в пазвата му, сякаш сама скочила в ръката на Ангелушко. Той не осъзнавал какво се случва. Насочил пръчката право срещу зловещото същество и извикал:
- ОСТАВИ ГО!!!
При този вик черната сянка се обърнала и момъкът видял едниствено отровнозелените й очи. Думите на Ангелушко предизвикали нещо наистина много странно. От пръчката се стрелнал лъч червена светлина и ударил зеленоокото същество право в гърдите. То надало пронизителен вик и се пръснало на хиляди парченца…
Момъкът не можел да повярва на очите си. Какво се бе случило току-що? Нима пръчицата е била вълшебна?! Тя ли беше направила това…? Или го беше направил самият той – Ангелушко?!

Ангелушко бил толкова объркан и потънал в мислите си, че изобщо не забелязал елена, който бил застанал пред него. Животното виждало колко е объркан младежът, затова му проговорило с човешки глас.
- Благодаря ти, че ме спаси от черната вещица! Тя беше зловеща и лоша.
Обикаляше по всички земни и небесни царства и търсеше сърца и души, за да ги заключва. Ангелушко, знам, че си объркан и не разбираш какво се случи тази нощ. Но вярвай ми, когато му дойде времето, всичко ще ти стане ясно. Сега се прибери вкъщи и си почини.
След като казал това, еленът се обърнал и се скрил сред дърветата.
Момъкът стоял насред гората и не можел да мръдне от мястото си, но решил, че еленът е прав. Рекъл си: “И все пак утрото е по-мъдро от вечерта.”
Прибрал се вкъщи и си легнал, но не можел да заспи. Всичко, което се било случило, му се струвало толкова нереално, че той си помислил, че сънува. Пръчицата била на шкафчето до леглото му. Той не можел да откъсне очи от нея. Мъничка и крехка… Сякаш очаквал тя да проговори и да му даде отговри на всички въпроси. Той я взел в ръцете си, за да я подържи малко и тогава пак чул шепота, но този път ясно можел да различи думите:
- Ангелушко, Ангелушко, аз съм твоето сърчице…
Момъкът се разплакал, сълзите му се търкаляли по пръчицата и оставяли бисерни следи.
Късно през нощта Ангелушко успял да заспи, но сънят му бил неспокоен. Сънувал, че се бие със зловещата вещица с пръчка в ръка… Лъч червена светлина… Уплашен елен… Вещицата се пръсва на парчета. А еленът вече не е елен, а белобрад старец с мантия и островърха шапка. Той заговорил на Ангелушко с приятелски глас:
- Ангелушко, благодаря ти, че ме спаси от вещицата. Ти си много добър момък.
Без да се колебаеш, без да помислиш за себе си, рискува живота си за същество, изпаднало в беда – независимо дали е човек, или животно. Показа, че винаги си носил добро сърце в гърдите си!
- Но как? – разплакан попитал Ангелушко. – За какво сърце говорите? Аз не
чувствам нищо, когато правя добро, когато хората ми се усмихват, когато… Не чувствам нищо! Нищо! Как може аз да имам сърце? – казал момъкът и заплакал още по-силно.
- Много отдавна ти беше омагьосан от същата тази вещица. Омагьосан да носиш
най-тежкия товар – самотата! Тя те направи безчувствен, но никога не успя да ти отнеме сърцето, защото ти… ти беше смел. Без да знаеш, се бореше с лошотията на тоя свят, бореше се като правеше добро! Знаеш ли, Ангелушко, сърцето е съвършен орган, който е изпълнен  с чувства.
При тези думи момъкът се събудил. Погледнал към шкафчето си. Там вече нямало пръчица. Тя се била превърнала отново в перце. Ангелушко го взел, отишъл до прозореца, целунал перцето, духнал го и прошепнал:
- Лети, мое перце! Обиколи света и покажи на всички безчувствени хора
добротата!

След това вятърът грабнал перцето от ръцете му и го понесъл по света. А Ангелушко се почувствал свободен и лек също като перцето, носено от вятъра…

- Како! – чу се глас в тъмното. - Значи през цялото време Ангелушко си е имал сърчице? – попита Гошко след края на приказката.
- Да. През цялото време си е имал сърчице, обаче се е страхувал да му се довери,
да го почувства.
- Ама защо? – попита пак той.
- Защото много хора от страх да не бъдат наранени, заключват сърцата и душите
си за света и не чувстват нищо – отговори Саня.
- Аз никога няма да заключа сърчицето си! – промълви Гошко и сълзичките
намокриха бузките му.
- И знаеш ли какво, како? Ако имах вълшебна пръчица, която да ми помага като
на Ангелушко, щях да си пожелая никой на този свят да не се страхува да чувства!
- Това е много хубаво, Гошко! – прошепна каката и изтри сълзичките на своето
братче. Вълшебните пръчици, какиното, са малки и крехки, те дават сили на добрите сърчица да бъдат смели и силни.
- А сега лека нощ и да сънуваш Ангелушко, неговото бяло перце и вълшебната
пръчица!
- Лека нощ, како! Лека нощ, Ангелушко! – прозя се Гошко и заспа.

Саня Ивелинова, март 2008 г.

Уважаеми читателю, знам, че всяка приказка започва с думите “ Живеел…, живеела…, живеело…, живеели отдавна, много отдавна… “
Но моята приказка е друга – съвременна, реална и действителна, която ще те преведе през времето и пространството. Дано ти хареса! Дано стигне до сърцето ти! Дано…

Живее днес едно момиче. То се казва Русана. Живее на моя булевард. Жилищните ни блокове са съседи по височина. Учи в моето училище. По нищо не се отличава от мен. Красива е. Синеока е. Умна е. Мъничко нахална и също като мен – мъничка егоистка. Преди две години нейното семейство преживя голяма трагедия. Майката на Русана изчезна безследно. Бащата на това момиче е полицай. Той  не успя да открие съпругата си и  заживя с огромното и смазващо чувство на вина, че не се е справил, когато семейство му е имало нужда от него. А Русана?  Нейната красота се загуби. Небесносините й очи избледняха от плач. Тя се затвори в себе си и престана да общува. Аз често я виждах сама. Погледът й блуждаеше, а усмивката сякаш бе изчезнала завинаги от лицето й. Един ден я видях в училищната библиотека. Разглеждаше книги и аз предположих, че Русана търси утеха в тях. Стоях и я наблюдавах. Чудех се дали да я заговоря, или да я оставя сама, потънала в своята мъка и болка. Русана се беше навела над някаква много стара и прашна книга. Аз често ходех в библиотеката, но не  бях   забелязала тази книга. Момичето я беше разтворило и цялото трепереше. От очите му капеха СИНИ сълзи. Като видях, че плаче, аз се изплаших. Реших да си тръгна, но не успях да  мръдна от мястото си. Краката ми сякаш бяха залепени за пода. Наоколо нямаше никой. Времето… бе спряло…

Изведнъж прашната книга оживя. Страниците й започнаха да се обръщат сами, буквите заподскачаха нагоре. Аз виждах, че в книгата има илюстрации, и чувах някакви зловещи писъци. Русана продължаваше да държи книгата и да плаче, а аз не можех да разбера защо сълзите, които капеха от очите на момичето и падаха върху страниците на старата книга, са СИНИ… Почувствах някакъв огромен страх. Той сякаш извираше от книгата и ни обсебваше. Избягах. Оставих Русана сама. Изтичах на двора. Исках да видя слънцето. Исках то да ме стопли с лъчите си и да прогони вледеняващия страх, който бе обсебил сърцето ми. Но слънцето се криеше зад облаците и като че ли не одобряваше моята постъпка, моя страх… Тогава още по-уплашена аз се върнах в библиотеката. Бях закъсняла. Русана я нямаше. Книгата стоеше разтворена на пода и върху страниците и имаше сини камъчета. Сетих се. Това бяха сълзите на Русана. Но къде беше отишла тя? Зададох си този въпрос и веднага погледът ми попадна върху буквите от страницата. Прочетох… “ Времето е в нас и ние сме неговите господари! “ Бързо затворих книгата и едва тогава успях да прочета нейното заглавие “ ИСТОРИЯ НА ЕДНА ОМАГЬОСАНА КНИГА “. Държах книгата в ръцете си и не знаех какво да направя. Русана беше изчезнала. Обземаше ме странното чувство, че момичето някак си е влязло в книгата. Тогава реших да я отворя отново. Учудих се!… По страниците не се виждаха букви, нямаше никакви илюстрации. Изведнъж пред очите ми проблесна синя светлина. Видях едно от малките, сини камъчета – сълзите на Русана. Взех го. От него започнаха да изхвърчат искрици, които се завъртяха като спирала около мен. След това се посипаха по страниците на книгата. Тя се превърна в тунел и аз почувствах, че политам към него. Всичко около мен се завъртя. Очите ми се затвориха и аз усещах, че преминавам през времето и пространството.
Когато отворих очи, видях, че се намирам на поляна, осеяна с бели маргаритки. До мен лежеше Русана. А около нея всички маргаритки бяха сини.

