Автор: Мира-Бель Бюзе, 9 год.  
                                                       
Това се случи преди много време. Толкова отдавна, че не си спомням точно кога. Дори трябва да си затворя очите, за да си спомня. По това време обичах да си измислям, изобретявам, рисувам. Обичах да правя много неща. Трудно ми беше, но пораствайки, се понаучих. Музиката ми помагаше по време на моите изобретения и творчества. Обичах да слушам класическа музика на пиано. И досега обичам тази музика. А тогава, слушайки, я понякога заспивах. След това се чувствах много добре. Но в главата ми всичко беше различно: цветята, градините, синята вода, сирените. За разлика от реалността беше много по- красиво, но в този измислен от мене свят имаше и … врагове. Бях го нарекла “Фантазия“ като фантазията. Тогава бях още малка (на 9 години) и ходех на уроци по рисуване. Моят учител ми каза, че имам богато въображение и че мога  да участвам в един конкурс. Не мислех да участвам в него. Започнах да си рисувам за собствено удоволствие моя измислен свят с герои моите приятели: Мануела, Аксел, Сарина и аз Мира- Бель. Аз бях ръководителят и заедно с другарите си започнахме битка срещу враговете. Смело се борихме срещу тях, но въпреки това нашият свят беше разрушен. Сърцето му беше потушено, моето също. Захвърлих рисунката на тавана. Мина време и изведнъж реших все пак да участвам в конкурса.

Изтичах на тавана, взех нарисуваното преди време от мен. Листът беше малко прашен, но аз го поизтупах и отнесох рисунката на учителя си. След няколко дни ме повикаха в училище и водещият със сериозен вид ми каза, че печеля конкурса. Беше невероятно! И така с наградата аз се връщах към къщи, когато забелязах, че картината започва да блести все повече и повече. Затворих очи и БУМ! Всичко беше както преди, обаче нямаше хора. Странно. Виждах истински ангели, говорещи животни, летящи прасета, острови, плаващи в небето. Всичко беше различно и почти като в моя свят! Попитах един жираф, който ми послужи с дългия си врат като пързалка за забавление, къде се намирам. Той ми отговори:
- Това е Акуалия.
- Невероятно е ! – отвърнах му аз.
Едни делфини работеха като съдии и имаше още и още невероятни неща. Беше вълшебно. Не можех да повярвам! Бях отишла от другата страна на рисунката. Бях влязла в рисунката. Сякаш всичко можеше да съществува. Например аз си представях, че детските филмчета можеха да излязат от телевизията и… абракадабра! Всички филмчета излизаха. Запознавах се с нови приятели, но веднъж се случи така, че всички застинаха. Движехме се само аз и една жаба. Тя имаше на главата си корона. Попита ме:
- Ти от кой вид си – земен или извънземен животински свят?
- Аз съм човек от планетата Земя – й отвърнах.
- Върви си! – сърдито и бързо ме отпрати тя.

Натъжих се и я запитах защо, а тя ми разказа една много тъжна история. История за хората от Земята, които ловели животните и ги убивали. Режели ги, одирали ги и правели , каквото си искали с тях. Аз например не мога да кажа, че някой ми причинява болка (явно защото не съм животно), но имам име, което означава плод и се яде. Някои от децата ми се подиграваха ей така: “Ха- ха-ха мирабель“ , а това означава джанка. Затова им обещах, че никога няма да ги нараня, тъй като самата аз бях вече наранена от подигравките за името ми. Бях искрена и жабата с короната ми повярва. Остави ме в техния свят. Благодарих й учтиво. Всяко нещо наоколо будеше любопитството ми и затова реших да се поразходя.

Видях както огромни, така и миниатюрни дръвчета. Цветовете им бяха различни от тези на Земята. Имаше сини, розови и от всички останали цветове, но някак бяха по-различни. Между дърветата видях и най-различни животни: огромни слонове с много къси хоботи, жирафи, газели, тигри, зайци… И още много други видове. Но най-интересното за мен беше, че всички те си живееха в мир. Тогава с тъга в сърцето си спомних разказа на жабата с короната. Разказа за хората, които убиват животните дори за лично удоволствие. Помислих си за живите същества от другата страна на рисунката ми и които можеше да бъдат избити там. Стана ми още по-тъжно и си помислих, че ние, хората, трябва да измислим закон, с който да защитим животните, а не да ги убиваме, за да правим от тях колани, обувки, шапки, палта или така – за щяло и нещяло. Ако не направим нищо в тяхна подкрепа най-накрая те ще изчезнат.

После все така печална отворих очи и веднага се намерих от другата страна на рисунката. Зарадвах се, защото видях, че сега хората се отнасят много по-добре към животните.

Сини попивателни гъби

Автор: Kpackama (Красимир Кирчев)

В далечната страна Етиопия живяла някога една диня. „Каква пък е сега тази диня?” Това  си мислите, нали? Имайте търпение, скъпи приятели.

Та в тази диня нямало кьорава семка. Не ме разбирайте погрешно – семки имало доста и от черните, и от белите, но всички те виждали прекрасно и с двете си очи. Те си имали прекрасен и спокоен живот, установени в своя голям зелено-червен дом и по цял ден произвеждали захар и вода, за да стане динята по-хубава, по-сочна, по-сладка и по-зряла.
Когато динята растяла, всяка от семките изпитвала искрена радост и задоволство, защото това била целта на всички животи в зеления плод. Всяка обаче тайничко си мечтаела някой ден да бъде откълвана от някоя пойна птичка и да види свят, да изживее някакви по-вълнуващи неща. Какви точно не било много ясно, защото никой не бил кой знае колко запознат със света навън (само приказки се разказвали, и то само от време на време и само на най-мъничките), но все пак всички знаели, че със сигурност съществуват по-големи и сложни неща от това да твориш динен сок.

Както е естествено, обаче, тези задни помисли у семките си оставали най-задни, никога не им се давала гласност, нито пък някой тъгувал извънредно много заради начина си на живот. Вероятно така би останало завинаги, ако не се била появила много специалната семка, за която разказваме.
Подобно на всички други семки в динята, тази си нямала име. Била приблизително млада, на около петдесет и осем часа, но вече била навлязла с голяма скорост във всички аспекти на бита на народа си, сграбчвайки живота с пълна сила. Както си му е редът, слушала и приказки, но ето тук идва и първата разлика, с която се сблъскваме. Вместо просто да им се наслаждава, тази малка семка се опитвала да разбере всяка дума, да намери смисъл и поука от всяко събитие, да извлече колкото може повече знания.
Какво лошо има в това? Ами че нищо!

И все пак, следвайки странната логика на всички общества, семчицата съвсем скоро била определена като различна от останалите. Удивителният й интерес към историите не останал незабелязан и всички големи се научили да внимават какво казват в компанията на странното мъниче, защото дори на пръв поглед съвсем обикновено изказване можело да доведе цял порой от въпроси.

Е, вече май знаете достатъчно, че да започнем със същинската част и на нашата история. Ето я и нея.
Един ден нашата любознателна семчица била на училище. Не щеш ли учителят по осладяване нарекъл отличника на класа с думичката „великан” и както можете и сами да предположите, бил подложен на кръстосан разпит, защото какво би могла да знае една малка семка за великаните? В крайна сметка в динята такива не се срещат, даже хич. Господин осладителят не се славел с голямо търпение, затова нашето малко геройче скоро било изгонено от час, задето разсейва класа от работата.
Семката отишла при директорката, защото така и така нямала какво да прави, а и мъдрата жена може би знаела повече за великаните, или пък някоя друга приказка. Точно така си и било – директорката, клатеща си краката и пишеща разни скучни неща в някакви големи и дебели книги, много се зарадвала, че има с какво да се разведри и с удоволствие се впуснала да разказва:
- Ама, разбира се, миличко. Великаните са най-големите същества, живели някога. В приказките се казва, че са големи чак до края на света! Представяш ли си?…
Малката семчица дори не подозирала, че светът си има край. След като полюбопитствала още малко, колкото да изчерпа малкото знание на директорката по въпроса, тя се запътила с устремени крачки навън.
Защо пък да са устремени? Къде пък може да отива?
Ето го и моментът, в който можем със сигурност да се убедим, че тази семка била нещо уникално, невиждано и нечувано до този момент. Тя била решила да поеме на пътешествие, и то не какво да е, а извън динята!
Тъй като никой никога не се бил интересувал от това как може да се напусне плода, семчицата доста се затруднила, но все пак успяла да намери решение. Съобразила, че отвори към външния свят може би има в листата над динята, където се събирали лъчите на слънцето и захранвали целия народ и всичките му най-различни машинарии, или пък в корените, откъдето идват материали за захарта заедно с вода.

Подвоумила се семчицата: ако излезе през листата може да се окаже твърде високо, за да слезе на земята и да отпътува, но пък, ако избере корените, би могла да не успее да си прокопае път до повърхността. Затуй си намерила отнякъде една стара карта на динята, за да разгледа по-добре двата варианта.
 
Тази диня била малко специална. Обикновено плодът е вързан само от едно място със стеблото, близо до горната част (като ябълка), но тук нещата били по-различни. Нали е вълшебна, приказна диня. Пък и кой знае – в Етиопия може и такива да са всичките дини.
Но да се върнем към историята… Който търси – намира! Ето, тук един от корените излиза за малко от почвата… Семчицата можела да се провре до там по сърцевината му, а след това да си пробие малка дупчица, за да се измъкне. Речено – сторено! Съвсем скоро целта била постигната и нашият герой за първи път бил огрян от лъчите на слънцето.
- О, точно като в приказките! Колко приятна е топлината и колко красиво и зелено е всичко! А ах, колко големи са дърветата, пък дори и тревата! Само като си помисля, че се чувствах малък в динята, сега това чувство е десеторно по-силно! Светът е толкова необятен…

Плодът се намирал на хубава и уютна полянка в джунглата. Семчицата бързо огледала всичко, което достигала с поглед, а след това си избрала случайно някаква посока и започнала знаменития си поход.
„Къде всъщност отивала?”, сигурно си мислите. Е, добре де, ще ви кажа – тъкмо идеята за великаните накарала семката да се реши да излезе. Тя не можела да продължава да живее заедно със събратята си в неведение и покорство, без да е наясно какво има и какво се случва из целия свят! А какво по-добро начало от това най-малкото същество да се срещне с най-голямото? А и щом великаните са толкова големи, сигурно ще са лесни за откриване…
Семчицата си била взела хубаво и дебело тефтерче, в което да си записва всичко интересно, на което се натъкне, за да може после да разказва на приятелите си. Дълго вървяла и писала, описвала различни растения и животни, никое от които не обръщало внимание на малката черна точица долу на земята.
Заради малките си размери и късите си крачета семчицата се движела сравнително бавно, а каквито и препятствия да се изпречвали на пътя й, тя ги заобикаляла, защото не можела да се покатери дори по паднал клон от дърво. Нищо чудно, че мостът й дошъл в повече…
Да, не след дълго нашият герой стигнал до един въжен мост. Дъски били окачени на висящи въжета, за да могат хора и животни да прекосяват рекичката отдолу, без да се измокрят. Разбира се, семчицата не би се измокрила, а би била отнесена… Но пък и между отделните дъски имало твърде големи дупки, че да може да мине на другия бряг, без да падне.
Вместо да се откаже семчицата потърсила някакви друго решение. Както се знае, който търси – намира!