Протегнах ръка и я докоснах по главата. Мигом тя отвори очи и попита:
- В омагьосаната книга ли сме?
- Така мисля! – отвърнах аз.
Изправихме се и тръгнахме през поляната към дърветата, които се виждаха в далечината. Когато стигнахме до гората, аз попитах:
- Русана, къде отиваме?
Тя ме погледна и каза:
- Трябва да тръгнем по тази пътека, която ще ни отведе в двореца на Злата
Магнолия.
Аз изтръпнах. Знаех, че Магнолия се казваше майката на Русана, но нищо не казах.

Двете тръгнахме по пътеката, а зад нас всичко потъваше в мъгла. Гората ставаше все по-тъмна и по-зловеща. Никъде не виждах цветя и птици. Аз и Русана вървяхме все напред, а пътеката сякаш нямаше край. Преминахме цялата гора, а двете не си казахме нито дума. Усещах страх, мъка, болка, отчаяние, тревога… Питах се: Къде отивам?, но не намирах отговора. Продължавах да следвам момичето и някъде там, в дъното на душата си, знаех, че съм постъпила правилно. По едно време гората оредя. В далечината видяхме огромен, черен дворец. Зловещите му кули бяха обвити в дим и мъгла. Прозорците му зееха като беззъби чудовища. Наоколо не се виждаше нищо. Пустош и мрак се стелеше навсякъде. Изведнъж проблесна сребърно сияние. Сиянието обикаляше около черния дворец. Русана забърза напред, а аз я последвах. Пред очите ни се разкри ужасяваща картина – един кръвожаден и зловещ призрак размахваше в ръцете си огромна двойна брадва  (сребърното сияние, което видяхме). Призракът се спусна към нас. Изплашени, ние се затичахме към двореца, а той се носеше подире ни с бясна скорост. В този момент Русана извика:
- Напред! През стената!!!

Пред нас имаше стена. Тя представляваше таен проход и двете успяхме да се скрием в него. Озовахме се лице в лице с едно момче. То беше високо на ръст. Имаше големи и силни ръце. Погледът му беше вледеняващ и страшен. Но, когато ни заговори, по лицето му едва пробяга блага усмивка. То рече:
- Вие сигурно сте Избраните, които чакам от години и които омагьосаната книга
доведе при мен!
- Да! Ние сме Избраните! – каза Русана.
- Тук сме, за да ти помогнем! Но и ти трябва да ми помогнеш! Трябва да разбера
какво се е случило с майка ми.
- Съгласен съм. Аз съм Маламир – законният владетел на тези земи. Отдавна… тази
земя беше красива, слънчева и щастлива. Преди две години от тук профуча черен вятър. Той унищожи цветята, прогони животните, потули слънцето и отне щастието на народа ми. Черният вятър донесе със себе си Злата Магнолия. Тя стана господарка на земята ми. Пороби царството, а мен остави в двореца, за да се чувствам безсилен от нещастието и мъките на хората.
- Как можем да ти помогнем? – веднага попитах аз.
- Отговорите са скрити  в “Историята на омагьосаната книга“! – отвърна Маламир.
- Но… Ние сме в нея! Къде тогава да търсим отговора? – учудих се аз.
Маламир се усмихна.
- Не! Ние не сме в нея. Тя – книгата – е само връзка между световете.
- Тогава къде сме? – попитахме в един глас с Русана.
- В Царството на Маргаритите! – усмихна се още по-широко момчето.
Тогава моята спътница попита:
- Къде тогава се намира  омагьосаната книга  в твоя свят?
- Как къде…? Във всеки свят тя стои на едно място. В Забранените отделения на
библиотеките.
Явно Маламир бе учуден от нашето невежество (все пак ние живеехме в друг свят), но продължи:
-  Хайде! Да вървим в библиотеката на двореца!
Изтръпнах цялата от страх!
- Ами, ако Злата Магнолия ни види? – попитах полугласно.
- Ха–ха–ха!!! Тя дори не припарва до библиотеката! – разсмя се момчето.
- Тогава да вървим! – подкани Русана.

Маламир ни поведе през тунели и коридори, които бяха осветени с факли. Спряхме пред една огромна дървена врата, цялата в орнаменти, приличащи на  маргаритки. Отворихме вратата и влязохме. Лъхна ни застоял въздух. Вътре беше много тъмно и задушно. Личеше си, че не е влизано от доста време. Маламир обаче ходеше уверено в тъмнината. Явно познаваше помещението отлично и търсеше нещо. Неочаквано спря! Запали една свещ, сякаш с магия…  Мигом лумнаха стотици свещи, разположени на различна височина из цялата стая. Останах без дъх! Стаята беше огромна, имаше хиляди! Не! Имаше милиони книги! Бяха подредени на огромни, прашни, “украсени” с паяжини деветметрови рафтове. Някои лежаха върху потънали в прах дървени маси. Прозорците на стаята  бяха закрити с тежки завеси.
- Къде е Забраненият отдел на библиотеката? – попита, без да се бави нито миг,
Русана.

Маламир не продума, а ни поведе между дългите маси и огромните рафтове. Ние го следвахме  мълчаливо. Вървяхме към другия край на библиотеката. Там също имаше дървена врата  много по-малка от първата и без нито една маргаритка, само златна табелка с думите – “ Забранен отдел “. Влязохме…  И тук свещите  горяха. Аз и Русана любопитно заоглеждахме стаята. Вътре беше просторно, а  върху  две дървени маси също имаше книги. Покрай стените бяха наредени високи, прашни рафтове с още и още книги. Маламир се обърна и ни погледна:
- Хайде да започваме! – подкани той.
- Да започваме какво? – попитахме на свой ред ние.
- Да започваме да търсим  омагьосаната книга . – усмихна се момчето.
- Как…? Ти не знаеш ли къде е? – възмути се Русана.
- От месеци я търся, но все още не съм успял  да я открия. Тя сякаш се крие от мен!
Но днес ще я намерим, защото вие сте нейните Избраници – каза  Маламир.
- Откъде да започнем? – попитах аз.
- Прегледах  отдавна тези тук  и я няма! – посочи той десетина полици в дъното на
стаята.
- Прегледа ли всички книги от тях? – погледна го изпитателно Русана. – Може да си
я пропуснал!
- До една ги прегледах и съм убеден, че книгата не е там. Да започваме с тези
отдясно. – каза  момчето.

Прекарахме часове в търсене, но нямаше никакъв резултат! Аз все поглеждах към един от рафтовете, които Маламир вече беше проверил. Нещо ми подсказваше, че трябва да го проверим отново. Не знам как се случи, но изведнъж се озовах на стълбичката. Бях се изкачила доста високо. Не осъзнавах какво правя, ръцете и краката ми ме водеха! Протегнах ръка и посегнах към място, което видимо беше празно! Щом го докоснах, обаче, усетих, че държа тежка книга! Слизайки от стълбичката, разбрах, че съм намерила “Историята на омагьосаната книга“!
Тримата бяхме невероятно щастливи! От часове търсехме книгата и най-сетне тя бе в ръцете ни! С треперещи пръсти Русана я разлисти. Търсеше отговора на своите страхове, искаше да открие там надежда… Единствените думи върху страниците на книгата бяха: “СИНЬОТО е във времето и пространството!“
- Но какво значи това? – не вярвяше на очите си Маламир – Защо книгата не иска да
ни каже какво да правим?
Русана отново и отново препрочиташе думите. Беше пребледняла. Изведнъж вдигна поглед към мен:
- Маргаритките на поляната СИНИ ли бяха?
- Да! Не!  – объркано отговорих аз. После продължих: - Бели бяха, но тези, които те
заобикаляха, имаха син цвят!
Тогава аз извиках изумена:
- Твоите сълзи Русана… Те бяха СИНИ… От сините ти сълзи и маргаритките са станали сини…
Бяхме разгадали загадката! Сетихме се за СИНИТЕ маргаритки на поляната, на която се събудихме с Русана след преминаването ни през пространството. Тогава тя се обърна към Маламир.
- Какво знаеш за СИНИТЕ маргаритки?
- Това е билка. Тя помага на всеки човек да приеме загубената си истинска същност.
- Но никой не е виждал СИНЯ маргаритка от векове! – отвърна момчето.
- Значи, ако Злата Магнолия някога  е била добра и изпие отвара от  билката, истинската и същност ще се прояви! – разсъждаваше на глас Русана.
- Русана, дали по портрета на Злата Магнолия ще можеш  да разбереш истинската й същност? – попитах развълнувано аз.
- Да, мисля, че ще мога! – отговори  тя.

Маламир се усмихна широко, а аз се уплаших. Знаех, усещах, че Злата Магнолия  е майката на моята синеока приятелка.
- Веднага мога да намеря това, което ви трябва!
Той излезе и се върна след  малко. Носеше малък портрет, покрит с тъмен воал.
- Е, готова ли си?! – попита той бледата ми приятелка.
Тя кимна. Взе картината и махна воала. Аз бях точно зад нея и видях картината. На нея беше изобразена жена. Аз знаех, че на портрета ще видим майката на Русана, но момичето не знаеше. То гледаше портрета като обезумяло. Русана пребледня,   разтрепери се цялата… От картината я гледаха същите СИНИ очи като нейните… Злата Магнолия беше… майка й!
- Това е мама…! - изпищя момичето и се свлече на земята.
 Аз и Маламир я сложихме да седне. След няколко минути тя отвори очи. Най-лошото бе преминало и ние уверено тръгнахме към  поляната със СИНИТЕ  маргаритки.

Маламир ни изведе от замъка. Беше нощ. Запътихме се  по горските пътеки. Вървяхме дълго, но не чувстахме умора. Едва когато слънцето започна да се подава над дърветата, излязохме на поляната. Подухваше топъл вятър. Той ронеше венчилистчетата на маргаритките и ги носише над поляната. Беше толкова красиво! Изтръпнах… Красиви сини листенца… Вятър, който ги разпиляваше…  Видях над тревата да се носи СИНЬО облаче! Аз и приятелите  ми се спуснахме към мястото, над което се носеше това облаче! Там намерихме само една, единствена, СИНЯ маргаритка! Треперейки, Русана я откъсна  и грижливо я прибра в джоба си!

Не разбрахме кога сме изминали обратния път към двореца. Бяхме щастливи, че открихме билката за майката на Русана. Маламир ни въведе в замъка  през тайните тунели.  Беше започнал нов ден.  Ние бяхме капнали от умора, но трябваше да бързаме. Листенцата на маргаритката бяха започнали да избледняват. Маламир ни заведе в готварницата на двореца. Русана сложи СИНЯТА маргаритка в чая, приготвен за Злата Магнолия. От него започнаха да хвърчат сини искрици и наоколо се усещаше мека топлина. Момчето ни поведе към входа на един от тайните тунели в двореца.
- Тръгваме! – каза той с усмивка.
Тунелът беше осветен с факли. Скоро стигнахме до стената, разделяща ни от стаята, в която беше майката на Русана. Момчето тръгна само и ние скоро чухме, че се отваря врата. Притаихме дъх… Сърцата ни биеха ускорено… Чу се леко тракане. Маламир бе поднесъл чая на Злата Магнолия. Сърцата ни забиха още по-учестено, когато чухме, че от чая се отпива! Изморени и изпълнени с надежда ние искахме да чуем всеки звук, който долиташе от стаята. Опрени на стената, усетихме как тя се отвори с лекота. Ние политнахме напред и паднахме.
Злата Магнолия се издигаше във въздуха, а около нея се вихреха в шеметни спирали същите СИНИТЕ искрици, които ни помогнаха да влезем в омагьосаната книга. Не знам колко време продължи това? Помня само как в следващия миг Русана и майка и се бяха прегърнали и плачеха от щастие.

Изведнъж  в стаята се появи омагьосаната книга.  
- Време е да тръгвате, нали? – попита тъжно нашият приятел.
- Погледни го от добрата стана! Народът ти е свободен! Земята ти отново е     
изпълнена с радост и щастие! А ти… Ти самият вече си цар! – пошегувах се през сълзи аз и го прегърнах. Русана също го прегърна, но нищо не каза. Събитията от последните минути я бяха оставили без думи. Застанахме до книгата! От нея вече фучаха и свистяха  СИНИТЕ искрици, които щяха да ни върнат у дома. Отново усетих връзката между световете. Прелитах през пространството и чувах някъде далече зад себе си думите: “Времето е в нас и ние сме неговите господари…”

Отворих очи! Бях си у дома в топлото легло! Помислих си, че всичко това е било само сън, но на нощното шкафче, до леглото ми лежеше книга. Нейното  заглавие, изписано със златни букви, проблясваше на лунната светлина – “ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ОМАГЬОСАНА КНИГА“!
“Не е било сън! Русана и майка й са заедно.“ – помислих си аз. На другия ден отидох на училище. Като минавах покрай автобусната спирка, видях  полицай, който търпеливо и учтиво обясняваше на един таксиметров шофьор, че е паркирал колата си неправилно. Озърнах се. Познах бащата на Русана. Той изглеждаше състарен, а косата му бе станала сива, но в очите му играеха ведри пламъчета. Бях щастлива, защото знаех, че този  човек – полицаят, отново е открил доброто в своя живот.

Тази история ме накара да повярвам, че не само в приказките, но и в живота също стават чудеса. Научих, че не е важно КАКВО имаш в живота си, а КОГО имаш в живота си. Разбрах, че отнема много време, за да станеш човека и приятеля, който искаш да бъдеш. Оцених, че сме отговорни за това, което правим, независимо какво чувстваме.

И накрая, уважаеми читателю, знам, че всяка приказка завършва с думите “ И всички заживели щастливо. Три дни яли, пили и се веселили. И аз бях там. И аз пих… И аз се вселих…” Но моята приказка е друга – съвременна, реална и действителна, която ще те направи по-добър, по-сърдечен и по-великодушен. Надявам се, че  тази приказка ще те накара да се огледаш и да познаеш доброто в живота си!

Фантастична приказка от Елица Иванова

Живеело някога на Земята едно момче на име Благчо. Било много любознателно и обичало да чете. Знаело много неща за древните светове, за галактиките, за далечните царства и господарства. Всяка вечер то отправяло поглед към звездите. Изучавало ги, разглеждало ги, любувало им се. Струвало му се, че щом ги погледне, и те засиявали по-силно. Една лятна вечер Благчо седял на тревата и се взирал в небесната шир. Тази вечер нямало много звезди по небето. Те били скрити зад тъмни облаци. Той тъгувал, защото звездите се криели, сърдел се на облаците, които затуляли неговите „приятелки”…

Живеело някога на Луната едно момиче на име Луничка. То обичало да чете и да пише. Знаело много неща за необятната синя планета, която се виждала от неговия сив и прашен дом. Всяка вечер Луничка отивала до лунния кратер, който бил  мрачен и страшен, и мечтаела да отиде там… на далечната синя планета. Една лятна вечер момичето стояло и гледало звездите, които били пръснати из небесната шир. Тази вечер те не светели ярко, а сякаш се криели в звездния прах…

 Благчо дълго чакал вятъра да раздуха черните облаци…

 Луничка се молела на звезния прах да отлети надалеч към Млечния път…

Благчо и Луничка не знаели, че в един и същи миг две малки звездички се откъснали от необятното небе и полетели към тях.

Благчо продължавал отчаяно да се взира в небето и тогава съзрял нещо мъничко и светещо…
-  Това е звездичка! – рекъл той и побързал да я хване с двете си ръце.

 Луничка продължавала да се моли на звездния прах да отлети, но той се приближавал към нея…
-  Това е звездичка! – рекла тя и протегнала ръцете си, а звездичката послушно кацнала в тях.

В мига, в който двете звездички намерили своите душички, станало нещо странно. Земята започнала да се обвива в сив и прашен пясък, а на Луната задухали топли ветрове. Двете небесни тела се завъртели с космическа мощ и започнали да се доближават едно до друго. Тогава двете звездички се отделили от ръцете на децата и укротили с крехката си сила огромните небесни тела. После всяка звезда се върнала на своето място и заговорила с тих глас. Благчо и Луничка чули едни и същи думи.

- Детенце, днес е твоят ден! Ти беше избрано от Кралицата на Галактиките да намериш свой верен другар, да му се довериш, да му повярваш и да преодолееш с него всички трудности, които ще се изпречат на пътя ти. Нашата галактика е обсебена от Тъмните сили на мрака. Те искат да погубят нашия свят. Затова на теб се пада отговорността да поемеш трудния път на борбата.

Благчо не можел да повярва на думите на звездичката. Той рекъл:
-   Аз съм само едно малко момче, нима Кралицата на Галактиките очаква точно аз да спася моята планета Земя?

Луничка чула думите на звездичката и се разплакала:
- Та аз съм толкова крехка и безащитна. Аз самата се нуждая от подкрепа. Кралицата не вижда ли, че тази задача е непосилна за мен и аз няма да успея да спася моята хубава Луна от Тъмните сили на мрака?