Съвсем близко до моста седял един човек със затворени очи. Той въобще не помръдвал, затова и семката първоначално не го забелязала. Все пак бил достатъчно висок, за да може да я пренесе на отсрещната страна…
- Хей, добър ден, добри човече! Много бих била благодарна, ако сте така добър да ме пренесете през този мост, за да мога да продължа пътя си!
Семчицата викала колкото й глас държи, за да стигне звукът чак до ушите на мъжа. Той отворил очи и се огледал, но минало известно време, докато разбере откъде идват думите.
- Не! Аз съм ученик на велик ронин (японски боец, който  няма господар, а живее сам и най-често върши каквато работа му възложат тези, които могат да си платят), който ме обучава да се бия. Моят учител ми постави задача – да седя тук и да побеждавам всеки, който премине по моста. Нямам намерение да се занимавам с теб, дребна семчице, защото ти дори не можеш да прекосиш тези дъски! В двубой не би имала и най-малък шанс срещу мен.
Когато свършил речта си, човекът отново затворил очи и застинал като вкаменен.
- Ох, ама защо така седите? Плашите ме.
- Аз медитирам – концентрирам се върху дишането си. Така събирам сили и си успокоявам съзнанието, за да е също така спокойно и при битка, за да не може противникът ми да ме пречупи чрез ума си.
Тогава в ума на семката цъфнала нова идея.
- Знаете ли какво? Аз все пак ще се бия с вас. Ако ви победя, ще ме пренесете, съгласен ли сте?
- Какво? Предизвикваш ли ме, малка семчице? Каква наглост! Добре тогаз, приемам, за да не рекат, че съм страхливец! О, това не е всичко! Победиш ли ме, мъниче, аз не само ще те преведа през моста, но и ще те отнеса където пожелаеш! Ха така.
Битката започнала, но докато човекът вземал тоягата си и преди да е имал шанс да атакува дори веднъж, хитроумната семка се шмугнала в лявата му обувка, която имала дупка на пръстите.
Боецът се почудил къде е противникът му, но когато разбрал, вече бил победен – мъничето започнало да го гъделичка и той паднал на земята, изпуснал оръжието си и така се засмял, че сълзи излезли на очите му. Трудно си поемал дъх, но все пак успял да извика, че се предава. Семката доволна се измъкнала.
- Е, добри човече, видя ли, че не винаги става това, което очакваш?
Усмивката не слизала от лицето на мъжа, а когато продумал, вече изобщо не звучал надменно, а весело и приятелски.
- Ха, прав е бил учителят ми, когато ми казваше, че никога не бива да подценявам противника си! Надхитри ме, семчице. И сега май ти дължа извинение, както и нещо друго…
Семката я загризала съвестта, че е задължила човечеца да я носи, затова понечила да възрази, но той я спрял с жест.
- О, не се притеснявай! Аз сам си навлякох тази служба на главата заради глупостта и надутостта си. Пък и зная, че моят учител би одобрил участието ми в твоето пътешествие, малка семчице. Аз също бих могъл да науча много за света, а и в теб има много мъдрост, от която да израсна. Но преди да потеглим, как е името ти?
Семчицата му обяснила, че там, откъдето идва, в динята,  семчиците и по принцип живите същества нямат имена.
- Интересно… Може би при вас това не е проблем, но след като вече си в големия свят, трябва да си имаш име. Ето, моето например е Мей Фусейшутсу. Как да кръстим теб?… А, сетих се едно хубаво. Какво ще кажеш за Джак?
- Джак Семката… Звучи добре!

И така Мей започнал да служи като крака на семката… така де, на Джак… а освен това и на верен приятел и спътник във всички премеждия. Двамата заедно се справяли с всякакви трудности, защото човекът бил много силен и ловък, а семката, както вече добре знаем, била изключително умна и досетлива. Каква неочаквано добра комбинация!
А както се и очаква от една чудесна комбина, първоначалната цел на семката скоро била постигната. Двамата питали всеки срещнат за великаните и за края на света и малко по малко, крачка по крачка и слух по слух, най-накрая пристигнали.
- Значи казваш, че великаните са големи чак до края на света, така ли? – Мей се кокорел учудено и невярващо.
- Не съм сигурен. Така съм чувал. На мен също не ми се вярва, обаче – ако бяха толкова големи, вече щяхме да сме ги видели. Онази катеричка каза, че краят е съвсем близо…
Едва изрекъл тези думи Джак и пред двамата се открил и самият край на света. Той представлявал голяма пропаст, запълнена с бушуваща вода. Отсрещна страна не се виждала – вълните се ширели чак до хоризонта, който бил прав като чертан с линийка.
Отначало нито Джак, нито Мей смеели да продумат. Възторгът обаче бързо изпълнил семката, която била значително по-малка от човека и затова се пълнела по-бързо, и се излял навън:
- Изумително! Олеле, колко много захар би се получила от тая вода!
- Наистина невероятно! Но, Джак, къде са великаните?

Съвсем забравихме великаните! Вярно, че тъкмо заради тях тръгнахме да търсим тоя край на света… Но семчицата представа нямала къде може да са се дянали. Пред очите й стоели само Мей, скалите, вълните и гората отзад. Намръщил се Джак, но се сетил, че най-лесният начин да намериш някого е да го повикаш. И ето че гласовете на двамата приятели отекнали по стръмния склон…
- Ехооо! Великани-и-и! Къде сте-е?
Тъкмо щели да се откажат и да решат, че великаните са се катурнали във водата, когато наред с виковете нещо зажужало и запращяло, а вълните засвяткали, все едно че имало светкавици, въпреки че било съвсем светло, а на небето нямало нито едно облаче.
На Мей и Джак не им се наложило да се чудят дълго коя била причината за тия странни явления, затова и аз вас няма да държа повече в напрежение. Иззад ръба на пропастта изхвърчал бясно въртящ се и святкащ диск, закръжил над главите на нашите познайници, малко по малко намаляващ скоростта си, докато накрая не спрял съвсем – и да се върти, и да лети насам-натам. Тогава станало ясно, че това не бил какъв да е диск, а лисица, свита на кравайче, и то не някаква си обикновена лисица, а златна и с много щръкнала на всички посоки козина лисица, от която струи светлина.
- Здравей! Коя си ти? – попитал Джак.
- Добра среща, малка семчице, здравей и ти, мили човече. Аз съм Саратори, електрическата лисица на края на света.
Такъв отговор не би могъл да задоволи нашата любопитна семчица, която побързала да спомене, че…
- Не знаех, че краят на света си има електрическа лисица…
- Наясно съм, скъпи приятели! Това е нещо, което твърде малко същества знаят. В крайна сметка малцина са тези, които идват да видят що е то краят на света. Аз пък покрай него съм научила изключително много неща, а в случая – че вие ще ме навестите.
- Но каква е цялата тази история с края на света? И по-важното – къде са великаните? Чухме, че те са много големи, но не виждам никого освен нас с Мей и с теб.
- О, миличък Джак! Нима не разбираш?
- Какво да разбирам?

Джак съвсем нищо не разбираше, ако трябва да бъдем честни. Ама какво иска да каже тая лисица Саратори? Съвсем ни обърка, нали, приятели? Дайте да чуем какво обяснение ще даде.
- Великаните не съществуват, поне не по начина, по който ти го разбираш, Джак. Не, няма хора, високи колкото дървета и широки колкото къщи – трудно би се намерил човек по-голям дори от твоя приятел Мей. Но има и друг вид великани, които всъщност са много по-важни… Те са великаните като теб, мъничък Джак!
- Но как така? Ти сама каза, че съм мъничък, и то току-що!
- Да, може би е така, но въпреки това си великан – няма значение, че си висок по-малко от сантиметър. Това, което наистина е важно, са твоят ум, волята ти и добротата ти! Нима не беше тъкмо ти, който победи големия Мей? Не успя ли да се справиш с абсолютно всеки проблем, изпречил се на пътеката ти насам? А и ето те тук, на края на света, закъдето беше тръгнал, за да намериш знание. Стана ли по-ясно? Кажи ми, великане Джак Семката.
Олеле, тя пък какво имала предвид! Аз изобщо не се бях сетил, че думата “великан” може да се чуе по такъв начин… Ами вие? Е, признавам и на лисицата, че успя да ни изненада. Да се върнем към Джак, който между другото нямал думи, с които да отговори. Сълзи блестели на очите му, а под тях устата му се била ширнала в най-широката усмивка на света. След Мей никой не го бил оценявал тъй високо, а пък истината, обяснена от Саратори, му се сторила толкова проста и красива… Значи това е имал предвид и учителят по осладяване, когато нарекъл любимия си ученик великан, нищо, че и онзи бил мъничък като всички семки.
Саратори нарушила тишината.
- Радвам се, че те зарадвах. Това беше най-малкото, което мога да направя, задето вие зарадвахте мен с посещението си! Но, ох, къде са ми обноските?! Да оставя гостите да стоят прави! Моля, последвайте ме.