Звездичките не можели да стоят още дълго при децата, защото нощта вече си отивала, а заедно с нея и те трябвало да залязват. Затова те прошепнали още нещо:
- Повярвайте си и бъдете във всяка трудност заедно, само така Тъмните сили на мрака ще бъдат прогонени! Гледайте се в очите… там ще откриете своята сила.
- Но на кого да повярваме и с кого да бъдем заедно? -  рекли в един глас двете деца, ала около тях вече нямало звездички. Те се били стопили в светлината на новия ден.
Децата стояли едно срещу друго и разбрали, че звездичките били техните вестоносци. Те осъзнали, че вече са сами и  трябва да изпълнят заръката на Кралицата. Двете деца се гледали уплашено. Те били напълно непознати, а сега трябвало да бъдат едно цяло, за да успеят. Гледали се мълчешком, а в главите им бушувала една и съща мисъл – „ Аз трябва да изпълня заръката на нашата Кралица, като повярвам на човека, който стои срещу мен! Колко ли е трудно това?”
Задачата на децата била прекалено трудна, а те били много малки, за да я изпълнят. Но… ТЕ трябвало да успеят.
Скоро при тях се приземил малък космически кораб. Благчо знаел много неща от книгите за тези машини и затова смело тръгнал напред. Направил няколко крачки и се върнал смутено обратно. Без да каже и дума, протегнал ръка към Луничка и двамата тръгнали заедно към кораба. Настанили се и Благчо поел управлението. Дълго летял корабът, а двете деца не успявали да промълвят и дума. Срещали само погледите си и усещали еднаквите си мисли.
Корабът ги закарал на една черна и студена планета. През малките люкове Благчо и Луничка видели огромни сателити, които били покрити с лепкав прах.   Децата напуснали кораба и се отправили към съоръженията. За тях било ясно, че тези сателити са източникът, който управлявал Тъмните сили на мрака. Благчо и Луничка се погледнали и казали едни и същи думи:
- Да! Това е Злото, което владее мрака, но ние с теб как бихме могли да го преодолеем?
Тогава Луничка бързо прошепнала на Благчо:
- Помниш ли, когато нощта и денят се срещнаха? Тогава нашите вестоносци, звездичките, се стопиха и си отидоха със светлината. Преди да изчезнат, те ни казаха: „ Гледайте се в очите… там ще откриете своята сила.”
Благчо отвърнал:
- Очите са огледалато на човешката душа. В тях можеш да видиш всичко.
- Какво искаха да ни кажат звездичките? – зашептяла отново Луничка.
- Искаха да ни кажат, че когато някой гледа в очите ти, той иска да знае какво има в душата ти. Искаха да ни кажат, че, гледайки в очите си, ние с теб трябва да стигнем до душите си – отговорил Благчо.
- Искаш да кажеш, че ние с теб трябва да доверим душите си едни на друг, да ги погледнем чрез очите си, да събрем цялата сила на умовете и сърцата си, за да унищожим тази черна  и студена планета? – недоумявала Луничка:
- Не! Не трябва да я унищожаваме, ако я унищожим, няма да бъдем по- различни от Тъмните сили на мрака. Ще изпозваме силата си, за да превърнем тази планета в космическо съзвездие на души! – рекъл Благчо и повел Луничка към черните сателити.

Докато вървели към тях, Луничка осъзнала намеренията на своя приятел. Той искал да запази черната планета, като я превърне в единственото място в Космоса, където всички същества могат да си бъдат близки, да се уважават,  да се радват на дребните неща и да бъдат щастливи. От нежността и близостта Тъмните сили на мрака щели да бъдат унищожени и те двамата щели да успеят да изпълнят заръката на Кралицата на Галактиките. И още нещо – Луничка осъзнала, че Благчо и тя щели да бъдат първите същества, които ще променят тази студена и невзрачна планета и ще я превърнат в най-мирното и най-спокойно място в космическото пространство.
 
Скоро двете деца стигнали до черните сателити. Когато съвсем ги доближили, усетили под краката си лепкав прах. Те се движели все по-трудно и по-трудно. По едно време Благчо и Луничка започнали да затъват в лепкавото вещество. То ги въвличало и усуквало навътре към ядрото на планетата. Но Благчо не изпускал ръката на момичето. Луничка започнала да  плаче от страх, но не казала нищо. Очите й се наливали със сълзи и се стичали по бузите й. Благчо стискал ръката и не позволявал на лепкавия прах да ги раздели. Когато и неговите сили намалели, Луничка го погледнала с разплаканите си очи и той видял кротката й душица, която му прошепнала: „ Ставай,  Благчо! Забрави ли, че Луничка ти вярва?” Очите им се срещнали и тогава станало чудото. Отвсякъде засияла светлина, лепкавият прах се изпарил, черните сателити се смалили, а всичко наоколо станало синьо-зелено. С последни сили Благчо се изправил на крака и видял красотата, която ги заобикаляла. Луничка го прегърнала и казала:
- Ти – не зная дори името ти! Но ти събдна мечтата ми. Подари ми синьо–зелена планета, а аз точно за такава планета си мечтаех.
-  Аз се казвам Благчо! – рекло момчето и се усмихнало.
-  Благчо ли? – учудила се Луничка.  Вече ми е ясно защо всичко наоколо стана толкова красиво и добро, защото ти го направи такова.
- Не, не! – възпротивило се момчето. – Ние с теб, двамата го направихме. Тъмните сили на мрака ги няма, черната планета стана мирна и спокойна, а ние с теб изпълнихме заръката на нашата Кралица.  
 
Двете деца се гушнаха и отидоха да се любуват на красивото и доброто, което бяха сътворили заедно. Те не видяха двете звездички, които светеха на ясното небе  и грееха по-силно отвсякога.

Приказка от АНДРЕЯ ИЛИЕВ

Имало едно време едно царство и господарство. То било богато и честито, защото се управлявало от един много мощен компютър. Всяка година в определен ден при него водели Калина – царската дъщеря, слагали  електроди по челото й, компютърът сканирал мислите и чувствата й, па управлявал според нейните представи за правилно-неправилно, истина-лъжа, красиво- грозно. И понеже Калина била много добра, умна и чиста, всичко в царството вървяло по шоколад и плодови сокове, а народът бил доволен, богат и честит.

Един ден обаче Калина изчезнала. Търсили я къде ли не – по дискотеки, интернет клубове, разни купони. Никъде обаче не я открили – като че ли се изпарила. Изтерзаният цар Саксо се обърнал към компютъра за помощ. Той поискал повече данни и след като няколко минути хъркал и тракал с харддисковете си, невъзмутимо се изключил.

Тогава царица Лайка, майката на Калина, потърсила помощ от дворцовия астролог. Той плюнчил молива си, смятал, зяпал звездите и накрая отсякъл:
- Изчезнала е през деня, звездите нищо не са видели.
   Заплакала царицата. Чула я една старица, която се грижела за цветята и чистотата в двореца.
- Не плачи – рекла тя. – Принцесата е жива и здрава.
- Къде е?
- През девет земи в десета – Долната земя. Отвлече я змеицата Людмила.
Ахнала царица Лайка, защото в това щастливо царство тези коварни същества били отдавна прогонени. Изтичала при цар Саксо и му казала какво е научила. Събрал той всичките си съветници и министри и започнали да умуват какво трябва да предприемат.
- Нужен ни е юнак – казал царският говорител.
- Че откъде юнак? – учудили се съветниците.
- Ами нали дадохме тая година ордена “Най-голям юнак” на Борко Полицая? – сетил се някой.
- А-а! – обадил се той. – Аз съм юнак само по документи. Не ставам за тая работа. Ето Кирчо Пожарникаря – и той има такъв орден.
- Аз съм мъж на годината и не мога да се сражавам със същества от женски пол – отказал категорично огнеборецът.
Край прозорците на залата невъзмутимо поливала цветята в саксиите оная същата бабичка.
- В края на града – намесила се тя, - в панелния блок до циганските къщи живее един войник. Той ще намери змеицата Людмила и ще освободи принцеса Калина.
- Войник ли? – учудил се цар Саксо. – Че аз нали ги уволних всички?
- Тъй вярно, царю – обадил се министърът на войната Коко. – Тоя трябва да е Слав Страшни, който се върна последен от Бензиновата война в Страната на Трите реки.
- Доведете го веднага!
    
Разтичали се министри и съветници, зазвънели телекоми и мобилни оператори и след един час царският мерцедес докарал Слав.
- Здравей, войниче!
- Не съм вече войник, царю – кротко отговорил той. – Пенсиониран съм.
- Нищо, мобилизирам те!
- Не мога, царю.
- Защо?
- На кого да си оставя стадото щрауси? Кой ще ми го гледа?
- Как кой? Ето го Коко, министърът ми!
Войникът го погледнал недоверчиво, но нищо не казал.
- Какво трябва да направя?
- Змеицата Людмила е отвлякла принцеса Калина, а след 77 дни трябва да я водим при компютъра. Ако той не си получи данните, отиде редът в царството!
Замислил се Войника и козирувал:
- Слушам, царю.
  
Върнал се в панелния апартамент и извадил от един ъгъл боядисан в зелено метален сандък. Отворил с ръждясал ключ катинара му и вдигнал капака. Там греели скатани камуфлажните му бойни дрехи, баретата с черно лъвче отпред, лъснатите до блясък кубинки и под тях – смазаният грижливо автомат “Калашников”. Преоблякъл се той, въздъхнал тежко и се качил на очукания си стар джип.
Преди да тръгне по дългия път, Войника минал през фермата да се сбогува с щраусите си. Като го видели въоръжен, те се натъжили, а като разбрали в чии ръце ги оставя, разплакали се.
- Господарю – рекъл водачът им Джефри. – Запиши си мобифона на един мой братовчед орел. Потрябва ли ти помощ, звънни му и той ще дойде начаса.
Благодарил му Войника и потеглил. Пътят бил широк и равен, слънцето греело, небето синеело. Запял Слав и пришпорил джипа с бясна скорост. Изведнъж отпред излязъл малък лалугер и като видял връхлитащата машина, уплашил се и скрил с лапички главата си, очаквайки най-лошото.
Войника натиснал спирачките и спрял на сантиметри от него. Слязъл, избърсал потта от челото си и смъмрил малкия:
- Не ви ли учат в училище как се пресича път? Нямаш ли родители да те наглеждат?
В тоя миг дотърчала старата лалугерка Тодорка, изправила се с лапи на кръста и занареждала:
   - Сляп ли си? И къде си подгонил? Не виждаш ли, че има пешеходна пътека?
   - Пешеходна пътека ли? – почесал се по врата Войника.
   - Зебра!
   - Няма никаква зебра.
   - Има!
Дошъл и Дончо, бащата на малкия лалугер.
- Ей, жено, не лъжи човека, а му благодари, че спаси синчето ни! Войниче, запиши номера на телефона ми и ако някога ти потрябва помощ, звънни ми.
Войника му махнал за сбогом. Минал през Диарбекир, Сахара, Калахари, Атакама и стигнал далечната тъмна и студена земя Патагония. Там включил фаровете и след три дни и три нощи кормуване стигнал Тилилейските гори. Джипът му едва изпълзявал от дупките по пътя. Край него се издигали огромни дървета, а тревата под тях достигала до стъклата на вратите.

Едва излязъл с буксуване от голяма локва и на пътя му се изпречил драконът Джони.
- Бях се разтревожил, че днес ще пропусна обяда – въздъхнал с облекчение той и храстите край него пламнали завчас.
Войника спрял джипа, извадил пожарогасителя и започнал да гаси огъня.
- И ти ли не ме вземаш насериозно? – възкликнал Джони.
- Пубертетски работи – плюл на земята Войника.
- Не е вярно! – извикал драконът. – Навърших сто години, вече съм пълнолетен и си търся булка! Хайде да се бием!
- Добре – рекъл страшно Войника и извадил от джипа калашника.
- Ха! – изненадал се Джони. – Нямаш ли меч?
- Не!
- Поне боздуган? – с надежда попитал драконът.
- Хайде, почваме ли?
- Не е честно! Къде ще се сравни моят огън с далекобoйността на автомата ти? Отказвам се. Давам ти път.
Войника прибрал оръжието си и като минавал край приседналия встрани дракон, чул го да се вайка, че е гладен. Спрял, извадил от раницата си хляб и консерва и му ги подал.
- Пак боб ли? Или русенско варено? – примирено попитал Джони.
- Не – усмихнал се Войника. – Това бе през новобранските ми години. Тая е със спагети в доматен сос и лионска наденица.
Зарадвал се драконът. С едната си ноздра духнал огън, притоплил консервата, прекарал я през зъбите си и я отворил. Хапнал, оригнал се, при което пак подпалил неволно гората и рекъл:
- Много ти благодаря. За къде си тръгнал?
Разказал му Войника за задачата си. Джони зацъкал с огромния си език, при което изгасил гората.
- Слушай, приятел. Ето ти номера на моя джиесем. Ако тая Людмила не е някоя пъпчива грозотия или имаш нужда от помощ, звънни ми.
Войника продължил своя поход. Минал без повече приключения Тилилейските гори и излязъл в едно безкрайно поле. Пришпорил верния си джип. Слънцето пак греело, небето синеело, а изпод гумите се вдигала дълга прашна опашка. Изведнъж джипът се блъснал в някаква преграда и спрял. Огледал се нашият юнак – нищо. Натиснал пак педала – джипът ръмжи, моторът ще се разпадне, гумите свистят, но не се придвижва и сантиметър. Слязъл, опитал да мине отпред, но не можал. Предната броня опирала в някаква невидима преграда. Натиснал – не поддава. Отляво… отдясно… Качил се на капака и опитал да я прескочи…  Преградата продължавала. 

Седнал Войника отчаян на тревата. Сетил се за лалугера Дончо, извадил си мобилния телефон и набрал номера му.
- Трябваш ми! – рекъл.
Минал денят, минала нощта и слънцето вече се надигало, когато край заспалия юнак затопуркала дружина лалугери.
- Какво има, Войнико?
- Някакво силово поле – посочил той. – Прокопайте ми тунел под него, за да мина с джипа.
- Да се трепем чак толкова? – цъкнал с език Дончо. – Ами ако мина от другата страна и  го изключа за малко?
- Може ли така?
- Правил съм го поне сто пъти! – усмихнал се лалугерът.
- Давай!
Дончо се гмурнал в пръстта и след няколко минути нещо припукало във въздуха и увисналият напред джип помръднал.
- Хайде, на добър път! – извикал лалугерът, качен на голям камък.
Благодарил му Войника и подкарал пак. Равното поле свършило, започнал район, осеян с камъни, после поле с драки и кактуси. След няколко часа стигнал до едно кръстовище с девет пътя. Нямало никакви указателни табели и той спрял озадачен. Сетил се за думите на Джефри и набрал номера на братовчеда му. Обяснил в някаква гласова поща с какво е затруднен и зачакал обезкуражен. След десетина минути се чуло свистене на криле и на капака на джипа кацнал огромен белоглав орел.
- Кажи, човече.
- Тръгнал съм за Долната земя, където живее змеицата Людмила. Но ето, стигнах дотук и не знам накъде да поема.
- Не мога да те упътя – изгракал орелът.
- Защо не се вдигнеш нависоко и да  проследиш пътищата? – с надежда попитал Войника.
- Защо да се моря? По-лесно ми е да прескоча до близката военновъздушна база и да видя на картата в дежурната стая.
И орелът отлетял. Върнал се след час и му показал кой път води към Долната земя.
И пак подкарал джипа си Войника. Пътувал три дни и три нощи и  стигнал до огромна дупка. Надникнал в нея – дъно не се виждало. Пуснал камък – шум не се чул. Но нали преминал като войник специално обучение за бой в пещера, знаел какво да стори. Извадил алпийско въже от джипа. Вързал единият му край за бронята, а другия пуснал в черното гърло. Сложил раницата с провизиите и патроните на гърба, преметнал през рамо автомата и като надянал кожените си ръкавици, заспускал се надолу. Колко продължило? Никой не знае… Изведнъж просветнало и краката на Войника опрели на равна земя.
Огледал се – наоколо се простирало безкрайно поле, а на ниското небе светело мижаво слънце като че батериите му били изтощени. Далече червенеели покривите на много къщи.
Тръгнал към тях.
Покрай пътя в нивите измъчени хора оряли с магарета и копаели на ръка с мотики.
- Нямате ли трактори? – попитал ги Войника.
- Какво е това трактор? – чудели се те.

В окрайнините на града срещнал навъсени войници с лъкове и копия. Те веднага разбрали, че е чужденец и поискали да го арестуват.
Войника свалил калашника от рамото си и гръмнал във въздуха. Те се уплашили и побягнали. Той тръгнал след тях и така стигнал до царския дворец.
Там вече го чакали десетина знатни велможи с погача и сол.
- Повелителю на гръмотевиците, стани ни цар – предложили те.
Войника се почесал по главата раздвоен.
- Имате ли телевизия?
- Какво е това? – учудили се те.
- Как да ви обясня… Не, не искам да ви стана цар.
- Не искаш?! – ахнали велможите.
- Ами да – като ви гледам, сигурно и сладолед не ви се намира… Нищо, ще ви инсталираме и на вас един компютър да ви управлява. Няма проблем, ще ви пратя фирма-доставчик… Къде живее змеицата Людмила?
- Ето на онзи хълм – уплашено посочили те.