И така, лисицата ги завела в уютното си жилище, където ги черпила с чай, който да ги стопли след дългия престой пред морския бриз. Тримата с удоволствие общували, разказвали си най-различни истории и се оказало, че Саратори знае толкова много, че се наложило на Джак и Мей да останат на гости няколко седмици, докато допишат и последната страничка в тефтерчето на семката. Много загадки останали неразбулени и неразказани, защото нямали откъде да вземат още хартия, че да ги запишат и да ги занесат на народа на семките, а и двамата ни герои толкова дълго отсъствали от дома си, че съвсем се били затъжили: Джак – за другите семчици, а Мей – за своя учител, който сигурно вече започвал да се тревожи за него.
Саратори ги изпратила до гората. Сбогували се и си обещали, че Джак и Мей пак ще навестят лисицата някой път, за да не е самотна – така и така е лисицата на края на света, поне да си има приятели и да й е весело. Тя пък щяла да продължи да има разказва знанията си, за да могат да ги предадат и да ги използват.

Така свършва приказката за семката, която отишла чак до края на света, за да осъзнае, че за да бъдеш великан, не е нужно да имаш голямо тяло, а са достатъчни голямо сърце, чиста душа и бистър и пъргав ум. Хареса ли ви?

Автор: Теодора Тачева, 10 год.

Всяко лято Теди ходела на село при баба си и дядо си. Тази година обаче й станало скучно. Нямало никой, с когото да си поиграе. Тя седнала на една пейка в парка и си представила, че е принцеса. Започнала да танцува като любимата си принцеса Снежанка. Изведнъж се спънала. Хванала се за клона на близкото дърво. В ствола му се отворила дупка. Любопитната Теди влязла вътре. Появило се едно лале и започнало да й задава въпроси:
- Как се казваш?
- На колко години си?
- Коя е любимата ти принцеса?
- Кой ти е любимият цвят?
Теди отговорила на всички въпроси и попитала цветето:
- Къде съм попаднала?
Лалето й казало, че не се задават въпроси и я отпратило.

Една маргаритка й дала синя рокличка и една златна коронка. Теди отворила една врата. Видяла полянка с много цветя и момиченца. Там била и нейната приятелка Ради. Двете заедно с другите деца започнали да се забавляват. Станало тъмно и момиченцата трябвало да се прибират по домовете си. Теди и Ради помолили децата да останат. Всички започнали да събират листа. Построили огромна палатка, запалили огън. Тогава дошла вестителка и им казала:
- За вашата смелост и усърдна работа ви назначавам за организаторки на бала на принцесите.
Каква радост! Те щели да видят кралицата.

Теди, Ради и останалите момиченца трябвало да подготвят двореца за бала на принцесите. Този бал се организирал всяка година. Кралицата искала всичко да е перфектно за гостите. Много работа имало за всички – трябвало да ушият нови завеси, да подредят залите за бала, а Теди и Ради били натоварени да поддържат пламъка на вълшебното цвете. Това цвете било наистина чудодейно, ако два дни не светел лъчът, който разпръсквал аромата му, Страната на вълшебствата щяла да изчезне.
Деня преди бала Ники – едно от останалите момиченца, искало да полее цветето. Отворила шкафа и видяла, че то е изчезнало. Момичетата обвинили Ради, защото тя последна се докоснала до него. Теди й казала:
- Знам, че не си виновна и ще намеря вълшебното цвете.
Теди си помислила, че виновникът е някой, който се преобразява пред другите и е възможно това да е Роксана –  дребничко, но много хитро момиченце. Тя тръгнала да я търси и я зърнала пред едно дърво. След секунди Роксана изчезнала, а Теди я последвала. Озовала се на полянка с много цветя, а пред нея изскочило едно дребно човече и й дало задачата да откъсне всичките петстотин хиляди цветя. Теди се сетила, че човечето е преобразената Роки и я хванала за ръката. Роксана изтървала малко листче, на което пишело “В пещерата на огненото цвете”. Теди я попитала:
- Къде се намира пещерата на огненото цвете?
Роксана й отвърнала, че се намира в Деветдесет и първия свят. Момичето видяло проблясъка на сините й очи и се досетило, че виновницата обича да обръща думите и числата наобратно. Това означавало, че пещерата на огненото цвете се намирала в Деветнайсетия свят.

Умното момиче хвърлило набраните цветя, за да не може Роксана да го проследи, и продължило пътя си. То видяло бяло котенце със счупено краче и го взело със себе си, за да й помага при капаните на Роксана. Теди знаела, че котките са много умни животни. След това на пътя си видели малка червена топка. Котето й казало, че топката е магическа и те я взели.
Изневиделица долетяла вещица, хванала малкото момиченце и го завързала за дърво. Теди видяла малка къщичка, на входа на която имало свирка. Котето донесло свирката. Малкото момиченце засвирило песен, в която разказвало за своите приключения. Всичко наблизо затаило дъх, за да чуе нежната мелодия.
Вещицата също чула песента и се уплашила прекрасните звуци да не превърнат всичко наоколо в добро. Злобната жена скрила песнопойката в торбата си и я пренесла в десетия свят на брега на морето.

Русалки намерили торбата и я занесли в двореца на цар Тритон. Там те накарали Теди да пее и да танцува. Русалките се зарадвали на нейното изпълнение. За да се отблагодарят за хубавото представление, те се съгласили да я отнесат в Деветнайсетия свят.
Теди търкулнала вълшебната топка, за да й покаже пътя към пещерата на огненото цвете. Момичето влязло и там намерило Роксана, която искала да продаде цветето на лош магьосник. Котето отвлякло вниманието им, а през това време Теди взела вълшебното цвете и избягала.
Ради и Ники посрещнали своята приятелка и й помогнали да постави вълшебното цвете под светлинният лъч, който започнал да разпръсква аромата му.
Страната на вълшебствата била спасена, а момиченцата били доволни от себе си. Всички принцеси се зарадвали много. Балът най-накрая се състоял. Кралицата обявила малките момиченца за принцеси. Те можели да останат в страната на вълшебствата.

Теди се сетила, че баба й отдавна я чака и вече е време да се прибира вкъщи. Преди да тръгне към дома, седейки на пейката, тя се замислила за вълшебния свят. Разбрала, че този свят е светът на мечтите. Всяко дете мечтае да бъде като любимия си герой. Момичетата си представят, че са принцеси, русалки и феи. Момчетата си представят, че са Батмани и Супермени. Всяко дете има интересни и красиви мечти, а повечето възрастни мечтаят за пари и власт. Мечтите на децата са вълшебни. Големите трябва да се поучат от децата си. Децата са съкровището на Земята.

Автор: Теодора Тачева, 10 год.

Имало едно време един цар, който имал красива дъщеря. Когато пораснала, царската дъщеря решила да се омъжи за красив, умен и смел принц. Кандидатите трябвало да намерят феите на водата, като слушат сърцето си. Който ги намерил, имал добро сърце, който оцелеел, бил много умен. Много принцове отивали, но или не се връщали, или се отказвали.
Принц Александър също искал ръката на принцесата, която се наричала Василена. Красивият принц отишъл в двореца и се записал. Видял, че и други хиляда принца са се записали, а седемстотин вече са изчезнали.

Принцът се замислил за задачата. Помислил си, че щом отивал да се жени за принцеса Василена, я обича. Гледката трябва да е красива. Най-хубавата гледка е около водопадите, а щом я обича, този водопад е Водопадът на любовта. Истинската любов е вълшебно чувство, затова ще открие водопада в Страната на чудесата.
Принцът тръгнал да търси Водопадът на любовта. По пътя си срещнал четирима други принца със слугите си. Принцовете Иван, Андрей, Васил и Давид били братя. Александър се сприятелил с тях. Другите принцове също отивали да търсят феите на водата до Водопада на любовта. Те знаели, че и други десет принца отишли там, а осем от тях не се върнали. Двама успели да доведат феите, но имало още едно правило: феите трябвало да са съгласни на това, а те не били.

Всички заедно пристигнали в града на измамната любов. В него имало много красиви девойки и всякакви магийки за влюбване. Васил харесал една девойка на име Марияна. Оженил се за нея и се върнал у дома си. Другите продължили. Вървели, вървели и срещнали четири девойки. Девойките се присъединили към тях, а братята Иван, Андрей и Давид започнали да си говорят и закачат с момичетата. Александър бил нащрек. В очите на девойките проблясвали пламъчета. Момичетата останали при тях. Вечерта принцовете заспали, само Александър бил буден и се преструвал, че спи. През нощта девойките се превърнали в лами. Искали да излапат принцовете. Александър наказал ламите. Под крилото на една от тях той намерил част от бронзова роза и я прибрал в пазвата си. Александър изхвърлил ламите надалеко, а на сутринта Иван, Андрей и Давид станали и го попитали къде са момичетата. Той им казал, че са си отишли, защото техните родители ги чакали.

Бащата на Александър се оказал прав. Винаги бъди нащрек – казвал той. Принц Александър си помислил – винаги трябва да слушаш родителите си.
Принцовете продължили пътя си. Стигнали до една бурна река. Имало два дървени моста. Единият бил тънък, но здрав. Другият бил дебел, но крехък и чуплив. Принцовете се зачудили по кой път да минат. Иван тръгнал по втория, а Александър по първия. Мостът под тежестта на Иван се счупил. Александър хванал принца и го издърпал на брега. Другите принцове продължили по първия мост. Отново се събрали всички.

Една красива девойка видяла подвига на Александър Прекрасен. Момичето ги завело в своето село. Иван и девойката Анабел се харесали.
Един ден излезли петимата да се поразходят. Нападнали ги двайсет вражески войници. Андрей и Давид се изпокрили в храстите. Иван хванал момичето и се покатерили на дървото. Александър изгонил вражеските войници. Петимата се върнали в селото. Бащата на Анабел поискал да я омъжи за спасителя й. Александър предоставил тази чест на Иван. Иван останал и се оженил за девойката.

Останалите принцове продължили по пътя си. Те пристигнали до кладенеца на нимфите, които им предложили да отидат при тях. Принцовете отказали, а нимфите се разгневили. Те искали да им видят лицата, за да ги приспят. Александър сложил щита си. Нимфите се огледали в него и заспали. На една от заспалите нимфи смелият принц намерил другата част от бронзовата роза. Той я прибрал и продължили пътя си. Стигнали до езерото на забравата. Давид бил много жаден и отпил от водата да утоли жаждата си. Давид забравил накъде е тръгнал и се загубил.