Войника тръгнал натам. Скоро стигнал огромен каменен замък. Пуснал един ред от автомата по кулите и крепостните врати веднага се отворили. Навън изтичала принцеса Калина, цялата в бяла коприна и извикала:
- Не стреляй, юначе, не стреляй!
- Къде е змеицата? - настръхнал той и извикал страшно, готов на всичко за красивата девойка: - Ей сега ще я надупча!
- Недей! Тя е добра душа!…
Войника се втурнал се от дърво на дърво, от ъгъл на ъгъл и влязъл в замъка. Край огромна маса, отрупана с пици, кебапчета, суджуци, баници и торти седяла и въздишала  охранена змеица с три глави.
- Ох! Ох!
- Не мърдай! – предупредил я Войника.
- Защо си дошъл?
- Да освободя принцеса Калина!
- Че аз не съм я пленила.
- Да, бе!
- Честна змейска! Вече цяла година чакам принца на сърцето си… Но фигурата ми… Дебела съм! И дъхът ми докарва на сяра. Доведох Калина да ме посъветва как да стана красива и желана като нея. И щях да я върна…
Дошла и принцесата и потвърдила думите на Людмила. Отдъхнал си Войника, седнал на змейската трапеза. И докато си хапвал, сетил се за дракона Джони. Набрал му номера и рекъл:
- Людмила няма младежки пъпки. Идвай!
  
Само след пет дни Джони долетял, харесали се със змеицата от Долната земя и се оженили. Качили на гърбовете си Войника и Калина и полетели към Горната земя. Там двамата се прехвърлили на джипа и след дълго пътуване стигнали до Саксовото царство и господарство точно в деня, когато Калина трябвало да даде база данни за настройката на компютъра.

Благодарният цар Саксо взел храбрия войник Слав Страшни за зет. Вдигнали голяма и тежка сватба. На трапезата, заедно с Джефри, Тодорка, Джони, Людмила, Дончо, бях и аз – три дни ядох, пих и се веселих…

“Градът на животните” е първата авторска приказка, която списание “9 месеца” споделя със своите читатели. Г-н Боженски е първият приказник, който ни разказа увлекателна история. Тя може да стане част от сборника ПРИКАЗНИК 2010. 

*****

Камината хвърля топли отблясъци по стените на просторния ни хол. Аз седя на удобното кресло приятно отпуснат и наблюдавам играта на пламъчетата пред мен  доволен, че голямото ми семейство е в добро настроение въпреки тази студена, светла, зимна нощ. Чувам зад гърба си веселото чуруликане на трите ни внучета, въпросите им, задавани наивно, но с пълно основание, и това ме връща в моите ранни спомени как върху коленете на дядо Боян слушах чудесните му измислици, много често заспивайки и не дочакал края им. Той никога не ми разказваше за миналото и никога не започваше с “Имало едно време…”, а приятният му глас нареждаше:
– Моето момче, аз знам ще стане точно така след време……
И аз като всички малки дечица нямах основание да се съмнявам в приказките, които слушах . Та през една подобна нощ се изкатерих в скута на любимия ми дядо и започнах да го разпитвам:
– Дядо, дядо, защо вие вятърът отвън?….
– Защото плаче за растенията и животните, дядовото –не след дълго получавах отговор.
– А защо плаче за тях, дядо? – продължавах да любопитствам.
– Защото им е студено и все още нямат дом, детето ми.
– Сигулно тлепелят замлъзнали, нали?
– Да, детето ми, но след стотици години няма да е така.
–А как ще бъде, дядо?
Явно беше дошъл моментът да започне поредната приказка и аз се сгушвах притаен.
Дядо Боян започваше бавно и неуверено в началото, но след това мисълта му потичаше гладко и тихият му глас сякаш галеше малките ми ушички.
– Боянчо, ще видиш, дядовото, че след сто години всички живинки ще живеят добре като нас хората. Аз вече бях в това време, защото мога да се пренасям там, когато си мечтая. Сега слушай какво видях и чух там.
Значи вървя през една вековна гора и гледам красиви жилища, построени навсякъде, където има свободно място – малки, големи, от дърво, от камък и дори на няколко етажа. Брей, казах си аз, да не съм попаднал в страната на чудесата. Сигурно тук ще срещна джуджета и великани. Малко се стреснах да ти кажа, ама пусто усетих как силно любопитство ме бута напред и тихо стъпвайки, се приближих до първия дом. А той –  хубав, стабилен с едни лъщящи порти. Гледам отпред няма спрени леки коли и си казвам: сигурно тук паркирането е забранено. Приближих се и прочетох какво пише на пощенските кутии, за да разбера кой живее вътре. И знаеш ли кой? Откъде да знаеш, детето ми, та аз бях сам в гората. Кълна ти се там пишеше: на първия етаж –  Тошко Инатов – магаре, на втория – Тихомир Страхливков – заек, на третия – Кольо Дългокраков – щъркел и т.н. Ех, мислех си, Бояне, Бояне,сигурно си прекалил с ракийката вчера и се ощипах здраво по бузата. Не може да бъде – заболя ме. Пак се ощипах  по-силно и пак боли. Рекох си – ще взема да позвъня, пък каквото стане, тъй и тъй аз с магаре не
мога да разговарям. Та значи натиснах аз звънеца, ама не силно, а ле-е-е-кичко и целият треперех от страх. То си беше и за страх, Боянчо. Ами представи си, че лъв беше купил апартамента на дългоушкото и още не беше сменил табелата?! Та звъня аз и по домофона се чува:
– А и а и кой е?
Казвам ти наистина краката ми се подкосиха.
– Ами-и-и такова, може ли да вляза?
– Влез! – изрева ми магарето му с магаре и ми отвори външната врата.
Влизам аз плахо ни жив ни умрял и стискам в ръце старата си капа. Пред мен истински коридор, а насреща се отваря врата и се показва дребно магаренце,  ухилено до дългите си уши. Викам си –сигурно му е добре, нахранено е, напоено е с водичка, пък и сресано ми се видя. Разтривам си очите и смутено му заговарям, все още мислейки, че няма да ме разбере.
– Аз такова, извинявайте, ама вие ли сте Тошо?
– Да, заповядай!
Пристъпвам към отворената врата и виждам вътре просторен обор, досущ като нашия, ама подреден. Пометено, проветрено, чистичко, че даже и черги постлани.
– Какво да те почерпя? Сигурен съм,че не обичаш слама? – ме пита то, а аз с пресъхнало гърло промълвявам:
– Водица, ако ви се намира?
Как не, налива ми животното от чешмичка чаша вода и ме гледа как внимателно отпивам.
– Как е, добре ли живеете тук? – питам привидно развеселен.– Кой ви построи тези къщи?
– Как кой? Хората. Не заслужаваме ли? Толкова години сме им служили вярно. Знаеш ли колко товар са носили на гърба си моите прародители?
– Кажи ми правичката как се научи да говориш? Ж –
зададох въпрос, неочаквайки отговор.
– Кой може да те научи да говориш? Този, който може и този, който те разбира. Първо трябва да го пожелаеш, после много да се трудиш и внимателно да слушаш.
– Добре, де, а можеш ли да пишеш? – поглеждам магаренцето в добре подрязаните копитца.
– Който говори, трябва и да пише. Беше ми много трудно в началото, но нали съм си инат, успях. Всичко се постига с труд и надежда, но трябва да имаш условия и помощ.
Бря, бря, дългоушкото му с дългоушко, какви ми ги разправя и му викам:
– Моля те разкажи ми всичко, ако имаш време…
И магарето започна да ми обяснява надълго и нашироко, защото наистина се оказа свободно. Ние животните хиляди години сме били пренебрегвани, потискани и унижавани. Не казвам, че е нямало изключения. Не, в никакъв случай! Имало е хора, които са се грижили за нас добре и са ни дарявали с много любов. Нали точно тези хора са се опитвали да научат първо нашия език и така постепенно започнахме да общуваме. Когато живите същества се разбират помежду си, могат да си помагат. Първо човеците решили да открият детски градини и училища за всички животни. Нашите прародители помагали с каквото могли. Например моя дядо е работел доброволно при построяването на учебните сгради. Така образованието помогнало за повдигане на културата дори на най-дивите от нас. Така сме заживели като братя. Можело да се види как болниците се ползват от болни животни наравно с нашите бивши господари.
– Как? – прекъснал го дядо Боян – да не би да кажеш, че и спортувате вече?
– Да, и спортуваме, и рисуваме, и свирим, и танцуваме… и правим всичко, което правите и вие хората. Само все още не ни разрешават да караме леки коли, автобуси, самолети и кораби, но много от нас помагат с каквото могат. Като спомена за спорт, аз обичам всяка неделя да играя ръгби с магаретата от квартала. На една голяма поляна тичаме, блъскаме се, хвърляме къчове и дивеем до насита.
– Брей, брей – дивял се моят прародител и разпитвал ли разпитвал.
Така времето минало бързо и се стъмнило. Дядо Боян решил, че е време да се прибира в своето време. Дългоухият Тошко обещал да му разкаже още, когато се срещнат следващия път.
Така приказката свършваше на най-интересното място.
– Дядо, дядо, искам още – настоявах аз!
– Не, сладкото ми бонбонче, трябва първо аз да чуя продължението – се усмихваше под мустак дяволито дядо Боян и ме целуваше по челцето.
***
– Дядо Бояне, дядо Бояне, събуди се! – дочувам в просъница как Боянчо – моето внуче, ме буди с тънкото си гласче.
– Обеща да ми разкажеш една приказка днес.
– Добре, Боянчо, сядай тук! – показвам свитите си колене. – Коя история искаш да чуеш?
– За града на животните.
– Добре детето ми, днес ще ти разкажа следващата приказка за града на животните. – Имало едно време един град на животните – започвам аз, галейки любимия си внук по главичката… 
 
ИВИ Боженски

От хилядолетия по всички краища на света чрез приказките човек споделя проблемите си. В приказките винаги се намира изход от трудната ситуация, а ощетеният или онеправдан герой накрая се превръща в силна, успяваща и самореализираща се личност. С помощта на приказните герои и вълшебствата той предава на другите собствената си представа за околния свят, своите лични критерии за добро и зло, както и натрупания си жизнен опит да намира благоприятен изход от реалните проблеми. Разказвачът на приказки се нарича приказник.

Всеки може да стане приказник, като измисли и  разкаже своята приказка в блога Приказник 2010. Там, както и на страниците на списание „9 месеца” през годината ще публикуваме насоки за измисляне на приказки, както и приложни съвети за избор на приказките, които да се разказват на децата. Установено е, че през целия си живот човек се стреми да осъществи жизнения сценарий на героя, с който се е идентифицирал като дете от любимата си приказка.

Детето започва да слуша приказки на около 1 1/2 год. и до 3–4-годишната си възраст предпочита приказките за животни. След това се омагьосва от вълшебните приказки, като някои деца успяват да съхранят тази магия завинаги и стават автори или преразказват приказки. Някои от най-бележитите български приказници са Петко Ю. Тодоров, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Светослав Минков, Йордан Радичков, Леда Милева, Валери Петров.

В края на 2010 г. списание „9 месеца” ще издаде сборник – ПРИКАЗНИК 2010, съдържащ 12 от най-харесваните (неиздавани досега на хартиен носител) приказки, публикувани през годината в блога на www.9m-bg.com. При избора им ще се съобразим и с мнението на специално създаден от нас Обществен съвет, за който ще ви информираме до¬пълнително. Членовете му ще определят и най-добрата приказка за 2010 г., а нейният автор ще стане Приказник на Първото и Последното бебе на България за 2010 г. Сборника ще завещаем на всички български бебета, родени през тази година.

Ако вече имате своята приказка и желаете да станете приказник прочетете регламента на ПРИКАЗНИК 2010.

Приказникът е човек, който измисля или разказва приказки.
Всеки може да стане Приказник, като до 30 септември 2010 г. публикува своята (неиздавана досега на хартиен носител) приказка в ПPИКАЗНИК 2010 на http://blog.9m-bg.com/.

Приказката може да е изцяло измислена от Приказника, но може и да е чута или прочетена история, преразказана по толкова оригинален начин, че да се превърне в ново, авторско произведение. Когато обаче е налице източникът, добре е да бъде посочен. Приказката може да е вълшебна, битова, за хора и животни, съвременна или комбинация от всички тези разновидности. Обемът й да е между 3600 и 18000 знака.

Публикуването на приказката на http://blog.9m-bg.com/ е доброволно, като авторските права върху текста се преотстъпват безвъзмездно за срок от 2 години на издателя на списание „9 месеца” за целите на кампанията БЕБЕ НА ГОДИНАТА. Договор за предоставяне на авторските права ще се сключва след селекцията.

В края на 2010 г. списание „9 месеца” ще издаде сборник – ПРИКАЗНИК 2010, съдържащ 12 от най- хубавите приказки, публикувани през годината на http://blog.9m-bg.com/.  При съставянето на сборника ще се вземе предвид мнението на специално създаден от „9 месеца” Обществен съвет. В него ще влизат изтъкнати писатели и общественици. Те ще определят и най-добрата приказка за 2010 г. Нейният автор ще стане Приказник на БЕБЕ 2010 г. и ще има задължението и привилегията да подари първите два екземпляра от сборника на Първото бебе на 2010 г. – Василена, и на Последното бебе, което ще се роди в България на 31 декември 2010 г.

Сборникът ПРИКАЗНИК 2010 ще бъде посветен на всички български бебета, родени през 2010 г., и ще бъде разпространяван през 2011 г. на територията на РБългария.

Допълнителна информация всеки може да получи на: editors@9m-bg.com; pr@9m-bg.com.

Аз съм д-р Антония Григорова и вече 14 години работя за „9 месеца”. Дейността ми е организирана така, че всеки последен вторник на месеца най-новият брой на списанието да се появи най-близо до вас и вие без особено усилие да го забележите.

Всеки месец екипът на „9 месеца” изработва списанието във вид на файлове и го изпраща в печатницата, където то се материализира на хартия и се размножава в тираж, достатъчен за бъдещите и настоящите родители в цяла България. Разпространителят приема целия тираж и на т. нар. “рампа“ го разпределя между фирми поддистрибутори, които го доставят на вестникарските сергии в София и в страната.

От 3 години непрекъснато обикалям България. Два пъти месечно в училищата за бъдещи родители общувам с 400-500 „ученички” и читателки на „9 месеца” в София, Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна, Велико Търново и Плевен. Имам преки впечатления от търсенето на списанието в тези градове и ясно осъзнавам, че за вас сигурно съществуват и по-удобни от сергиите места за предлагането на списанието. Доколко „9 месеца” присъства в по-малките градове и села, мога само да гадая, но усещам, че отговорът не е този, който бих желала. Затова най-искрено търся вашето съдействие и ви моля да отговорите на следните въпроси:
– Предлага ли се „9 месеца” в региона, в който живеете?
– Налага ли ви се да обикаляте, докато го намерите?
– Разпознавате ли лесно списанието на сергиите или трябва изрично да питате продавача и той да го измъкне отнякъде?
– Посочете най-удобното за вас място за продажба на списанието.
Особено силно ме интересува какво е предлагането на „9 месеца” в малките градове и селата. Ако срещате проблеми с намирането му във вашето населено място, споделете. Ако пък всичко е наред – пак споделете.

Предварително благодаря на всеки, който прояви съпричастност и ми помогне да намеря най-прекия път и да доведа списанието по-близо до вас. Коментарите публикувайте тук - в блога на „9 месеца” или пишете на e-mail адрес office@9m-bg.com.

Според съвременните учени оплодената яйцеклетка вече има “съзнание” за това дали  бременността е желана, или не. Смята се за  доказано, че бебето в утробата чува, усеща, вижда, преживява и даже се обучава на елементарно ниво. В естествения процес на бременността чрез майката се осъществява пренатално възпитание. То е свързано с жизненоважния въпрос за качеството на бъдещото поколение. Идеята за формирането на жива и смислена връзка с бебето в хода на  бременността съществува отдавна. Съвременни научни медицински и психологически изследвания доказват, че мислите и емоциите на бременната жена оказват непосредствено влияние върху развитието на бебето й, а също и на неговото самосъзнание. Известният френски акушер-гинеколог Мишел Оден посочва, че за съвременните родители е изключително важно да знаят и да почувстват това, което става през бременността, какво чувства детето по време на раждането и в процеса  на кърмене. Американският учен Д. Чембърлейн доказва, че мозъкът и чувствата на детето функционират много по-рано, отколкото се смяташе досега. Интересен е опитът, който Томас Верни сподея в своята книга „Тайният живот на нероденото дете”:
„Бременни жени са били накарани да  легнат по очи за двадесет до тридесет минути върху маса под ултразвуков апарат. Онова, което д-р Рейнолд умишлено не им казал е, че когато една жена лежи по този начин,  нейното дете след време също притихва и престава да се движи. Когато всяко дете се успокоявало, съобщавали на майка му, че ултразвуковият екран показва, че нейното бебе не се движи. Ужасът, който тази информация е предизвиквала, бил очакван и предумишлен. Д-р Рейнолд искал да види колко бързо страхът на майката се регистрира от детето и как то реагира, когато това стане. Във всички случаи реакцията била незабавна: секунди след като всяка майка научавала, че детето й лежи неподвижно, образът на екрана на ултразвука започвал да се движи. Никое от бебетата не било изложено на застрашаваща опасност, но веднага щом почувствало страданието на свояте майка, то започвало0 мощно да рита. Много вероятно е част от реакцията на бебетата да се е дължала на повишаването на нивото на адреналина при майката, причинено от ужасяващото съобщение на д-р Рейнолд, но става дума само за част от реакцията. На друго равнище тези деца са реагирали със съчувствие към болката на своите майки.”