Александър и Андрей преминали през проход с лава. Пристигнали до Водопада на любовта. Докато Андрей оглеждал водопада, храбрият принц Александър съединил частите на бронзовата роза. Той я поставил на един камък с вдлъбнатина с формата на роза. Появили се две малки момиченца с руси коси, сини очи и розови роклички. Те отишли при принцовете. Андрей хванал и стиснал силно малката фея. Феята се уплашила, а Александър заговорил на нейната приятелка:
- Мила фейо, харесвам принцеса Василена. Тя иска да те види, моля те ела с мен. Тя само ще те види и ще те пуснем.

Феята се съгласила. Когато пристигнали в двореца, малката фея на Андрей успяла да се освободи и го омагьосала. Принцеса Василена видяла, че феята на Александър лети около него свободна. Принцеса Василена и принц Александър се оженили по собствена воля и заживели щастливо.

Пламъкът на любовта, който принцът взел със себе си от Страната на чудесата, не угаснал до края на живота им. Съхранете този пламък и във вашите души.

Автор: Антония Владимирова 

Някъде далеч оттук, на място отвъд хоризонта, а после и отвъд него, ако се вгледаш внимателно ще видиш едно малко зелено петънце. Това зелено петънце е градчето, където ще те заведа сега. От теб искам да затвориш очички и да си го представиш. Така ще стигнем по-бързо. Готов ли си? Тръгваме…

Златното слънце бавничко се заизкачва нагоре по небето, все още малко сънено. Но пък усмихнато, както винаги. Огря зелените полянки и малките зелени къщурки. Цветчетата започнаха да се разбуждат и да разтръскват малките си главички, от които падаха кристалните капчици на сутрешната роса. Прозорчетата на къщичките се заотваряха и отвсякъде се показаха усмивки.

Макар и все още почти никой да не беше напуснал дома си, малкото зелено градче оживя. Сякаш някой беше взел боичките си и беше оцветил поредната картинка от книжката си за оцветяване. Тази картинка тук се наричаше Рататава. В нея живееха всички малки елфчета, които отговаряха за сънищата на малките дечица.
Кармо затвори вратата на къщичката си (зелена като всички други) и се запъти към фабриката в края на градчето. От нейния комин никога не бе излизал истински дим, а само такъв, който бе оцветен в седем цвята – лилав, тъмносин, светлосин, зелен, жълт, оранжев и червен, и който ние, хората, наричаме с чудатото за елфите име „дъга” и можем да видим само когато завали дъжд и в това време изгрее слънцето. В такива цветове впрочем бяха и всички жители на Рататава. Навсякъде се виждаха жълти, червени и зелени елфчета, които забързано летяха наляво и надясно. Кармо беше лилав. Всеки ден той и още няколко като него отговаряха за създаването на сънищата, докато останалите шиеха малки плюшени мечета, зайчета, пиленца и всички онези меки и пухкави животинки, които децата обичаха да гушкат, докато спят. Всъщност именно така се случваше всичко – след като лилавите елфчета направеха съня, зелените го изписваха по повърхността на малко кристалче, което започваше да свети. След това сините (и тъмните, и светлите) разпределяха кристалчетата в плюшените играчки, които бяха ушити от жълтите. Накрая оранжевите ги прибираха грижливо в пъстри кашончета, които червените пренасяха с мисълта си отвъд техния свят – в света на хората. Там ги оставяха в така наречените „магазини” и се прибираха.

Във фабриката за сънища, където работеше Кармо, имаше огромен екран, на който се виждаха множество малки екранчета. Те показваха всички места, където се намираха сънищата, скрити в играчките – както магазините, така и домовете, в които бяха отнесени. Те, разбира се, бяха милиони и нямаше как да се следят едно по едно, затова, когато се случеше нещо лошо, съответното екранче започваше да мига в червено.

Днес денят отново беше благоприятен за весели и красиви сънища. Лилавите елфчета бяха доволни от свършената работа, а и всички останали се бяха справили особено добре. Слънцето започваше да се прозява и с това показваше, че е дошло време Луната да го смени и всички малки работници да легнат да си починат. Те наистина бяха уморени и вече бързаха да се приберат и да сънуват собствените си сънища.

Кармо беше останал последен във фабриката. Огледа за последно дали всичко е наред. Остави включен единствено големия екран. На него се виждаха дечица, които вече спяха, обвити в сънищата си, и други, които шареха с очички в тъмното, но също щяха скоро да заспят. Елфчето се усмихна малко замислено и взе кубчето, което мигаше, ако се случи нещо неприятно. Загаси лампите и се прибра в къщичката си. Докато лежеше загледан в тавана, Кармо се зачуди кой ли измисля техните сънища. Откъде ли идват те и къде ли е скрито кристалчето, изписано с тях? Потънал в своите разсъждения, Кармо подскочи, когато тъмната стая изведнъж започна да мига в червно, осветена от кубчето. Той стана бързо от леглото и литна направо през отвореното прозорче към фабриката. Когато намери екранчето, което мигаше, той видя на него майка с детенце. Бяха спрели пред витрината на един магазин и момченцето гледаше с тъжни и зачервени очички към едно плюшено мече. Майка му, вече твърде уморена от работа, му обясняваше, че не може да му го купи, защото това би означавало да не могат да си купят храна на следващия ден, а и че магазинът сега е затворен. Обеща му, че ако се приберат по-скоро, ще му изпее някоя песничка. Детенцето тъжно се сгуши в нея и съвсем тихичко каза, че иска просто да прегърне мечето и предпочита майка му да му разкаже приказка. Но всъщност досега тя никога не бе успяла дори да му попее, защото винаги се прибираше късно, когато то вече спеше. Все пак момченцето се сгуши по-силно и й каза, че я обича. В нейните очи блеснаха сълзи, които тя не позволи да се отронят. Взе детето на ръце и си отидоха.
Кармо стоя известно време загледан в екрана, който сега показваше просто витрината с мечето. След това обърна глава към другите и в тях видя хиляди такива малки момиченца и момченца, които се усмихваха в съня си, на които бяха разказали приказка и които имаха мечета, които да гушкат.

Елфчето летеше забързано към склада с играчките. Там намери същото мече, като онова в магазина. Хвана го здраво, затвори очи и си пожела да отиде при момченцето. Когато отвори очи, вече беше в тъмната стая. Детенцето видя лилавата светлинка на Кармо и го загледа с интерес. – Не се плаши, няма да те нараня – каза елфчето много внимателно.
– Какво си ти? – попита момченцето, в чието гласче не се улавяше уплаха, а любопитство. Децата винаги приемат чудесата за нормални, за разлика от възрастните, които подлагат всичко на съмнение.
– Аз съм Кармо, лилаво елфче. Отговарям за сънищата на децата. Как е твоето име?
– Аз се казвам Тими. Как така отговаряш на сънищата?
Те задават ли въпроси?
– Не отговарям на сънищата, а за сънищата. Това означава, че се грижа за тях, както твоята майка за теб – усмихна се елфчето.
– Ясно – каза Тими разбиращо и сведе очички някак тъжно. – А купуваш ли им плюшени мечета? На мен мама не може да ми купи, защото после няма да имаме пари, с които да си вземем храна. Тя каза така.
– Твоята майка те обича много, Тими. О, щях да забравя. Сигурен съм, че тя иска това да е в ръчичките ти, докато спиш – Кармо подаде мечето на детенцето и видя как в очичките му светна една нова искрица. – Сега аз трябва да тръгвам, Тими.
– Почакай – елфчето се обърна. – Ще ми разкажеш ли приказка?
Кармо си спомни всички онези дечица, които спяха спокойно и щастливо в своите приказки. Върна се и седна на леглото. Приказката му започна така:
„Някъде далеч оттук, на място отвъд хоризонта, а после и отвъд него…”

Автор: Михаил Милчев - Дяд Желяз

Първо се събуди Птичето. Никой не знае защо, но Птичето се буди винаги първо…
Бухалът цяла нощ чака на сухия клон да посрещне Слънцето, но по едно време страшно му се доспа. Клепа, клепа с жълти перденца и задряма тъкмо, когато Слънцето се мажеше с вазелин, за да е лъскаво. А щом Слънцето се намаже с вазелин, нищо вече не пречи да излезе на полянката.

Бухалът хърка като акордеон, Слънцето се разхожда по полянката, а Птичето мие очичките си с роса. Хоп с едното крилце едното оче, хоп с другото крилце – другото. Оченцата гледат добре. Колко е лъскаво Слънцето, колко е красиво. Птичето не се удържа, не се стърпява. Скача на близкото клонче.
- Мале, че си лъскаво-о-о. Лъскаво.О-о-о. Хубаво. О-о-о.
- Да-а-а-а…
- И си жълто-о-о-о. И си светло-о-о-о.
Зяпа Птичето от възторг, а от човката му изхвърчат сребърни топчици. Какво е това? А, нотички.
Птичето ахка, охка – пее, а песенчицата се рони на трошици като курабия. Падат трошиците нотички и се трупат на купчинка под дървото – кръгли, опашати, рогати и окати, една по една и заловени за ръце близначета и редички. Бре, че разнотия.

Изтърколи се една веселуша, палавница някаква и се завря в храста. Там похърква Вятърът. Заплете се нотичката в мустаците му, пърха-пърха като пиле в мрежа и се завря право в носа му. Кихна вятърът, разхвърча се купчето изпод дървото. Литват нотите над полянката.
Хвърчат сребърни мушици, танцуват край листенцата горски, а Слънчицето се смее, гъделичка със сламка носа на Вятъра, той киха-бриха. Издуха нотичките над гората и ги оплете в малко облаче.
Само нашата палавуша се закачи за дъба. Столетник дъб, старик, ама и той има тънко връхче. Там се овеси непослушаната, завъртя се като фарфалак, едно листо я подхвана на пружина и я хвърли надолу.
Паячето е оплело мрежа още вчера. Нотата тупва в мрежата, подскача обратно – я, батут, листото я връща – я, федербал. Бум в клончето отгоре, бух надолу, и пак по същия път. Чук-чук по клончетата. Паячето бърза на проверка с личния си асансьор. Я, ама то се съмнало!
Катеричката поглежда от хралупката. Кой чука? Отваря вратата. Но срамота е да излизаш по нощна шапчица… Поне се загърни с опашка. Ама опашката още не е сресана. Давайте гребена. То се съмнало, бе.

А облачето плува над дърветата, издига се и се спуща. Интересно е да се лети. Особено, ако вятърът се е накихал.
Някои обаче не обичат да летят. А да спят.
Къде спи Мецана?
Вързала си е люлка на два бора, завила се е с шарено одеяло. Хубаво се спи в люлка. Може да се спи чак до обед. Но нотичка пада върху й. Мецана отваря едно око. Пух – и нотичката обратно в облака. Но кой дръзва да разбута облак? Посипват се нотички. Скачат по муцуната, тичат по въжетата. Една се пъха в ухото, друга – в другото ухо. А пръстите на Мецана дебели, не може да бръкне да си извади нотата. Трябва да ходи при Щърко. Хайде ставай! А Мецана се върти и се тръшка. Тогава се скъсва въжето. Мецана тупва на тревата. Отваря и двете очи. Я, че то вече се съмнало…

А нотичките летят ли, летят. Колкото са останали…. А много са останали. Облачето плава като сребърна ладия и се оглежда в реката. Залиса се облачето, посипаха се нотички. Пляс, пляс във водата – малки фонтанчета. И към дъното.
Шаранчо побутва с муцунка топчиците. Ам-ам. Ох-ох. Не стават за ядене. Не е за неговата уста тая манджа. Когато беше време, Шаранчо се измързеливи, не учи, сега му е трудно, не знае как се дъвче нотичка. Ох, я. Добре че няма зъби, ами, ако имаше, ами, ако си счупи зъб… Тежки мисли… А водата вдига Шаранчо нагоре. Там е светло. Я, вече се съмнало.
Край реката тича влакче. Да се повозим, а? Облачето хваща последното вагонче. Като опашка се вее отзад. Изхвърчаха нотички близначета. Муш при машиниста. Туп върху свирката. Ту-ту-ту. Стряска се чичкото. Кой натисна свирката. И си показва лицето да го духне вятърът. Ами то се съмнало…Я да спра на гарата. Хората вече са се събудили, отиват на работа.

Спира влакчето. Качват се пътниците. Литват нотичките над покривите хорски и търсят прозорче – да се пъхнат. При дечицата. Защото във всяка приказка има къщичка с прозорче, тук живеят дечица и може би се казват Гошко и Женя, и са братче и сестриче.
Та свиват нотичките над къщичката, влизат през прозорчето, изтърсват се през комина, даже под вратата се пъхат. Дечицата спят. На полицата стои часовниче. Една нотичка яхва часовничето, удря по камбанката. Зън-зън. Тин-тин.

Събужда се Женя, събужда се Гошко. Трият очи с юмручета. Я, то се съмнало.
Цялата стая е пълна с нотички. Ами сега? Шляпат дечицата с боси крачета. Боц, боц, ама, че работа. Но Женя вече е голяма. Досеща се. Отваря шарената кутия. Вътре е пианото, дето дядо Коледа го донесе зимъска. Слага го на коленете на Гошко. Свири.
Нотичките са хващат за ръце. Отново са в редички и пирамидки. Танцуват върху пианото и влизат в него.
В това време се събуждат татко Мишо и мама Нина. И започват да се карат.
- Защо ни събудихте, калпазани такива?!
- Ама то вече се е съмнало! – казва Гошко.
- Не сме ние – казва Женя. – Едно птиче е. Нали знаеш кое птиче…

Автор: Михаил Милчев - Дяд Желяз

Миша и Делян много се разшетаха. Стана и шумно, и тясно.
- Елате да ви прочета приказка…
- Идваме, ако ни разкажеш приказка – каза Миша.
- Добре, ще ви разкажа за Млекан.

Миша още не е чувала за Млекан, но се гушва у мен. Делян притичва до кашона с играчки, зарежда се с един конструктор и сяда от другата ми страна. Ръцете му вече шават – сглобява нещо, без да гледа частите.
- Кой е Млекан? – пита Миша.
- Млекан? Да, дядо, кой епизод е? – казва Делян. – Стотният епизод. – Делян се фъчка с мъчната думичка, която е научил от баба си.
- Обясни, Деляне, кой е Млекан?!
Делян, който е слушал двайсетина измислици по темата, обяснява:
- Млекан е юнак. Много силен, добър. Дядо, бяхме стигнали до магьосника…
- Аз искам за козлета… – казва Миша.
- Добре – за Млекан и козлетата.
- И за майка коза – добавя Делян и показва самолета, който вече е сътворил.
- И за татко козел – добавя Миша. – И за вълка.
- Бива! – съгласява се Делян. – Първо за козлетата…

Почвам.
- Нали Млекан живял край гората в къщичката на бабата и дядото, които го намерили в едно гнездо. И нали името му дошло от това, че обичал да яде мляко от бабината козичка. И от млякото израсъл толкова голям и толкова силен, че можел да вдигне с една ръка цяла кола с дърва. А бил още малко момче.
- Колко малко? – пита Делян.
- Колкото вас.
- А можел ли вдигне и коня заедно с колата? – интересува се Миша.
- Можел – отговаря Делян, който е сведущ по силовите въпроси.
- И така. Един ден Млекан се разхождал из гората и на полянката намерил голям брадат козел. Козелът бил много уплашен, защото се изгубил в гората, а слушал, че в нея броди Страшният вълк. Но Млекан го погалил, успокоил го, откъснал ластар от една дива лоза, вързал козела за рогата и го закарал при бабината Козичка. А тя толкова се зарадвала, защото отдавна й било скучно сама. А и Козльо бил напет и хубав. Заживели заедно и не след дълго им се родили четири козлета. Къщичката на бабината Козичка станала тясна. Козелът и Козата накършили клони, преплели ги, запълнили дупките с кал и така направили широка кошара. Покрили я с шума и трева и поканили козлетата:
- Заповядайте, тук ще живеем всички…

Влезли козлетата, много им харесало в новата къща, всяко си избрало свое ъгълче, настанили се. Дошла вечерта и всички заспали. Но през нощта козлетата огладнели, събудили се, подушили наоколо за някакво хапване. Покривът им замирисал много хубаво. Само си повдигнали главите и захрупали. Но като се събудили на заранта, що да видят – от къщичката били останали само стените.
После духнал вятър, докарал облаци и като завалял дъжд, измокрил козлетата от рогцата до копитцата. Дъждът бил студен, защото вече идвала зима, а през зимата вали още по-студен сняг. Ами сега?
- Ами сега? – попита Миша.
- Трябва нов покрив – казва Делян и ръцете му строят някаква машина.
- Трябва покрив, ама дето не се яде – подсещам ги аз.
- От желязо – предлага Делян.
- Къде в гората желязо…
- Да сложат керемиди – досеща се Миша.
- Ама дядото и бабата били много бедни, нямат пари за керемиди…
- Тогава дървета, ама по-дебели, дето не се ядат – предложението е на Делян.
- Може, дървета може. Е къде е гората… Само дето с рога дърва не се секат, трябва да търсят помощ. Добре…
Козата и Козелът отишли при Млекан, така и така, разказали му защо са без покрив. Млекан се засмял, взел си брадвата, отишъл в гората, насякъл дърва, струпал ги на една полянка и си тръгнал по работата, защото много бързал. Козата, Козелът и козлетата почнали да пренасят дървата, ама те били тежки, тежки, страшно се изморили и нищо не свършили. Ами сега?
- Камион! – казва Делян.
- Това било много отдавна, дядо – пресрещам го аз – Камионите не били измислени…
- С колата, дето я вдигал Млекан – досеща се Миша.
- Не може. Нямали кола. Млекан вдигал чужди коли, само да покаже колко е силен… Отново ще трябва помощ.

И срам не срам, Козата и Козелът отишли отново при Млекан.
- Така и така, не можем да си пренесем дървата.
- Да бе, забравих – казал Млекан, метнал дървата на рамо и ги стоварил пред къщичката.
Сега вече всичко било наред, козлетата бързо наредили покрива, къщичката станала за чудо и приказ. Нанесли се – вътре сухо, топло. И добре, че бързо се нанесли, защото тутакси дофтасал Страшният вълк. Натиснал вратата.
- Отваряйте, иначе ще бутна къщичката!

Но къщичката била здрава. Блъскал, блъскал вълкът, но само си ожулил дясната лапа, къщичката си стояла на място суха и топла.
- Сега какво ще направи Страшният вълк? – питам аз.
Делян и Миша мислят.
- Ще ги измами… – предлага Миша.
- Ама как?
- Ще се престори на мама Козичка.
- Не, не, това е от друга приказка. Мама Козичка и татко Козел са вътре при козлетата. По друг начин трябва да постъпи…
- Най-добре да се престори на Млекан. Нали им е приятел, може да се измамят! – казва Делян и спира за момент да върти конструктора.
- Това е добре! – казвам аз. – Но как Страшният вълк ще стане добрия Млекан?
- Трябва да си скрие косматите лапи – припомня си Делян.
- Как?
Делян: Обува панталон на краката.
Миша: И ръкавици.
Аз: Добре, ами опашката.
Делян: Да я напъха в панталона.
Аз: Ами ушите?
Миша се досеща: Шапка.
Аз: Остана муцуната.
Делян: Маска.
Миша: Маска, розова като кожа, като лице.
- Добре ще се престори! – похвалвам ги аз.- А откъде ще вземе Страшният вълк всичко това?