Много се говори за ролята на стреса и неразумния начин на живот и как те се отразяват върху бъдещото поколение. Все по-чести са детските депресии, психичните разстройства в детска възраст. Все повече родители се чувстват безсилни да се справят с възпитанието на своите деца. Много малко обаче си дават сметка за “екологията” на вътрематочния живот. Неоспорими са доказателствата, че психологичното и интелектуалното развитие на личността започват от вътреутробния период. Многогодишните наблюдения на учените показват, че детето се чувства щастливо или нещастно, агресивно или обичано, спокойно или раздразнително в своя последващ живот в зависимост от това как се е чувствала майка му и какви сигнали му е подавала в пренаталния период и от осезаемото присъствие на бащата. Изграждането на връзка между детето и неговите родители  започва много преди то да се е родило. Затова напоследък толкова се говори за начините  за общуване с бебето. Това никак не е трудно.

• На първо място бъдещата майка трябва да си осигури спокойна и хармонична обстановка. Стресът се отразява неблагоприятно върху плода, особено в ранните срокове на бременността, когато може да предизвика спонтанен аборт. А  през 24-ата гестационна седмица вече се регистрира епизодична електрическа активност на феталния мозък. Това от своя страна подсказва, че всяко състояние на намален приток на кислород към плода (което се става при силен стрес на майката) ще се отрази неблагоприятно върху мозъчните структури.

• Докосването и галенето на корема на бременната жена има релаксиращ ефект и може да успокои напрегнатата маточна мускулатура, да понижи тонуса на матката и да предотврати появата на нежелани контракции. Така бебето ще се чувства по-комфортно.

• Говоренето, слушането на музика, пеенето са комуникация между родителите и нероденото дете, която все по-често се препоръчва от съвременната пренатална психология. През 7-ия лунарен месец нервната система на плода е достатъчно зряла и в мозъка вече са локализирани всички сензорни и моторни центрове. Плодът има усещания за допир и болка. Различава по-силните външни звуци от тези, които съпровождат вътреутробното му развитие. През 27-ата гестационна седмица бебето реагира на интензивна външна светлина и може да извръща глава към нея. А в 32-рата седмица от зачатието невролозите приемат, че бебето осъзнава това, което се случва около него. Скенирането на мозъка му показва наличие на периоди на покой и активност. Така че - говорете му, пейте му песни или просто слушайте заедно приятна музика.

• Избягвайте прякото въздействие на електромагнитните излъчвания: стойте по-малко пред компютъра и телевизора, говорете по-малко по мобилния телефон. Науката все още не е дала окончателен отговор доколко техните въздействия са безопасни за развиващото се бебе.

• Заобиколете се с красиви вещи, гледайте леки и забавни филми, срещайте се с позитивно настроени хора, които ви зареждат с енергия. Мечтайте с любов за бъдещата среща с детето, помислете какво бихте му казали за добре дошло. Водете си дневник на бременността.

• Споделяте вашите притеснения с познати, приятели, но най-добре – със специалисти!

Диана Димитрова
акушерка
магистър по психология

        Всеки родител иска и прави всичко възможно, за да бъде детето му здраво и да успява. За съжаление много често методите на възпитание са по системата “проба - грешка”. А онова, което остава незабележимо за самите нас е фактът, че всъщност ние ползваме предимно моделите на възпитание, които са прилагали собствените ни родители. Предлагаме ви да отговорите максимално честно на въпросите, за да се ориентирате кой е вашият възпитателен стил. Винаги може да го коригирате - важното е да имате желание!

1. Кое в по-голяма степен определя характера на човека?
А/ Предимно възпитанието.
Б/ Съчетанието на вродени дадености и условията на средата.
В/ Преди всичко вродените особености.
Г/ Нито едно от посочените, а по-скоро жизненият опит.

2. Как се отнасяте към твърдението , че децата възпитават родителите си?
А/ Това просто е игра на думи и няма нищо общо с действителността.
Б/ Съгласна съм с това.
В/ Готова съм да се съглася с това при условие, че не се пренебрегва и традиционната роля на родителите като възпитатели.
Г/ Затруднена съм да отговоря - не съм мислила за това.

3. Кой от следните цитати приемате за най-верен?
А/ “Ако няма какво повече да кажете на детето, кажете му да отиде да се измие.”
Б/ “Цел на възпитанието е да научим децата да се оправят без нас.”
В/ “На децата са нужни не поучения, а примери.”
Г/ “Ако научиш сина си на послушание, значи си го научил на всичко.”

4. Смятате ли, че родителите са длъжни да просвещават децата си по въпросите на пола?
А/ Мен никога не са ме учили на тези неща.
Б/ Смятам, че родилите трябва в достъпна форма да удовлетворят възникващият у децата интерес към тези въпроси.
В/ Когато децата пораснат достатъчно, трябва да се говори с тях за това.
Г/ Най-добре е първо родителят да говори по тези въпроси с детето.

5. Трябва ли родителят редовно да дава джобни пари на детето?
А/ Ако поиска - трябва да му дава.
Б/ Най-добре е да му дава пари за определена цел и разходите да се контролират.
В/ Добре е да му дава пари за определен срок (една седмица или един месец), за да се научи детето да планира разходите си.
Г/ Когато е възможно, може понякога да му дава някаква сума.

6. Как ще постъпите, ако разберете, че вашето дете е обидило друго?
А/ Ще се разочаровам и ще се постарая да разговарям с обиденото дете.
Б/ Ще се опитам да изясня случая с родителите на другото дете.
В/ Децата сами ще се разберат помежду си, при тях обидите бързо се забравят.
Г/ Ще посъветвам детето си как да се държи в подобни ситуации.

7. Как се отнасяте към говоренето на “мръсни думи” ?
А/ Ще се постарая да обясня на детето, че в нашето семейство и въобще сред порядъчните хора това не е прието.
Б/ Това трябва да се пресече в зародиш! Да се прекъсне връзката с тези деца, които говорят “мръсни думи”.
В/ На това не трябва да се отдава голямо значение - все пак всички понякога употребяваме тези думи.
Г/ На детето трябва да се позволява да изразява чувствата си, независимо че понякога го прави по начин, който не ни харесва.

8. Дъщеря ви, която навлиза в пубертета, ви моли да я пуснете на вилата на нейна съученичка. Родителите на другото момиче няма да са там. Ще я пуснете ли?
А/ В никакъв случай. Ако децата искат да се повеселят, това трябва да става под надзора на родителите.
Б/ Възможно е, но ако зная, че приятелките й са порядъчни момичета.
В/ Тя е разумен човек, за да вземе правилно решение, но аз ще се безпокоя.
Г/ Не виждам причина да й забранявам.

9. Как ще реагират, ако разберете, че детето ви ви е излъгало?
А/ Ще се постарая да предизвикам у него чувство за вина и ще го разоблича.
Б/ Ако случаят не е много сериозен, няма да се занимавам с това.
В/ Ще се разстроя.
Г/ Ще се опитам да разбера защо ме е излъгало.

10. Смятате ли, че давате добър пример на вашето дете?
А/ Безусловно.
Б/ Старая се.
В/ Надявам се.
Г/ Не знам.
Отбележете вашите отговори в таблицата. Вашият стил е този, при който имате най-много съвпадения.

АВТОРИТЕТЕН СТИЛ
Вие разбирате и осъзнавате важната роля, която имате за определяне на характера на вашето дете, но признавате и правото му на саморазвитие. Трезво преценявате кои искания трябва да се задоволяват и кои - не. Готови сте да преразгледате своите позиции по отношение на възпитанието.

АВТОРИТАРЕН СТИЛ
Вие ясно си представяте какво трябва да бъде вашето дете и прилагате максимални усилия, за да постигнете това. Във вашите изисквания към детето вероятно сте много строги и неотстъпчиви. Може би на детето не му е приятно да бъде с вас.

ЛИБЕРАЛЕН СТИЛ
Вие високо оценявате способностите на вашето дете, прощавате му слабостите. Лесно общувате с него, доверявате му се, не сте склонни към забрани и ограничения. Не трябва ли да се замислите: по силите ли е на детето такава свобода?

ИНДИФЕРЕНТЕН СТИЛ
Проблемите на възпитанието на детето не са първостепенни за вас. Привърженици сте на тезата, че то трябва да се научи само да се справя с нещата от живота. А може би има нужда от вашата подкрепа и внимание?

Очакваме вашите коментари и въпроси!