Децата усилено мислят. Обсъждат и отхвърлят варианти: покупка (няма пари), шев по поръчка (къде ще търси шивач)…
Спират се на кражба. Защото вълкът е лош, щом мами, значи и краде. Ще краде дрехите на Млекан.
- И така, вълкът дочакал да се стъмни и когато Млекан заспал, влязъл през прозореца и му задигнал дрехите. Навлякъл ги набързо, сложил шапка връз ушите, намазал се с помада…
Тук очаквам да ме сгащят и да попитат: а откъде у вълка помада. Вместо това чувам Миша да ме поправя:
- С фон дьо тен, дядо.
- Да бе, и муцуната му станала розова, като кожа…
- Забравихме, че трябва да изпие едно яйце, да му стане гладък гласът… – казва Миша.
- Да бе, грабнал едно яйце от гнездото на Косе Босе, изпил го и почукал на вратата.
- Кой е? – попитал татко Козел.
- Млекан – излъгал вълкът.
- А-а-а, влез, Млекане! – и отворил вратата.
Втурнал се Страшният вълк вътре, махнал си шапката, изтрил си фон дьо тена и козлетата видели страшната му муцуна.

Какво станало обаче? Уж бил много страшен вълкът и много плашливи козлетата, а като се скупчили в ъгъла, като насочили рогата напред, пред вълка застанала бодлива стена.
- С рогата напред! – изкомандвал татко Козел и бодливата стена тръгнала срещу вълка.
И изведнъж:
- Стойте, ще ми надупчите дрехите! – извикал някой.
Козлетата вдигнали очи и видели Млекан, по гащи, държи вълка за опашката и му сваля панталоните.
Наистина, толкова много рогца ще направят дрехите на Млекан на решето.
- Какво е решето? – пита Миша.
- Кажи, Деляне, какво е решето…
- С дупки, като ситото на баба, само че с по-големи дупки…
- Ясно ли е какво е решето?
- Ясно.
- И колко дупки ще пробият по Млекановите дрехи?
Тишина. Първи се обажда Делян.
- Четири козлета, по две рогца, и още две таткото и още две майката.
- И колко е това?
Делян и Миша още не могат да смятат.
- Много са, дядо – казва Миша. – Няма да могат да се носят дрехите.
- А Млекан бил беден, откъде пари за нови дрехи?
- Така е, значи няма да го бодат Страшния вълк. Млекан си взел дрехите и както бил хванал вълка за опашката, завъртял го и го запратил към гората. Вълкът бухнал в един къпинак.
- Дето растат къпини. – казва Миша.
- Да. И вълкът се набол. Но не това е най-страшното… Тръгнал да излиза, трънчетата не го пущат. Дърпал се той, мъчил се, всяко трънче изскубвало по едно косъмче от кожуха му и когато вълкът се измъкнал от къпинака, бил вече съвсем гол, не му останало нито едно косъмче.
- Мале, плешив като чичо Андро! – не вярва Делян.
Става опасно за повечето чичовци. Затова казвам:
- Така било. Но приказката за голия вълк е друга приказка.
- Е-е-е, дядо!- протестират и двамата.
- Да, да, друга е. Хайде сега на палачинките, че баба ще ни се кара ако изстинат…

 
Автор: Димитър Никленов

Ангелчо беше на шест години, когато реши да избяга от сегашните си родители и отново да заживее на улицата. Искаше да си тръгне, защото не можеше да приеме новия си начин на живот и по-точно дневния режим, с който трябваше да свикне. Каква досада – да си мие два пъти дневно зъбите, вечер да си ляга винаги в осем часа, да чете книжки и още куп неща. Оставяха го да спи сам в стаята с тапети, а когато затвореше очи, шарените завивки го караха да сънува страховити същества.

Една сутрин момчето остана за малко само и макар да знаеше, че  бягството ще притесни родителите му, изтича на улицата. Отвън все още не се срещаха много хора. Вятърът полюшваше слабичкото му телце и го тласкаше да върви напред, а зелените му очи търсеха някое тихо и необитавано местенце, където да се подслони.Той беше изплашен и се чувстваше самотен. Спомни си как преди две години неговата родна майка го беше изоставила заради бедността и той заедно с още няколко деца си бяха построили колибка в най-затънтената част на парка.

Тръгна за натам, като не преставаше да мисли за своята майка – дребна на ръст, с черна коса, бяло лице  и пъстри очи, които никога нямаше да забрави. Бързо стигна до мястото в парка и легна направо на тревата. Слабото му телце усещаше студените капчици от утринната роса, но след дългата  безсънна нощ заспа дълбоко. Скоро обаче дочу в съня си странен шепот. От изненада или от страх извика прекалено силно, но никой не го чу. Шепотът, който ту се усилваше, ту заглъхваше, се повтори още няколко пъти. Ангелчо се опита да отвори очи, дори му се искаше да скочи, но остана вцепенен. След третия път шепотът се превърна в силен звук и екна като далечно ехо във вековна гора. Тогава около момчето стана много светло, а когато то се огледа забеляза, че се намира седнало на пясъка на хълмист морски бряг. Вълните достигаха почти до него и плискаха босите му крачета, а вятърът нежно го милваше. Искаше му се да си поиграе с тях и една  вълна даже го плисна в лицето. Посегна с ръка, за да я улови, но тя така умело му се изплъзна от шепичките, че никой не видя как се сля с многото вода пред него.

Вятърът залудува и започна да го тласка към морето и той се отзова в една плитчина. Момчето никога досега не беше изпитвало подобно чувство. Продължи да си играе с вълните, които го настигаха, плискаха и пак се оттегляха навътре в морето. Опита се да си поиграе на криеница с тях и се скри зад пластмасовия кош за боклук, но и тук вълните и вятърът го откриха. Падна голяма игра. Накрая Ангелчо седна уморен на пясъка.

Колко е хубаво, когато някой иска да си поиграе с тебе, си каза той.
- Фу-у-у! Фу-у-у! – изфуча вятърът. – Аз мога не само да играя, но и да правя фокуси! 
-   Ха, нима си вятър фокусник?! – усмихна се Ангелчо. – За първи път срещам такъв вятър.
- Само си пожелай и ще видиш! – зашептя вятърът и за да му докаже, че може да прави фокуси, накара вълните да танцуват по цялото водно пространство. – Видя ли? Мога да правя всичко.
- А  можеш ли да правиш децата безгрижни? – попита Ангелчо.
- Е, това не съм пробвал, но ще опитам! – отвърна вятърът и веднага си помисли, че може би не трябваше да споменава, че е фокусник, защото на Ангелчо веднага му се приискаха наведнъж няколко неща.
- Добре! Искам да има някой, който вместо мен, да си мие  зъбите, да ми оправя леглото – т.е всичко, което ме карат да правя всеки ден мама и татко.
- Фу-у-у!Фу-у-у! Това е най-лесното… Фу-ю-у…Фу.-у-у. Фу-у-у.

Изведнъж слънцето за миг се скри, после отново изгря и около Ангелчо стана светло. Вятърът леко профуча и всичко утихна. Морето беше спокойно и нямаше нито една вълна. Ненадейно до Ангелчо се появи едно момче, което страшно приличаше на него, почти като негов двойник.
- Здравей! Ето ме и мен, аз ще изпълнявам твоите желания! Какво искаш да направя?

Ангелчо го огледа няколко пъти от глава до пети с ококорени очи, сякаш си беше глътнал езика. 
- Ама, ти кой си? Защо приличаш толкова на мене?
- Скоро ще разбереш – отвърна му момчето.
- Съгласен съм! Изпълнявай желанията ми, че нямам търпение. Първо – искам да ми направиш дворец от пясък. Донеси ми вода. Изкопай ров, за да не могат лошите да нападнат двореца!
Момчето изпълняваше стриктно заповедите му.

Някъде по обяд на Ангелчо му омръзна да се излежава на брега и да наблюдава момчето, пък и беше огладнял като вълк.
- Сега ми донеси нещо за хапване.
 - Ще ти донеса, но ще ядем ли заедно?
  - Не. Ти само ми донеси. Всичко е за мен, защото ти само изпълняваш моите желания!
След тези негови думи момчето изчезна. Знаех си, че за нищо не те бива!  Ще повикам вятъра. Хей, вятърко-о-о! Къде си?, каза си наум Ангелчо.
Но и вятърът не се появи. Само две вълни се озоваха при момчето, но този път бяха по-студени и то потрепери. Потропваше с крачета и продължаваше да крещи.
- Помощ! Няма ли кой да ми помогне? Гладен съм!…

Най-накрая откъм морето се дочу отново странният шепот.
- Пре-ста-ни-и-и да ви-каш вя-тъ-ра-а-а! Хайде-е-е можеш сам!
- Но аз съм гладен, не разбрахте ли-и-и?! – каза Ангелчо и легна неподвижно на пясъка.
Изглежда и вятърът беше наблизо и след като дочу думите му, профуча покрай него, а след това отиде навътре в морето, за да помогне на няколко платноходки, които се нуждаеха от него.
- Никой не ме иска…
- Пре-ста-ни да хлен-чиш! Ти сам мо-жеш да си по-мо-г-неш – продължаваше странният  шепот.
- Аз ли? Аз – извика момчето и се досети за нещо, което го накара да се затича през глава по морския бряг. Спомни си как мама и татко му приготвяха палачинка с ягодов конфитюр, когато беше много гладно.
- Разбра ли? –  момчето двойник отново се беше появило.
Този път Ангелчо запази самообладание и попита: -   Всъщност ти кой си?
- Аз съм твоята добра половина? – усмихна се момчето.                                                                                                                           
- Сега след като я намери, трябва да я използваш винаги. С нея животът ти става по-лек. Опитай и сам ще се увериш в това? – и изчезна.

Ангелчо го потърси с поглед. Но от него нямаше и следа. Огледа се и за вятъра. Но напразно. И него го нямаше. Гладът му беше преминал и той легна на топлия пясък. Затвори очи и колко време стоя така, никой не разбра. Но когато се събуди, отново беше в голямата стая, потопен не във водата на морето, а в шарените завивки. По крачетата все още усещаше хладината на вълните, а в мислите му звучаха думите на странното момче.

Автор: Пенка Иванова

Преди време, в едно селце по поречието на река Тученица, недалеч от град Сторгозия, се установил един  красив, строен, представителен момък. Той не бил много разговорлив и може би затова никой не знаел откъде е дошъл и защо е точно тук сега… Приличал на Сарматски воин. Бил изискан, точен, уважителен, трудолюбив, отнасял се  добре с хората. Всички го приели много радушно. Имал хубав кон. Яздел добре. Наблизко била местността ,,Среброструй ”, той често ходел там и месните хора започнали да го наричат – Среброструй.

Още на следващата година в края на месец май  Среброструй решил да посети Долината на Розите, където имал роднини. Обяздил своя кон и се упътил към Прохода. Прекосил Балкана и ето го в красивата Долина. От дете не бил идвал в градчето, разположено в тази Долина, но с питане се ориентирал. Намерил и старинния квартал, където живеели негови близки. Минал по калдъръмената уличка, пийнал студена водица от мраморната чешма и ето го пред чемширената порта.

Излязла съседката:
- Кого търсите?
- Търся Пепита – братовчедка ми е.
- О, тя излезе след обяд. Каза, че ще ходят горе – на Бузово Кале…
- Сигурна ли сте?
- Да. Там са! Ако желаете, и Вие може да отидете. Интересно е там. Гледката е неописуема! С този ,,крилат” кон за половин час сте там. Ще ги намерите, вероятно са на Люлякова поляна.
Жената упътила Среброструй.

Той  яхнал своя кон и се отправил на юг към Бузово Кале – оттатък Тунджа.
Открил Люлякова поляна, където Пепита и нейна приятелка току-що довършвали венчетата си от пъстри, свежи цветя.
- Пепита, чак тук ли сте дошли, и то сами?!…
Момичето се изненадало, като видяло братовчед си. Едва го познало. От деца не се били виждали и много се зарадвало.
- Да, тук сме – прекрасно е! Вижда се цялата долина! А ти как ни откри?
- Не беше трудно. Нали това е Люлякова поляна!
- Да, погледни – наоколо всичко е в люляк. Където е по-сенчесто, все още има цвят и ухае на люляк. Не мога да повярвам, че братовчед ми е тук… Кристалина, запознайте се!
Среброструй слязъл от коня…
- Знаете ли – подела разговора Пепита, – че тук, на Люлякова поляна, в деня на пролетното равноденствие са се събирали някога орисниците… През деня те правели подготовка за голям огън. След това заедно се отправяли ей там – горе, на Мегалита, при внушителните сиви, каменни блокове, за да изпратят Слънцето. Преди залез то попада във ,,Вратата”, образувана от тези каменни грамади, служили някога на древните астрономи. След като се скриело Слънцето, след залез, орисниците  отново   идвали тук, на Люлякова поляна. И тогава те запалвали предварително подготвената от тях клада. На ,,жива” преливаща светлина от горящи разновидни сухи дървеса те обсъждали предстоящите си изяви на орисници. Кой, кога и къде ще ходи…

Пепита разказвала, а Среброструй слушал и сякаш  не вярвал, че е попаднал точно на това място. Поглеждал към тайнствените канари към Мегалита, премрежвал очи към Долината…
Толкова много бил впечатлен, че  му се приискало да остане завинаги в този край, тук откъдето е произлязъл неговият род.
Свечерявало. Разговорите   продължавали… 
- Знаете ли какво станало при една от поредните срещи на орисниците? – продължила с обясненията си Пепита – късно вечерта излязла силна буря. Орисниците се принудили  да си тръгнат преждевременно. Но след тях вятърът разнесъл бляскави искрици насам-натам. Те припламнали и голяма част от близката гора била обхваната от пламъци. Това било последното събиране, последната среща на орисниците на Люлякова поляна.
- Много трябва да се внимава с огъня. Всеки пожар причинява големи щети! – заключил Среброструй. – Хайде сега да отидем до Загадъчните канари, до Мегалита!
- Няма време, утре трябва да ставаме рано. На розобер сме, братовчеде – казала Пепита.
-  Добре, ще дойда някой друг път. Опиянен съм от всичко това… Преди да тръгнем, бих желал, Пепита, да ми кажеш: кое е най-важното нещо в живота? 
- Ти си го разбрал вече, братовчеде, още щом си тръгнал по стъпките на древните български владетели… А сега – ето, издирваш и родословието. Да живееш с ценностите на твоя народ, на твоя род, е преклонение и любов към Родината!…
- А за теб, Кристалина, кое е най-важното нещо в живота? – попитал Пътешественикът, обходил далечните земи на древните български владетели…
- За мен са важни много неща, но най-вече здравето, честолюбието, отговорността. И още нещо – да се стремиш напред и нагоре !А за Вас, коннико?   
- Да пазим всичко българско и родно и да възвисяваме Доброто и Достойнството! Доброто винаги побеждава… Запомнете! – отговорил  Среброструй.
- Поокъсняхме, хайде да тръгваме! – напомнила  Пепита.
- Да! Утре трябва да се става рано, нали сме на розобер,  тръгваме – потвърдила Кристалина.
- Не се тревожете и аз ще дойда с вас и ще се включа в розобера.
Среброструй помогнал на момичетата да се качат на коня, хванал юздите и поели надолу.

Рано на другата сутрин преди изгрев Слънце Кристалина, като по-ранобудна, отишла да ги вземе. Отправили се тримата към розовите градини. Усмихнати девойки в пъстри национални носии вече навлизали в редовете на оросените от утринната свежест розови храсти. Всички бързали. Напече ли слънцето, маслодайната роза губи добрите си качества… Момичетата берат, а Среброструй пренасял набрания, ароматен розов цвят и все поглеждал към розоберачката с жълтата кариока на косата. Девойката толкова бързо беряла, че дори не забелязвала, че някой я наблюдава. А тя била – Кристалина.
На другата сутрин Среброструй пак се включил в розобера. Когато приключвали, заговорил Кристалина – девойката със свилената кариока, с която се запознал на Люлякова поляна.
- Може ли да се видим днес, Кристалина, след като се прибереш и си починеш?
- Нямам свободно време. Грижа се за майка ми, на която сега и е необходима  моята помощ.
- Мога ли с нещо да съм ви полезен?
- Едва ли – угрижено отвърнала Кристалина.
Няколко дни Среброструй помагал на розоберачките и слушал звънкия глас на Кристалина. А когато розоберът приключил и реколтата от рози за този сезон била прибрана, той споделил с девойката, че е пленен от нея  и ще дойде отново тук в Долината – да си я вземе.
- Не мога да дойда, нали знаеш…
Разделили се…

Не минало много време. В деня на есенното равноденствие Принц Среброструй се появил отново в Долината и отишъл при Кристалина.
- Кристалина, моля те да ми отделиш час-два. Миналия път когато бях тук, не успях да обходя свещените места на Бузово кале, не стигнах дори и до тайнствената загадка – до Мегалита.  Бих желал заедно да отидем.Тръгваме, нали?! Ще те изчакам…
Кристалина имала неотложна работа около своята майка, но я свършила и поели със Среброструй и неговия верен кон към Бузово кале.  
На върха край свещения Мегалит, край величествените каменни блокове, Среброструй видял едно нежно, красиво небесносиньо цвете и точно когато решил да го откъсне за Кристалина, се появила Люляна, която живеела тук някъде. Т много се зарадвала, като видяла, че в този ден и други хора, са почели това любимо за нея място.  
- Дошли сте тъкмо на време. Днес е денят на Почит и благодарност към Природата. Ще видите Слънцето в цялата му прелест! – казало момичето и  миловидно поглеждало към Среброструй – Ела – хванала го тя за ръка и го повела към ,,Вратата на Слънцето”. – Погледни Слънцето! Каквото си пожелаеш в този момент, ще се сбъдне…
Лъчите на Слънцето точно сега попадали в този правоъгълник, във,,Вратата”…

Среброструй сякаш се стъписал от изненадващата поява на Люляна – пазителката на крепостта, както я наричали тук.
,,Откъде се взе сега тази Люляна?! Аз дойдох точно на този ден, не случайно само с Кристалина…”
Но Кристалина нямала нищо против. Нали са дошли тук, за да видят залеза на Слънцето и неговата западна ,,Слънчева врата”. Тъкмо ще научат повече от Люляна за Мегалита, за ритуалите, за околностите… Да, наистина, Люляна им разказала много интересни неща. Но както незабелязано се появила, така и си тръгнала.
И ето че отново Кристалина и Среброструй са само двамата на това необикновено място, на древното каменно съоръжение. Среброструй споделил  своите най-искрени чувства към Кристалина, точно тук на това прекрасно място.
- Този пръстен, скъпа Кристалина, от днес ще е твой! – Той свалил своя безценен пръстен, с който бил през цялото време на пътуването из земите на древните български владетели и го поставил на девойката.

Пред милата двойка в далечината се ширела долината на тракийските царе, красивата Долина на розите. В тази долина, където се е появило неговото родословие, Среброструй останал завинаги. Обичта му към Кристалина не угснала никога. Заедно те делили скръб и мъка, радост и щастие. Помагали си, а когато се появила първата им рожба – тяхното Слънчице, най-голямата радост, най-ценното богатство в съвместния им живот, те му разказали своята приказка… Приказката за обичта, за любовта към род и Родина, за честолюбието, добротата,  трудолюбието.

Автор: Саня Ивелинова, 2010 г.

- Искам още шоколад! – викаше Бо.
- Не може да ядеш повече, защото ще ти стане лошо – отговорих отчаяно аз.
- Няма нищо да ми стане, искам-м-м-м! Видях, че има още в другата ти ръка! – продължаваше да мрънка Бо.
- Ти знаеш ли приказката за страната Шоколандия?
- В тая Шоколандия има ли мно-о-о-о-го шоколад?
- Разбира се, че има. Това е една чудесна страна – цялата направена от шоколад –   мечтата  на всяко малко дете. В нея  живеят милиони хора. Те са мънички като мравки и са много трудолюбиви. По цял ден копаят шоколад в своите шоколадови мини, за да осигурят прехраната на семействата си. Тази чудна страна се управлява от Шоколадия, която е тяхната кралица. Кралицата разпределя шоколада по равно на всички свои поданици и излишният шоколад отива в шоколадовите им фабрики за опаковане.
- Лелеее, сигурно по цял ден ядат шоколад и никой нищо не им казва! – замляска Бо.
- Не е точно така. Те са научени да ценят шоколада и да не го пилеят. Всичките им реки, езера и морета са от бял шоколад. Равнините, където пасат лилавите им крави, са от фин млечен шоколад. Имат огромни планини, където са шоколадовите мини. Планините са от тъмен шоколад.  Когато тези планини се осветяват от слънцето под определен ъгъл, те изглеждат сини. Затова хората ги наричат Сините шоколадини.
- Оттам ли идва шоколадът? – попита Бо.
- Да, те произвеждат шоколад за целия свят! – отвърнах аз.
- Супер! Значи това – той завъртя пред очите ми последното парченце шоколад – е  шоколад от мините в Шоколандия! – заподскача той.
- Како, искаш ли да си го поделим по равно?
- Добре – казах аз и си ръфнах от парченцето.

В този момент ми се зави свят. Помислих, че на мен шоколадът ми е дошъл в повече, но осъзнах, че стаята се върти. Затворих очи с надежда, че когато ги отворя, стените ще са по местата си. Преброих до десет и отворих очи. Този път наистина ми прилоша… Какво беше това?! Възможно ли беше аз да халюцинирам след преяждане с шоколад?!
Изненаданият възглас на Бо „Това ли е Шоколандия?” ме накара да осъзная как ние с него незнайно сме се озовали там.
Окопитих се и се заоглеждах наоколо – кафява трева, поточе с бяла вода, а в далечината нещо блестеше на слънчевата светлина и се синееше. Определено това БЕШЕ Шоколандия. Пред нас сякаш от нищото се появи едно момиченце и ни се усмихна. С Бо още бяхме в шок и просто тръгнахме след нея през полето. То ни  заведе  до пасбищата на лилавите крави. Там се беше събрала голяма тълпа от хора, които обсъждаха оживено нещо. Когато ни забелязаха, напред излезе много красива млада жена и ни се усмихна:
- Здравейте, мили гости на Шоколандия! Аз съм кралица Шоколадия, а това е моят народ. Предполагам сте пристигнали тук с последното парченце шоколад.

Объркването ни стана още по-голямо при споменаването на това “последното парченце”. Кралицата беше така добра да ни обясни, че понякога… се случвало последното парченце от шоколада да пренесе някого в Шоколадовата страна. Но това ставало само в редките случаи, когато то било по – де – ле - но. Нейно Величество ни разреши да разгледаме шоколадовите мини. Тя не ни придружи, защото имаше работа във фабриките за опаковане на шоколад. С Бо много се вълнувахме, че ще видим точно откъде идва шоколадът, защото ние бяхме най-лакомите за шоколад деца. Когато мама се прибираше от болницата, първата ни работа беше да й преровим чантата, в която винаги имаше нещо шоколадово, защото пациентите често благодаряха на мама с шоколадови неща.

Миньорите бяха предупредени за пристигането ни и посрещнаха каручката, с която пътувахме. Отговорникът за тази мина – Шоколин, щеше да ни разведе из нея. Когато влязохме, се изненадах от обстановката вътре. Нямаше нищо общо с представите ми. Мината беше светла и топла. Нямаше ни следа от мръсни и кални  вагонетки. Всички се придвижваха като сърфираха из коридорите на станиоли. Миньорите бяха весели и се закачаха един с друг. Освен Шоколин с нас вървяха още две момчета. Те ни посочиха станиолите, върху които трябваше да се качим. Никога не съм била добра в пазенето на равновесие, а на Бо му се случваше да се спъне в собствения си крак. Леко се паникьосах „ Как ли щяхме да управляваме тези неща?!

Шоколин видя уплашеното ми изражение и каза:
- Спокойно! Вие само се качете, а станиолчовците си знаят какво да правят.
Послушно изпълнихме нареждането му. Щом стъпихме здраво с двата крака върху тях, станиолите се понесоха сами напред. Не беше с шеметна скорост, но имаше голяма доза адреналин. Загледах се в работещите миньори, покрай които преминавах. Те не удряха с тежки кирки по стените – просто прокарваха пръст по тях и шоколадът сам скачаше от стените, подреждаше се на купчинки и те го отнасяха в складовете.
- СТАХОТНО Е! – викаше развълнувано Бо. – Хей, момчета, може ли да се състезаваме?
- Добре, мъник. Ти кажи “три”.
- Готови… Едно… Две… Две и половина… ТРИ!!!

И те изчезнаха от погледа ми. Само Шоколин остана с мен. Реших да го попитам за скокливия шоколад.
- Как шоколадът… Ами не разбирам…. Той изскача от стените сам и… – не можех да намеря правилните думи. Но той се усмихна разбиращо.
- Гъдел го е! – обясни той. – Шоколадът в мините е още необработен и е като живо същество. Ние го гъделичкаме и той сам излиза от стените.
- Ама как така жив?! Диша ли? – опулих се аз.
- Не диша, но усеща всичко – разказваше Шоколин и продължаваше да се усмихва.
- Сега ми се  изясни – отвърнах аз.
- Докато не е обработен, не може да се яде – продължи  с обясненията Шоколин. – Това много ще го ядоса.
- Шоколадът ще се ядоса?! – недоумявах аз. – Как така да се ядоса? Какво става, като се ядоса?
- Никой не знае. Никой не е посмявал да го ядоса. Дори в старите книги на двореца не пише за такъв случай. Ние знаем, че не трябва да го ядосваме и просто не го правим. Спазваме закона и правилата. Научени сме да уважаваме шоколада и затова той ни позволява да го обработваме. Възпитани сме да ценим това богатство, защото така изхранваме семействата си.
- Това е невероятно! – аз просто не можех да повярвам, знаейки как ние пилеем всичко, което получаваме наготово, осъзнавайки как се лакомим за още и още, и че тъкмо получили нещо, ние вече искаме друго…
 - Това е просто невероятно… - продължавах да се чудя аз. В този момент някой изкрещя толкова силно, че аз подскочих от ужас и усетих, че се е случило нещо, за което НИЕ имахме вина.
- ПОМОЩ! Той яде от шоколада! – чу се уплашен вик.
Полетяхме натам, а аз вече знаех, че Бо е направил белята! Какво щяхме да правим сега?!

Ръката на Бо беше залепнала за стената и шоколадът пълзеше към рамото му… По краката му също имаше шоколад, който се увиваше бавно към коленете му… Момчето гледаше ужасено. А аз виждах как се превръща в статуя от шоколад!
 - Какво ще правим?! – обърнах се към миньорите.
- Нямам представа! Той го е ядосал. Никога не се е случвало досега… – отвърна Шоколин, който изглеждаше така сякаш всеки миг ще припадне.
- Ядосал съм го… Ядосал съм шоколада… - паникьоса се Бо и зарева  силно.

В този момент видях как наоколо шоколадът се превръщаше в камък. Цялата мина вече  бе вкаменена.
- Всичко е в камък! – крещеше неистово някой отвън. – Цялата страна се вкаменява! Всички хукнаха, крещяха и пищяха от ужас. Чувах само част от техните думи. Най-силно викаше Шоколин:
- Вижте Шоколадовата скала, от която скачаме, за да се изкъпем в Синия шоколадов вир… Вижте Шоколадовите кули и Шоколадовата булка, дето водим там децата на разходка… Вижте Шоколадовата халка, дето връзваме за нея нашите лилави крави… Всичко това е станало на камък…
В гласа на Шоколин открих ужаса, който усеща човек, когато всичко се разпада пред очите му. Бяха забравили за нас. Погледнах Бо – той се беше предал от плач. Шоколадът беше закрил и гърдите му. Тогава се сетих за хилядите пъти, в които това малко момченце ми беше късало нервите. Отчаяна извиках:
- Бо, какво правиш, когато ме ядосаш?
- Извинявам ти се! – отвърна той.
- Да, това е! Ще се извиня! Извинявай, че те ядосах! Извинявай, че ядох от теб! Извинявай, че бях лаком! Извинявай, че винаги искам още! Извинявай, че не слушам кака! Извинявай, че правя пакости! Извинявай, че цапам в локвите! Извинявай, че оня ден разсипах чинията върху бялата покривка на мама! Извинявай, че дразня съседа Иван. Извинявай, че в детската градина все се въртя… Извинавяй…  СЪЖАЛЯВАМ!!! – говореше през сълзи Бо.

Тогава камъкът сякаш отвори своите невидими уши и отново пак стана шоколад. Бо беше свободен. Хвърлих се да го прегръщам. Сега вече и аз ревнах… от облекчение, че не беше се превърнал в Шоколадов Бо.
- Благодаря ти! Благодаря ти, шоколадче, че  пусна моя непослушен Бо… – плачех на свой ред аз. Докато ревяхме и се прегръщахме,  дотичаха миньорите. Този път те не викаха. Пред мен изскочи Шоколин, който заговори с уморен и отпаднал глас:
- Вие, хората, сте много ненаситни същества. Все нещо не ви стига. Все нещо ви е малко. Все искате още и още. И защо…
Аз умирах от срам, а Бо се беше скрил зад мен и слушаше напрегнато.
Шоколин продължи с упрек в гласа си:
- Вие унищожихте красотата на Сините шоколадини, част от тях вече се превърнаха в  Сини камъни. Хубаво е, че съумяхте да измислите начин и да се спасите от шоколада. Но помнете, че ненаситността на човешкото око е нещо, което ще ви погуби. Би трябвало да ви накажем, че унищожихте и застрашихте част от страната ни, но ние не сме като вас. Затова ще ви простим и ще ви пуснем да си отидете. Урокът, който научихте днес в нашата чудна страна Шоколандия, ще ви стигне за цял живот.
Вече не чувах думите на Шоколин, защото пред очите ми изплува образът на красавицата Шоколадия, която ми се усмихваше и ми махаше с ръка, а очите й… Очите й бяха тъжни. Усещах ръката на Бо, здраво стиснала моята, и пак онова гадно въртене на стените, което ме караше да…А! Ето ни у дома!

След това „сладко” приключение в чудната страна научих, че трябва да споделяш с някого (току-виж си се озовал в Шоколандия), да се извиняваш на някого (но не само когато животът ти зависи от това) и да внимаваш със заобикалящия те свят, защото природата и хората усещат всичко. Природата може да не диша като мен и теб, но усеща дали се грижиш за нея. Хората са всякакви и най-вече различни и всеки има нужда от обич и внимание. А Бо, Бо научи, че понякога трябва да сдържиш лакомията си, за да не те нападне шо – ко – ла - дът.